Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Живот и съдба (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Жизнь и судьба, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2015)
Корекция
sir_Ivanhoe (2016)

Издание:

Василий Гросман

Живот и съдба

 

Роман

Първо издание

 

Превод: Здравка Петрова

Редактор: Георги Борисов

Художник: Димитър Келбечев

Коректор: Даниела Гакева

 

Василий Гроссман

Жизнь и судьба

Роман в трех книгах

 

© Editions L’Age d’Homme and the Estate of Vasily Grossman 1980–1991

© The Estate of Vasily Grossman 1992

 

© Здравка Петрова, превод, 2009

© Димитър Келбечев, художник, 2009

© Ростислав Димитров, типографско оформление, 2009

© Факел експрес, 2009

© Издателска къща Жанет 45, 2009

 

ISBN 978-954-9772-60-9 (Факел експрес)

ISBN 978-954-491-519-3 (Издателска къща Жанет 45)

 

Формат 84/108/32

Печатни коли 60,5

 

Предпечат: „Студио Стандарт“ ЕООД

Печат: Полиграфически комплекс „Жанет 45“ — Пловдив

 

Факел експрес, София

Издателска къща Жанет 45, Пловдив

История

  1. — Добавяне

55

Щом видя Щрум, Шишаков каза:

— Аз пък вече смятах да ви звънна, да ви напомня за срещата.

Щрум си погледна часовника.

— Мисля, че не закъснях.

Алексей Алексеевич бе застанал пред него, огромен, окован в сив официален костюм, с масивна посребрена глава. Но сега Щрум не намираше очите на Алексей Алексеевич студени и надменни, това бяха очи на хлапак, нагълтал се с романите на Дюма и Майн Рид.

— Днес трябва да поставя пред вас един особен въпрос, Виктор Павлович — каза усмихнат Алексей Алексеевич, хвана Щрум под ръка и го поведе към креслото. — Работата е сериозна, не е много приятна.

— Защо не, свикнали сме — каза Щрум и огледа със скучаещи очи кабинета на огромния академик. — Дайте да се заемем с неприятната работа.

— Та тъй — подзе Шишаков, — в чужбина, преди всичко в Англия, е започната подла кампания. Ние носим главната тежест на войната, а английските учени, вместо да настояват за по-скорошно откриване на втори фронт, откриха повече от странна кампания, разпалват враждебни настроения към нашата държава.

Той се вгледа в очите на Щрум, Виктор Павлович познаваше този открит, честен поглед, който ви отправят хората, когато вършат долни постъпки.

— Да, да, да — изрече Щрум, — в какво по-точно се състои тази кампания?

— Клеветническа кампания — обясни Шишаков. — Публикували са списък на уж разстреляни у нас учени и писатели, говорят за някакви фантастични количества репресирани заради политически престъпления. С необяснима, дори бих казал, подозрителна разпаленост опровергават установените от следствието и съда престъпления на лекарите Плетньов и Левин, които убиха Алексей Максимович Горки. Всичко това се публикува във вестник, свързан с правителствените кръгове.

— Да, да, да — три пъти изрече Щрум, — и какво друго?

— Общо взето, това е. Пишат за генетика Четвериков, създали са комитет в негова защита.

— Драги Алексей Алексеевич — каза Щрум, — но нали Четвериков наистина е арестуван.

Шишаков сви рамене.

— Както знаете, Виктор Павлович, аз нямам нищо общо с работата на органите за сигурност. Но ако той наистина е арестуван, очевидно това е направено заради извършени от него престъпления. Мен и вас защо не ни арестуват?

През това време в кабинета влязоха Бадин и Ковченко. Щрум разбра, че Шишаков ги е чакал, че предварително се е уговорил с тях. Алексей Алексеевич дори не обясни на влезлите за какво става дума, а каза:

— Заповядайте, заповядайте, другари, сядайте — и продължи да говори на Щрум: — Виктор Павлович, това безобразие е стигнало и до Америка и е било публикувано в „Ню Йорк Таймс“, като естествено предизвика възмущението на съветската интелигенция.

— Разбира се, че как иначе — каза Ковченко, вперил в очите на Щрум пронизващо гальовен поглед.

И погледът на кафявите му очи беше толкова приятелски, че Виктор Павлович не изрече естествено споходилата го мисъл: „Как тъй съветската интелигенция се е възмутила, като никога не е виждала «Ню Йорк Таймс»?“

Щрум размърда рамене, издаде някакъв неопределен звук — всичко това можеше да означава, че е съгласен с Шишаков и Ковченко.

— Естествено — каза Шишаков, — в нашите среди се зароди желание да дадем достоен отпор на цялата тази мръсотия. Подготвихме документ.

„Абе ти нищо не си подготвял, написали са го други“ — помисли си Щрум. Шишаков продължи:

— Документ във вид на писмо.

Тогава Бадин тихо се обади:

— Аз го четох, хубаво е написано, точно каквото трябва. Необходимо е да го подпишат малко на брой, най-видните учени на страната, хора с европейска, световна известност.

Още от първите думи на Шишаков Щрум бе разбрал накъде клони разговорът. Не знаеше само за какво ще го помоли Алексей Алексеевич — дали за изказване на научен съвет, за статия или за участие в гласуване… Сега разбра: иска от него да подпише писмото.

Стана му чоглаво. Отново, както преди събранието, когато искаха да си признава някакви грешки, той почувства своята жалка, подличка същност.

Милиони тонове гранитни скали отново бяха готови да легнат върху плещите му… Професор Плетньов! Щрум веднага си спомни статията в „Правда“ за някаква истеричка, която обвинявала стария медик в отвратителни деяния.

Както винаги, публикуваното му бе заприличало на истина. Явно четенето на Гогол, Толстой, Чехов и Короленко беше породило у него почти молитвено отношение към руското печатно слово. Ала дойде часът, денят, когато за Щрум стана очевидно, че вестникът е лъгал и че професор Плетньов е наклеветен.

А Плетньов и прочутият терапевт от Кремълската болница доктор Левин не след дълго бяха арестувани и си признаха, че са убили Алексей Максимович Горки.

Трима души гледаха Щрум. Очите им бяха приятелски, ласкави, уверени. Свой сред своите. Шишаков братски бе признал огромното значение на труда на Щрум. Ковченко го гледаше почтително. Очите на Бадин говореха: „Да, онова, което ти правеше, ми се бе видяло чуждо. Но съм сгрешил. Не съм го разбрал. Партията ме поправи“.

Ковченко отвори една червена папка и подаде на Щрум написано на машина писмо.

— Виктор Павлович — подзе той, — трябва да ви кажа, че тази кампания на англо-американците е много полезна за фашистите. Вероятно са я инспирирали долните типове от петата колона.

Бадин го прекъсна:

— Защо е нужно да агитирате Виктор Павлович? Той носи сърце на руски съветски патриот като всички нас.

— Разбира се — отвърна Шишаков, — това е точно така.

— Нима някой се съмнява? — обади се и Ковченко.

— Да, да, да — избъбри Щрум.

Най-учудващото беше, че хората, които доскоро бяха изпълнени с презрение и подозрителност към него, сега бяха съвсем естествени в доверието и приятелските си чувства и че той, без и за миг да забравя жестокостта им, възприемаше тези приятелски чувства като нещо естествено.

Именно тези отношения на приятелство и доверие го сковаваха, отнемаха му силата.

Ако му крещяха и му тропаха с крак, ако го биеха, може би щеше да се ядоса, да се окаже по-силен…

Сталин бе разговарял с Щрум. Хората, които сега седяха до него, не забравяха това.

Но, Боже мой, колко ужасно беше писмото, което тези другари искаха да подпише. За какви ужасни неща се говореше в него.

Не, той не можеше да повярва, че професор Плетньов и доктор Левин са убийци на великия писател. Майка му, когато идваше в Москва, се преглеждаше при Левин, Людмила Николаевна се беше лекувала при него, той беше умен, фин, кротък човек. Какво ли чудовище трябва да бъдеш, за да наклеветиш толкова страшно двама лекари?

Средновековен мрак лъхаше от тези обвинения. Лекари убийци! Лекари да убият велик писател, последния руски класик. На кого е нужна тази кървава клевета? Лов на вещици, инквизиторски клади, избиване на еретици, пушек, смрад, вряща смола. Как да свържеш всичко това с Ленин, със строителството на социализма, с великата война срещу фашизма?

Зачете първата страница на писмото.

Дали му е удобно, достатъчна ли е светлината, го запита Алексей Алексеевич. Защо не се премести в креслото? Не, не, удобно му е, много благодаря.

Четеше бавно. Буквите се впиваха в мозъка му, но той не ги поемаше — както ябълката пясъка.

Прочете: „Като вземате под защитата си изроди и изверги на човешкия род като Плетньов и Левин, опетнили високото си звание на лекари, вие наливате вода във воденицата на човеконенавистичната идеология на фашизма“.

Прочете още: „Съветският народ води сам борбата срещу германския фашизъм, който възроди средновековния лов на вещици и еврейските погроми, кладите на Инквизицията, карцерите и изтезанията“.

Боже мой, как да не полудееш.

И по-нататък: „Кръвта на нашите синове, пролята край Сталинград, ознаменува прелома във войната срещу хитлеризма, а вие, вземайки под защита отцепници, хора от петата колона, без да искате…“

Да, да, да. „У нас, както никъде по света, хората на науката са заобиколени с любовта на народа и грижата на държавата“.

— Виктор Павлович, да не ви пречим с нашите приказки?

— Не, не, моля ви се — каза Щрум и си помисли: „Ех, има си късметлии, които умеят да се измъкват с шега или пък се оказва, че са на вилата, или пък са болни, или…“

Ковченко каза:

— Чух, че Йосиф Висарионович знаел за това писмо и одобрил инициативата на нашите учени.

— Именно затова и подписът на Виктор Павлович… — подкрепи го Бадин.

Обзеха го мъка, отвращение, предчувствие, че ще се покори. Бе усетил гальовния дъх на великата държава и нямаше сили да се хвърли в ледения мрак… Нямаше, нямаше сили днес. Не страхът го сковаваше, а съвсем друго, размекващо, покорно чувство.

Колко странно, удивително е устроен човекът! Той намери сили да се откаже от живота, а сега, не щеш ли, му тежи да се откаже от сладкишите и бонбоните.

Опитай се да отхвърлиш всесилната ръка, която те гали по главата, потупва те по рамото.

Глупости, защо черни сам себе си? Какво общо имат сладкишите и бонбоните? Винаги е бил безразличен към битовите удобства, към материалните блага. Неговите мисли, неговата работа, най-скъпото в живота му се оказаха нужни, ценни в борбата срещу фашизма. Това наистина е щастие!

Пък и всъщност какво толкова? Нали са си признали на предварителното следствие. Признали са си пред съда. Възможно ли е да вярваме в тяхната невинност, след като са признали, че са убили великия писател?

Да откаже да подпише писмото? Значи да съчувства на убийците на Горки! Не, невъзможно. Да се усъмни в истинността на признанията им? Тоест че са ги принудили! А един честен и добър интелигентен човек може да бъде принуден да признае, че е наемен убиец, и така да заслужи смъртно наказание и позор, само чрез мъчения. Но нали е безумие да изразиш дори мъничък намек за такова подозрение.

Ала е гадно, гадно е да подпише това подло писмо. В главата му се родиха думи и техните отговори… „Другари, болен съм, получих спазъм на коронарните съдове“. — „Глупости, измъквате се с някаква си болест, тенът ви е чудесен“. — „Другари, за какво ви е моят подпис, аз съм известен само на тесен кръг специалисти, почти не ме познават извън страната“. — „Глупости! (Хем е приятно да чуеш, че това са глупости.) Познават ви, и още как ви познават! Пък и какво да говорим, немислимо е да покажем писмото на другаря Сталин без вашия подпис, той може да попита: а защо Щрум не е подписал?“

„Другари, ще ви кажа съвсем откровено, някои формулировки ми се виждат не твърде сполучливи, те сякаш хвърлят сянка върху нашата научна интелигенция“.

„Ама, моля ви се, Виктор Павлович, дайте си предложенията, ние с удоволствие ще променим формулировките, които ви се виждат несполучливи“.

„Другари, разберете ме в края на краищата, ето тук пишете: «врагът на народа Бабел, врагът на народа писателят Пилняк, врагът на народа академик Вавилов, врагът на народа артистът Мейерхолд… Но нали аз съм физик, математик, теоретик, някои ме смятат за шизофреник, толкова абстрактни са областите, в които работя. Сериозно ви говоря, непълноценен съм, такива хора е най-добре да се оставят на мира, нищо не разбирам от тези неща».“

„Виктор Павлович, недейте така. Вие прекрасно се ориентирате в политическите въпроси, имате отлична логика, спомнете си колко пъти и колко остро сте говорили на политически теми“.

„Ох, Боже мой! Разберете, имам съвест, боли ме, тежи ми, пък и не съм длъжен, защо трябва да го подписвам, толкова съм изтормозен, дайте ми право на чиста съвест“.

И редом с всичко това — безсилие, невъзможност да помръдне, послушно чувство на прехранено и разглезено животно, страх пред ново житейско рухване, страх пред новия страх.

Но какво ще означава това? Отново да се противопостави на колектива ли? Отново самота? Време му е вече сериозно да гледа на живота. Той получи неща, за които не смееше да мечтае. Свободно се занимава със своята работа, заобиколен е с внимание и грижи. Нали за нищо не помоли, не си призна никакви грешки. Той е победител! Какво повече иска? Сталин му се обади по телефона!

„Другари, всичко е толкова сериозно, че бих искал да помисля, позволете ми да отложа решението си поне до утре“.

И веднага си представи безсънната, мъчителна нощ, колебанията, нерешителността, внезапното решение и страха пред решението, отново нерешителност, отново решение. Това изцежда силите като упорита, безпощадна малария. И той сам да удължи тази инквизиция с часове. Няма сили. По-скоро, по-скоро, по-скоро.

Извади автоматичната си писалка.

И веднага забеляза как Шишаков се слиса, че най-несговорчивият днес се оказа сговорчив.

Щрум цял ден не можа да работи. Никой не го разсейваше, телефонът не звънеше. Не можеше да работи. Не работеше, защото този ден работата му се виждаше скучна, безсмислена, безинтересна.

Кой е поставил подписа си под писмото? Чепижин? Йофе подписал ли е? Ами Крилов? Ами Манделщам? Искаше му се да се скрие зад нечий гръб. Но нали беше невъзможно да откаже. Щеше да е истинско самоубийство. Ами, нищо подобно. Можеше и да откаже. Не, не, всичко си е точно така. Нали никой не го заплашваше. Щеше да му е по-лесно, ако беше подписал от чувство на животински страх. Но нали не подписа от страх. Беше някакво мрачно, гадно покорство.

Щрум извика в кабинета си Ана Степановна, помоли я да прояви за утре един филм — контролната серия опити, проведени на новата апаратура.

Тя си записа всичко, но не си тръгна.

Той я погледна въпросително.

— Виктор Павлович — каза тя, — по-рано си мислех, че това не може да се изрази с думи, но сега искам да ви кажа: разбирате ли какво направихте за мен и за другите? За хората това е по-важно от великите открития. Ето, само защото вие живеете на този свят, само от мисълта за това ти става хубаво на душата. Знаете ли какво казват за вас общите работници, чистачките, пазачите? Казват: свестен човек. Много пъти съм искала да дойда у вас, но се страхувах. Разбирате ли, когато в най-тежките дни си мислех за вас, ми олекваше на сърцето. Благодаря ви, че ви има на този свят. Вие сте човек!

Не успя нищо да й отговори, тя бързо излезе от кабинета. Искаше му се да хукне по улиците и да крещи… само да не беше това мълчание, този срам. Но това не беше всичко, то беше само началото. Към края на работното време звънна телефонът.

— Познахте ли ме?

Боже мой, дали я е познал. Позна гласа й не само със слуха си, а и с охладнелите пръсти, стиснали телефонната слушалка. Ето че Маря Ивановна отново дойде в тежък момент от живота му.

— Обаждам се от автомат, много лошо се чува — каза Маря Ивановна. — Пьотър Лаврентиевич е по-добре, сега имам повече време. Ако можете, елате утре в осем в онази градинка. — И изведнъж произнесе: — Любими мой, мили мой, светлина моя. Страхувам се за вас. Идваха у нас по повод на писмото, нали разбирате за какво говоря? Сигурна съм, че именно вие, вашата сила помогна на Пьотър Лаврентиевич да устои, всичко се размина благополучно. И веднага си представих колко ли сте си напакостили вие. Толкова сте ръбат, там, където друг само ще се удари, от вас ще рукне кръв.

Той затвори телефона, захлупи лицето си с ръце.

Вече разбираше ужаса на своето положение: не врагове го наказваха сега. Наказваха го близките му с вярата си в него.

Когато се прибра, веднага, без да си сваля палтото, набра номера на Чепижин. Людмила Николаевна стоеше пред него, а той набираше телефонния номер на Чепижин, сигурен, убеден, че и неговият приятел и учител в обичта си сега ще му нанесе жестока рана. Бързаше, дори не успя да каже на Людмила, че е подписал писмото. Боже мой, колко бързо побелява Людмила! Браво, браво на тебе, удряй белокосите!

— Има много хубави неща, четохме съобщението — каза Чепижин, — а около мен няма никакви събития. Само дето днес се скарах с неколцина почтени люде. Да сте чували нещо за едно писмо?

Щрум облиза пресъхналите си устни, каза:

— Да, чух нещичко.

— Добре, добре, разбирам, не е разговор за телефон, ще си поприказваме, щом се видим, след като се върнете — каза Чепижин.

Охо, чакай, чакай, сега ще си дойде Надя. Боже, Боже, какво направи…