Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Живот и съдба (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Жизнь и судьба, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2015)
Корекция
sir_Ivanhoe (2016)

Издание:

Василий Гросман

Живот и съдба

 

Роман

Първо издание

 

Превод: Здравка Петрова

Редактор: Георги Борисов

Художник: Димитър Келбечев

Коректор: Даниела Гакева

 

Василий Гроссман

Жизнь и судьба

Роман в трех книгах

 

© Editions L’Age d’Homme and the Estate of Vasily Grossman 1980–1991

© The Estate of Vasily Grossman 1992

 

© Здравка Петрова, превод, 2009

© Димитър Келбечев, художник, 2009

© Ростислав Димитров, типографско оформление, 2009

© Факел експрес, 2009

© Издателска къща Жанет 45, 2009

 

ISBN 978-954-9772-60-9 (Факел експрес)

ISBN 978-954-491-519-3 (Издателска къща Жанет 45)

 

Формат 84/108/32

Печатни коли 60,5

 

Предпечат: „Студио Стандарт“ ЕООД

Печат: Полиграфически комплекс „Жанет 45“ — Пловдив

 

Факел експрес, София

Издателска къща Жанет 45, Пловдив

История

  1. — Добавяне

48

На дванайсети декември, рождения ден на Давид, мама му купи книга с приказки. На горска поляна стоеше сиво козле, до него мракът на гората изглеждаше особено зловещ. Сред черно-кафявите дънери и ярките отровни гъби се виждаха алената озъбена паст на вълка и зелените му очи.

За неминуемото убийство знаеше само Давид. Той блъскаше с юмруци по масата, закриваше с длан полянката от вълка, но разбираше, че не може да опази козлето.

Нощем викаше:

— Мамо, мамо, мамо!

Майка му се събуждаше и идваше при него като облак от нощния мрак — той блажено се прозяваше, почувствал, че най-голямата сила на света го закриля от тъмнината и от нощната гора.

Когато поотрасна, го плашеха червените кучета от „Книга за джунглата“. Една нощ стаята се изпълни с червени хищници и Давид се промъкна бос по издаденото чекмедже на скрина до леглото на майка си.

Когато имаше висока температура, го спохождаше един и същи кошмар: лежи на пясъчен морски бряг и мънички колкото кутрето му вълнички гъделичкат тялото му. Внезапно на хоризонта се надига синя безшумна водна планина, тя нараства, стремително приближава. Давид лежи на топлия пясък, черно-синята планина надвисва над него. Това беше по-страшно от вълка и от червените кучета.

Сутрин майка му отиваше на работа. Той излизаше на задното стълбище и изливаше чашата с мляко в кутия от консервирани раци, една мършава котка-просякиня с тънка, дълга опашка, с блед нос и разплакани очи знаеше това. Веднъж съседката каза, че на разсъмване дошли хора със сандък и слава Богу, най-сетне закарали отвратителната котка-просякиня в института.

— Къде да вървя, къде е този институт? Истинска лудост е, забрави за тази нещастна котка — говореше майка му и се взираше в неговите умоляващи очи. — Как ще живееш на този свят? Не бива да си толкова чувствителен.

Майка му искаше да го прати в летен детски лагер, той плака, моли я, отчаяно пляска ръце и крещя:

— Обещавам ти да ида при баба, само не в този лагер!

Когато пътуваха с майка му за Украйна, при баба му, във влака той почти не яде — струваше му се срамота да яде твърдо сварено яйце или да си вземе кюфте от омазнената хартия.

Майка му остана с Давид пет дни и си тръгна, беше на работа. Сбогува се с нея без сълзи, само че толкова силно я прегърна през врата, че майка му каза:

— Ще ме удушиш, глупаче. Тук ягодите са толкова евтини, а след два месеца ще дойда да те взема.

Пред къщата на баба Роза беше спирката на автобуса, който правеше курсове от града до кожарския завод. На украински спирка се казваше зупинка.

Покойният му дядо бил бундовец, прочут човек, навремето живял в Париж. Поради това баба му беше уважавана жена и често я уволняваха.

През отворените прозорци се чуваше радиото: „Увага, увага, говорить Киив…“

Денем улицата беше пуста, оживяваше се, когато по нея минаваха курсистите и курсистките от кожарския техникум, те си подвикваха през улицата: „Бела, издържа ли? Яшка, ела да учим по марксизъм!“

Привечер се връщаха работниците от кожарския завод, продавачите, механикът от градския радиоцентър Сорока. Бабата на Давид работеше в профкомитета на поликлиниката.

Докато баба му я нямаше, Давид не скучаеше.

Близо до къщата, в една стара, безстопанствена овощна градина, сред грохналите от старост, безплодни ябълкови дървета пасеше стара коза, шетаха белязани с боя кокошки, по тревичките се катереха неми мравки. Шумно, самоуверено се държаха в градината гражданите — враните, врабците, а случайно долетелите полски птици, чиито имена Давид не знаеше, се чувстваха като плахи селски моми.

Той чу много нови думи: глечик… дикт… калюжа… ряженка… ряска… пужално… лядаче… кошеня…[1]. В тези думи му бяха познати отзвуците и отраженията на родната му руска реч. Тогава чу еврейска реч и остана смаян, когато майка му и баба му заговориха пред него на еврейски. Никога не бе чувал майка си да говори на език, неразбираем за него.

Бабата заведе Давид на гости у племенницата си, дебелата Берта Бухман. В стаята, която изуми Давид с изобилието от плетени бели перденца, влезе счетоводителят от Държавната банка Едуард Исакович Бухман, беше облечен с гимнастьорка и носеше ботуши.

— Хаим — каза Ребека, — ето го нашия московски гостенин, сина на Рая. — И веднага добави: — Хайде, ръкувай се с чичо Едуард.

Давид попита главния счетоводител:

— Чичо Едуард, защо леля Ребека ви нарича Хаим?

— О, това се казва въпрос — отвърна Едуард Исакович. — Ти не знаеш ли, че в Англия всички Хаимовци са Едуардовци?

После по вратата задращи котка и когато най-сетне успя да отвори вратата с нокти, всички видяха насред стаята момиченце с угрижени очи, седнало на гърне.

В неделя Давид отиде с баба си на пазар. По пътя вървяха бабички с черни забрадки и сънливи, мрачни влакови кондукторки, надменни съпруги на районни ръководители със сини и червени чанти, селски жени с ботуши.

Евреите просяци подвикваха със сърдити, груби гласове — хората им даваха милостиня сякаш не от съжаление, а от страх. А по павираното платно се движеха колхозни камиони от по тон и половина с чували картофи и трици, с клетки с кокошки, които кряскаха по ровините като стари болнави еврейки.

Най-привлекателна и отчайваща, ужасяваща беше гледката на местните сергии. Давид видя как от една талига смъкваха тялото на убито теле с полуотворена бледа уста, с къдрава бяла козинка на врата, зацапана с кръв.

Баба му купи пъстра млада кокошка и я понесе за краката, завързани с бяло парцалче, а Давид вървеше до нея и искаше с длан да помогне на кокошката да повдигне безсилната си глава, като само се чудеше откъде се е взела у баба му тази нечовешка жестокост.

Давид си спомни неразбираемите думи на майка си, че роднините им по дядова линия са интелигентни хора, а всички роднини по бабина линия са еснафи и търгаши. Сигурно затова баба му не жалеше кокошката.

Влязоха в едно дворче, насреща им излезе някакъв дядка с таке и баба му заговори с него на еврейски. Дядката взе кокошката, замърмори нещо, кокошката доверчиво кудкудякна, после дядката направи нещо много бързо, незабележимо, но очевидно ужасно, после хвърли кокошката през рамото си — тя вресна и побягна, пляскайки с крила, и момчето видя, че главата й я няма — тичаше само безглавото туловище, дядката я беше убил. Туловището пробяга няколко крачки, после падна, задращи със силните си млади крака земята — и вече не беше живо.

През нощта на момчето му се струваше, че в стаята е нахлула влажна миризма на убити крави и на техните заклани деца.

Смъртта, обитателка на нарисуваната гора, където нарисуваният вълк се прокрадваше към нарисуваното козле, този ден напусна страниците на приказката. Давид за пръв път почувства, че също е смъртен, не наужким, а наистина, с невероятна очевидност.

Разбра, че един ден ще умре майка му. Смъртта ще дойде при него и при нея не от приказната гора, където в полумрака се издигат ели — тя ще дойде от този въздух, от живота, от родните степи, и не ще може да се скрие от нея.

Усети смъртта с онази яснота и дълбочина, която е достъпна само на малките деца и на великите философи — у тях силата на мисълта се доближава до простотата и силата на детското чувство.

От столовете с продънени седалки, на които бяха поставени шперплатови дъсчици, от издутия гардероб се излъчваше спокойна, добра миризма като от бабините коси, от роклята й. Топла, измамно спокойна нощ цареше наоколо.

Бележки

[1] Гърне, шперплат, локва, кисело мляко, жабуняк, дръжка на камшик, мързеливо коте, кошник (укр.). — Б.пр.