Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Живот и съдба (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Жизнь и судьба, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2015)
Корекция
sir_Ivanhoe (2016)

Издание:

Василий Гросман

Живот и съдба

 

Роман

Първо издание

 

Превод: Здравка Петрова

Редактор: Георги Борисов

Художник: Димитър Келбечев

Коректор: Даниела Гакева

 

Василий Гроссман

Жизнь и судьба

Роман в трех книгах

 

© Editions L’Age d’Homme and the Estate of Vasily Grossman 1980–1991

© The Estate of Vasily Grossman 1992

 

© Здравка Петрова, превод, 2009

© Димитър Келбечев, художник, 2009

© Ростислав Димитров, типографско оформление, 2009

© Факел експрес, 2009

© Издателска къща Жанет 45, 2009

 

ISBN 978-954-9772-60-9 (Факел експрес)

ISBN 978-954-491-519-3 (Издателска къща Жанет 45)

 

Формат 84/108/32

Печатни коли 60,5

 

Предпечат: „Студио Стандарт“ ЕООД

Печат: Полиграфически комплекс „Жанет 45“ — Пловдив

 

Факел експрес, София

Издателска къща Жанет 45, Пловдив

История

  1. — Добавяне

25

Докато сваляше в антрето галошите си и се здрависваше със старата домашна помощничка, Щрум все поглеждаше към полуотворената врата на кабинета на Чепижин.

Старата Наталия Ивановна помогна на Щрум да се съблече и каза:

— Влизай, влизай, чака те.

— Надежда Фьодоровна вкъщи ли е? — попита Щрум.

— Няма я, вчера отиде на вилата с племенниците. Да знаете, Виктор Павлович, дали войната ще свърши скоро?

Щрум й отговори:

— Разправят, че някакви познати на шофьора на Жуков го накарали да попита кога ще свърши войната. Жуков се качил в колата и попитал шофьора: „Кога според тебе ще свърши тази война?“

Чепижин излезе да посрещне Щрум и каза:

— Я, дърто, да не ми отнемаш гостите. Покани си свои.

Обикновено когато идваше у Чепижин, Щрум беше в повишено настроение. И сега, макар че сърцето му беше свито, усети някаква особена лекота, бе отвикнал от нея.

Когато влизаше в кабинета на Чепижин и оглеждаше рафтовете с книги, Щрум обикновено се шегуваше с един цитат от „Война и мир“: „Да, писали са хората, не са си играли“.

И сега каза: „Да, писали са хората, не са си играли“.

Безредието по библиотечните рафтове някак приличаше на привидния хаос в цеховете на челябинския завод.

Щрум попита:

— Пишат ли ви синовете?

— Получихме писмо от големия, а малкият е в Далечния изток.

Чепижин пое ръката на Щрум и в мълчаливото ръкостискане изрази нещо, което не е нужно да се назовава с думи. И старата Наталия Ивановна отиде при Виктор Павлович, целуна го по рамото.

— Какво ново при вас, Виктор Павлович? — попита Чепижин.

— И аз като всички. Сталинград. Сега няма съмнение: Хитлер капут. А в личните ми работи е обратното — всичко върви на зле.

Щрум заразказва на Чепижин за своите неприятности.

— Приятелите и жена ми ме съветват да се разкая. Да се разкая за правотата си.

Той говори за себе си много, стръвно — тежкоболен човек, зает денонощно със своята болест.

Сви рамене, лицето му се изкриви.

— Все си спомням вашите думи за нощвите и за боклука, който изплува на повърхността… Никога не съм бил заобиколен от толкова мръсотия. И не знам защо всичко това съвпадна с дните на победата, което е особено неприятно, да се скъсаш от яд.

Погледна Чепижин в очите и попита:

— Случайно ли е, как мислите?

Чепижин имаше удивително лице — с простовати, дори груби черти, скулесто, чипоносо, селяшко и същевременно толкова интелигентно и изтънчено, че никакъв лондончанин, никакъв лорд Келвин не би могъл да се сравнява с него.

Чепижин мрачно отговори:

— Като свърши войната, тогава ще си приказваме кое е случайно и кое не е.

— Е, ама дотогава май свинята ще ме излапа. Утре на научния съвет ще ме накълцат. Тоест в дирекцията, в партийния комитет вече са ме накълцали, а на научния съвет ще го оформят — гласът на народа, желанието на обществеността.

Странно чувство изпитваше Виктор Павлович, докато разговаряше с Чепижин — уж говореха за мъчителни събития в живота на Щрум, а кой знае защо му беше леко на душата.

— Аз пък мислех, че сега ви носят на сребърна тепсия, а може би и на златна — каза Чепижин.

— От къде на къде? Нали съм отвел науката в тресавището на талмудическата абстракция, нали съм я откъснал от практиката.

Чепижин каза:

— Да, да. Да се чудиш просто! Ето например, човек обича една жена. Тя е смисълът на живота му, неговото щастие, страст, радост. Но кой знае защо, трябва да крие това чувство, то кой знае защо е неприлично, той трябва да заявява, че спи с тая жена, защото тя ще му готви, ще му кърпи чорапите и ще го пере.

Той вдигна пред лицето си разперени пръсти. И ръцете му бяха чудновати — работнически, яки, а същевременно невероятно аристократични.

Чепижин неочаквано избухна:

— Аз пък не се срамувам, не ми трябва любов заради готвенето! Ценното на науката е, че носи щастие на хората. А нашите академични юнаци клатят главите: науката е прислужница на практиката, тя работи според правилото на Шчедрин: „Какво ще обичате?“, затова именно я търпим! Не! Научните открития съдържат собствена висша ценност! Те усъвършенстват човека повече от парните котли, от турбините, от авиацията и от цялата металургия от Ной до наши дни. Душата, душата!

— И аз мисля като вас, Дмитрий Петрович, обаче другарят Сталин е на друго мнение.

— А не бива, не бива да е така. Въпросът има и обратна страна. Днешната абстракция на Максуел утре се превръща в сигнал за военното радио. Айнщайновата теория за гравитационното поле, Шрьодингеровата квантова механика и теориите на Бор утре може да се излеят в най-мощна практика. Ей това трябва да се разбере. То е толкова просто, че и гъсок ще го проумее.

Щрум каза:

— Но нали и вие изпитахте на гърба си нежеланието на политическите ръководители да признаят, че днешната теория утре ще стане практика.

— Не, напротив — бавно отговори Чепижин. — Аз самият не пожелах да ръководя института, и то именно защото знаех: днешната теория утре ще се превърне в практика. Но странно, странно, бях убеден, че издигат Шишаков във връзка с разработването на ядрените процеси. А че биха могли да минат без вас… По-точно — не тогава смятах, и сега смятам така.

Щрум каза:

— Не разбирам мотивите, заради които се отказахте от работата в института. Не разбирам за какво ми говорите. Нашето началство е поставило пред института задачи, които са ви разтревожили. Това ми е ясно. А се случва началството да греши и в по-очевидни неща. Ето например Първият човек у нас укрепваше ли, укрепваше дружбата с германците и през последните дни преди войната пращаше на Хитлер с бързи ешелони каучук и други стратегически суровини. А в нашата работа… не е грях и великият политик да сбърка. В моя живот обаче всичко е обратното. Преди войната трудовете ми имаха връзка с практиката. Например ходих в Челябинск, помагах да се монтира в завода електронна апаратура. А през войната…

Той махна с ръка с шеговита безнадеждност.

— Затънах в дебрите — понякога ми е хем страшно, хем неудобно. Не знам вече… Мъча се да градя физика на ядрените взаимодействия, а сега взеха, че рухнаха представите ни за притеглянето, масата, времето, раздвоява се пространството, което няма битие, а единствено магнетичен смисъл. При мен в лабораторията работи един талантлив младеж, Савостянов, веднъж с него се заприказвахме за моя труд. Пита ме за това, за онова. Казвам му: това още не е теория, това е програма плюс някои идеи. Второто пространство е само показател в уравнението, а не реалност. Симетрия съществува само в математическото уравнение, не знам дали симетрията на частиците й съответства. Математическите решения изпревариха физиката, не знам дали физиката на частиците ще пожелае да се натика в моите уравнения. Савостянов слуша, слуша, па рече: „Спомних си за един колега от студентските години, веднъж се заплете в някакво уравнение и ми вика: знаеш ли, това не е наука, ами съвкупяване на слепци в коприва…“

Чепижин се разсмя.

— Наистина, странно е, че сам нямате сили да придадете на своята математика физическо значение. Това ми напомня котарака от Страната на чудесата: първо се появила усмивката, после самият котарак.

Щрум каза:

— Ох, Божичко. Аз пък съм вътрешно сигурен: ето я главната ос на човешкия живот, именно оттук минава. Няма да променя възгледите си, няма да се отрека. Аз не съм вероотстъпник.

Чепижин каза:

— Разбирам колко ви е трудно да се разделите с лабораторията, където всеки момент може да се прояви връзката на вашата математика с физиката. Тежко е, но се радвам за вас, честността не се заличава.

— Те дано мен не заличат — промълви Щрум.

Наталия Ивановна донесе чая, заразмества книгите, за да освободи място на масата.

— Охо, лимон — възкликна Щрум.

— Скъп гост сте — отвърна Наталия Ивановна.

— Ами, дупка от геврек — позасмя се Щрум.

— Я стига, стига — каза Чепижин. — Какви ги приказвате?

— Сериозно ви говоря, Дмитрий Петрович, утре ще ме накълцат. Чувствам го. И какво ще правя вдругиден?

Придърпа своята чаша чай и потрепвайки по чинийката марша на отчаянието си, разсеяно избъбри:

— Охо, лимон. — И се смути, задето на два пъти произнесе тази дума с една и съща интонация.

Помълчаха. Чепижин каза:

— Искам да споделя с вас някои свои мисли.

— Винаги съм готов да ви чуя — разсеяно отговори Щрум.

— Е, нищо особено, маниловщина… Знаете, представата за безкрайността на Вселената сега вече е станала азбучна истина. Един ден метагалактиката ще се окаже бучка захар, от която си отхапва с чая някой пестелив лилипут, а електронът или неутронът — свят, населен с гъливеровци. Това вече го знаят и учениците.

Щрум кимна и си помисли: „Наистина е маниловщина. Старецът нещо не е във форма днес“. И в същия момент си представи Шишаков на утрешното събрание. „Не, не, няма да ида. Ако отида, ще трябва да се разкайвам или пък да споря по политически въпроси, а това е равносилно на самоубийство…“

Скри една прозявка и си помисли: „Сърдечна недостатъчност, хората, които са болни от сърце, се прозяват така“.

Чепижин продължи:

— Смяташе се, че само Бог може да ограничи безкрайността… Та нали на космическите предели неминуемо трябва да им се признае божествената сила. Нали е така?

— Така е, така е — каза Щрум и си помисли: „Дмитрий Петрович, не ми е до философия, мен може да ме тикнат в затвора. Като нищо! Ето и в Казан се разбъбрих откровено с онзи чичка Мадяров. Той или е просто осведомител, или ще го затворят и ще го накарат да говори. Всичко, всичко около мен е тръгнало на провала“.

Той се бе втренчил в Чепижин и Чепижин, следейки неговия измамно внимателен поглед, продължаваше да говори:

— Аз мисля, че има предел, ограничаващ безкрайността на Вселената — животът. Този предел не е в Айнщайновото изкривяване, той е в противоположността на живота и неживата материя. Мисля, че животът може да се определи като свобода.

Животът е свобода. Основният принцип на живота е свободата. И точно тук минава границата — свобода и робство, нежива материя и живот… После си помислих — веднъж зародила се, свободата е започнала своята еволюция. Тя е вървяла двояко. Човекът е по-богат на свобода от простите организми. Цялата еволюция на живия свят е движение от по-низша степен на свобода към по-висша. В това е същината на еволюцията при живите форми. Висша форма е онази, която е по-богата на свобода. Това е първият клон на еволюцията.

Щрум замислено гледаше Чепижин. Чепижин кимна, сякаш одобри вниманието на слушателя си.

— Защото има и втори, количествен клон на еволюцията, си помислих аз. Днес, ако приемем, че човек тежи петдесет килограма, значи човечеството тежи сто милиона тона. Или много повече, отколкото преди хиляда години. Масата на живото вещество непрекъснато ще се увеличава за сметка на неживото. Земното кълбо постепенно ще оживява. След като засели пустините, Арктика, човекът ще се зарови под земята, все повече ще задълбочава хоризонтите на подземните градове и ниви. Живата маса ще стане преобладаваща на Земята. После ще оживеят планетите. Ако си представим еволюцията на живота в безкрайността на времето, превръщането на неживата материя в живот ще се разгръща в галактически мащаби. Материята от нежива ще започне да се превръща в жива, в свобода. Мирозданието ще оживее, всичко на света ще стане живо, а значи — свободно. Свободата, животът ще победят робството.

— Да, да — каза Щрум и се усмихна. — Може да се вземе интеграл.

— Ама че история, нали — каза Чепижин. — Занимавах се с еволюцията на звездите, а разбрах, че и с шавуркането на сивото петънце жива слуз шега не бива. Помислете за първия клон на еволюцията — от низше към висше. Ще дойде човек, надарен с всички признаци на Бог: вездесъщ, всемогъщ, всезнаещ. Още следващото столетие ще даде решението на въпроса за превръщането на материята в енергия и за създаването на живо вещество. Успоредно с това развитието ще тръгне към преодоляване на пространството и постигане на пределни скорости. В по-далечните хилядолетия прогресът ще поеме курс към овладяване на висшите видове енергия — психическата.

И изведнъж всичко, за което говореше Чепижин, престана да изглежда на Щрум дрънканици. Оказа се, че не е съгласен с теориите на Чепижин.

— Човекът ще съумее да материализира в показания на прибори съдържанието, ритъма на психическата дейност на разумните същества в цялата метагалактика. Движението на психическата енергия в пространството, през което светлината лети милиони години, ще се извършва мигновено. Способността на Бог да бъде вездесъщ ще стане постижение на разума. Ала постигне ли равенство с Бог, човек няма да спре. Той ще започне да решава задачи, непосилни за Бог. Ще установи връзка с разумни същества от най-високите етажи на Вселената, от друго пространство и друго време, за които цялата история на човечеството е само мигновено, смътно припламване. Той ще установи съзнателна връзка с живота в микрокосмоса, чиято еволюция е само кратък миг за човека. Ще настъпи епохата на пълното унищожаване на пространствено-времевата бездна. Човекът ще погледне Бог отвисоко.

Щрум поклати глава и заговори:

— Дмитрий Петрович, отначало ви слушах и си мислех, че не ми е до философия, че може да ме тикнат в затвора, каква ти философия. И изведнъж забравих и за Ковченко, и за Шишаков, и за другаря Берия, и за възможността утре да ме изритат от моята лаборатория, а вдругиден — и да ме затворят. Но знаете ли, докато ви слушах, изпитвах не радост, а отчаяние. Ето, ние сме мъдри, дори Херкулес ни изглежда рахитик. И същевременно германците убиват еврейски старци и деца, сякаш са бесни кучета, а у нас имаше трийсет и седма година и всеобща колективизация с интерниране на милиони нещастни селяни, с глад, с човекоядство… Знаете ли, по-рано всичко ми изглеждаше просто и ясно. А след онези ужасни загуби и нещастия всичко стана сложно, объркано. Човек ще погледне Бог отвисоко, но дали няма да погледне отвисоко и дявола, няма ли да надскочи и него? Вие казвате, че животът е свобода. Но дали мислят така хората в лагерите? Дали животът, разлял се из Вселената, няма да насочи могъществото си към установяване на робство, по-страшно от робството на неживата материя, за която говорехте? Кажете ми например дали онзи, бъдещият човек, ще надмине Христос по доброта? Ето кое е най-важното! Кажете ми какво ще даде на света могъществото на едно вездесъщо и всезнаещо същество, ако това същество си остане със своите днешни зоологически самоувереност и егоизъм — класов, расов, държавен и лично свой? Няма ли този човек да превърне целия свят в галактически концлагер? Да, да, кажете ми, вярвате ли в еволюцията на добротата, на морала, на милосърдието, способен ли е човекът на такава еволюция?

Щрум виновно се понамръщи.

— Извинете, че така настойчиво ви задавам този въпрос, той изглежда още по-абстрактен от уравненията, за които говорехме.

— Не е чак толкова абстрактен — каза Чепижин, — именно затова той се отрази и върху моя живот. Реших да не участвам в разработки, свързани с делението на атома. Днешните добро и доброта не са достатъчни на човека, за да живее разумно, вие сам го казахте. Ами какво ще стане, ако в лапите на човека попаднат силите на вътрешната енергия на атома? Сега духовната енергия е на някакво жалко равнище. Но аз вярвам в бъдещето! Вярвам, че ще се развива не само могъществото на човека, но и неговата любов, душата му.

Замълча, слисан от гримасата върху лицето на Щрум.

— Аз съм мислил, мислил съм за това! — възкликна Щрум. — И веднъж ме обзе ужас! Ето, нас ни измъчва несъвършенството на човека. Но кой друг, да речем, в моята лаборатория, мисли за всичко това? Соколов ли? Огромен талант, но е плах, прекланя се пред силата на държавата, смята, че всяка власт е дадена от Бог. Марков ли? Той изобщо не се интересува от въпросите на доброто, злото, любовта, морала. Делови талант. Решава научните проблеми като шахматни етюди. Савостянов ли, за когото ви говорих? Той е симпатичен, остроумен, прекрасен физик е, но е човек доста празен, лекомислен, както се казва. Донесе в Казан цяла купчина снимки на познати госпожици по бански костюми, обича да се конти, да си пийва, да танцува. За него науката е спорт: да реши проблем, да проумее явление за него е все едно да постави спортен рекорд. Важното е да не го минат! Пък и аз днес не мислех сериозно за всичко това. В наше време с наука трябва да се занимават хора с големи сърца, пророци, светци! Но науката се прави от делови таланти, от шахматисти, от спортисти. Не знаят какво вършат. Вие! Но вие сте си вие. Берлинският Чепижин няма да откаже да работи с неутроните! Какво тогава? Ами аз, с мен какво става? Всичко ми изглеждаше просто, а сега не, не… Знаете ли, Толстой е смятал своите гениални творби за празна забава. А ние, физиците, не творим гениално, обаче се надуваме, надуваме…

Ресниците на Щрум често-често затрепкаха.

— Откъде да взема вяра, сила, устойчивост? — проговори бързо с доловим еврейски акцент. — Ето, какво мога да ви кажа аз? Вие знаете какво нещастие ме сполетя, а днес са ме погнали само защото…

Не довърши, бързо стана, лъжичката падна на пода. Той трепереше, ръцете му трепереха.

— Виктор Павлович, успокойте се, моля ви — каза Чепижин. — Хайде да говорим за нещо друго…

— Не, не, извинете. Ще вървя, нещо става с главата ми, прощавайте.

Приготви се да си върви, взе да се сбогува.

— Благодаря ви, благодаря ви — бъбреше, без да погледне Чепижин, чувстваше, че не може да надвие вълнението си.

Щрум слизаше по стълбището и сълзи течаха по страните му.