Василий Гросман
Живот и съдба (200)

62

Този последен ден мина в пиянски унес не само за Степан Фьодорович, който започна да се налива от сутринта. Шеметът на заминаването въртеше и Александра Владимировна, и Вера. На няколко пъти идваха работници да питат нещо Спиридонов. Той довършваше последните работи по издаването, ходи до районния комитет за отпускното, обажда се на приятели по телефона, отчислява се от военния комисариат, обикаля цеховете, там разговаряше и се шегуваше с хората, а когато се озова за миг сам в турбинната зала, допря буза до студения, неподвижен маховик, уморено затвори очи.

Вера стягаше багажа, доизсушаваше пеленките над печката, приготвяше шишенца с преварено мляко за Митя за из път, прибираше хляба в торба. Този ден тя завинаги се разделяше с Викторов, с майка си. Ще останат сами, тук никой няма да попита за тях, няма и да се сети.

Утешаваше я мисълта, че сега е най-голямата в семейството, най-спокойната, най-примирената с тежкия живот.

Загледана във възпалените от постоянното недоспиване очи на внучката си, Александра Владимировна каза:

— Това е то, Вера. Най-тежко е да се разделяш с дом, в който си преживял много мъка.

Наташа се захвана да им пече млинове за из път. Още сутринта, натоварена с дърва и продукти, отиде в работническото селище у една позната, която имаше зидана печка, приготви плънката, разточи тестото. Лицето й пламна от кухненската работа, съвсем се подмлади и разхубави. Тя се гледаше в огледалцето, смееше се и пудреше носа и бузите си с брашно, а когато познатата й излизаше от стаята, се разплакваше и сълзите й капеха в тестото.

Но познатата все пак забеляза сълзите и попита:

— Защо плачеш, Наталия?

Наташа отговори:

— Свикнах с тях. Бабичката е добра, а и за Вера ми е мъчно, и за нейното сираче ми е мъчно.

Познатата внимателно изслуша това обяснение и каза:

— Не е тъй, Наташка, не плачеш ти за бабичката.

— Не, за бабичката плача — опъна се Наталия.

Новият директор обеща да пусне Андреев, но му каза да остане на Сталгрес още пет дни. Наталия заяви, че ще прекара цели пет дни със свекър си, а после ще замине при сина си в Ленинск.

— Пък после — каза тя — ще видим къде ще идем с него.

— Какво значи „ще видим“? — попита я свекър й, но тя не отговори.

Изглежда, плачеше тъкмо защото нямаше какво „да види“. Павел Андреевич не обичаше снаха му да се грижи за него — струваше й се, че той си спомня кавгите им с Варвара Александровна и я осъжда, че не й е простил.

Към обяд се прибра Степан Фьодорович и разказа как се сбогували с него работниците в механичната работилница.

— Ами и тук цяла сутрин колко народ се извървя — каза Александра Владимировна, — най-малко пет-шест души питаха за вас.

— Значи всичко е готово, така ли? Камионът ще дойде точно в пет. — Той се позасмя. — Пак добре, че Батров накрая отпусна кола.

Работата беше привършена, багажът стегнат, а чувството за пиянска нервна възбуда не напускаше Спиридонов. Започна да размества куфарите, наново да връзва денковете, човек би помислил, че няма търпение по-скоро да тръгне. От кантората си дойде Андреев и Степан Фьодорович го попита:

— Какво става, не пристигнаха ли телеграми за кабела от Москва?

— Не, нито една.

— Ах, мръсници такива, всичко провалят, инак можеше до май да пуснат първия етап.

Андреев се обърна към Александра Владимировна:

— Зле ми се виждате, как се решавате да тръгнете на такъв път?

— Нищо ми няма, яка съм. Пък и какво да правя, не мога да си ида на „Гоголевская“ я. А тук вече наминаха бояджии, оглеждаха — нали ще ремонтират за новия директор.

— Можеше да изтърпи още един ден, простак такъв — каза Вера.

— Защо да е простак? — възрази Александра Владимировна. — Животът си върви.

Степан Фьодорович попита:

— Какво става с обяда, защо чакаме?

— Чакаме Наталия да донесе млиновете.

— О, значи, като закъснеем за влака, поне ще си имаме млинове — каза Степан Фьодорович.

Не че беше гладен, но за прощалния обяд си беше приготвил водка, а много му се пиеше.

В централата все искаше да се отбие в своя служебен кабинет, да постои там поне няколко минути, но беше неудобно — Батров провеждаше съвещание с началниците на цехове. От огорчение още повече му се допиваше, току поклащаше глава: ще закъснеем, ще закъснеем.

Този страх, да не закъснеят, нетърпеливото очакване на Наташа му бяха някак приятни, но все не можеше да разбере защо; не можеше да си спомни, че точно така си поглеждаше часовника и се тюхкаше: „Ще закъснеем“, когато преди войната тръгваше с жена си на театър.

Този ден искаше да чува само хубави неща за себе си и от това още повече му докривяваше. Затова отново повтори:

— Защо да ме жалят мене, такъв дезертьор и страхливец? Какъвто съм нахален, току-виж съм поискал медал за участие в отбраната.

— Я дайте наистина да обядваме — каза Александра Владимировна, като видя, че Степан Фьодорович не е на себе си.

Вера донесе тенджерата със супата. Спиридонов извади бутилката водка. Александра Владимировна и Вера не пожелаха да пият.

— Щом е тъй, ще сипем на мъжете — каза Степан Фьодорович и добави:

— Или да почакаме Наталия?

И точно в този момент влезе Наташа с мрежичката, заизважда на масата млиновете.

Степан Фьодорович наля догоре на Андреев и на себе си, а на Наталия — половин чаша.

Андреев се обади:

— Миналото лято точно така си хапвахме млинове у Александра Владимировна, на „Гоголевская“.

— Тези сигурно никак не са по-лоши от ланшните — каза Александра Владимировна.

— Колко народ бяхме на трапезата, а сега — само баба, вие и ние с татко — промълви Вера.

— Видяхме сметката на германците край Сталинград — каза Андреев.

— Велика победа! Хората скъпо платиха за нея — подкрепи го Александра Владимировна и добави: — Яжте повече супа, по пътя дълго ще сме на сухоежбина, няма да видим топла храна.

— Да, пътят ще бъде труден — каза Андреев. — И качването ще е трудно, няма перон, влаковете от Кавказ си подминават, продължават право към Брашов, претъпкани са, военни, военни. Да, ама от Кавказ докарват бял хляб.

Степан Фьодорович промълви:

— Идеха към нас като облак, ама къде е сега този облак, а? Победи Съветска Русия.

Той си помисли, че доскоро на Сталгрес се чуваше как бучат германските танкове, а сега са прогонени на стотици километри оттук, боевете се водят край Белгород, Чугуев, на Кубан.

И веднага заговори за онова, което нетърпимо го болеше:

— Добре де, нека съм дезертьор, ама кой ми произнася присъдата? Да ме съдят сталинградските бойци. От тях ще поискам прошка за всичко.

Вера опита да смени темата:

— А до вас, Павел Андреевич, тогава седеше Мостовской.

Но Степан Фьодорович я прекъсна, много го ядеше днешната му мъка. Обърна се към дъщеря си:

— Обадих се на първия секретар на областния комитет, исках да си вземем довиждане, все пак аз единствен от всички директори останах през цялото време на отбраната на десния бряг, а помощникът му Барулин не ме свърза, каза ми: „Другарят Пряхин не може да разговаря с вас. Зает е“. Е, като е зает, нека е зает.

Вера, сякаш не чуваше баща си, каза:

— А до Серьожа седеше един лейтенант, приятел на Толя, къде ли е сега този лейтенант?…

Много й се искаше някой да каже: „Че къде ще е, сигурно е жив и здрав, воюва“. Подобни думи поне мъничко щяха да притъпят днешната й болка. Но Степан Фьодорович отново я прекъсна:

— Казвам му, нали знаеш, че днес заминавам. А той: ами щом е тъй, пишете му, обърнете се към него в писмена форма. Абе, по дяволите. Я да сипем по една малка. За последен път седим около тази маса.

И вдигна чашата си към Андреев:

— Павел Андреевич, не ме помни с лошо.

Андреев отвърна:

— Какво приказваш, Степан Фьодорович. Местната работническа класа ще тъгува за вас.

Спиридонов отпи, няколко секунди мълча, сякаш изплувал от дълбока вода, после засърба супата си.

Около масата стана тихо, чуваше се само как Степан Фьодорович дъвче млина и потропва с лъжицата.

Точно тогава нададе глас малкият Митя. Вера стана, отиде и го взе на ръце.

— Ама яжте млин де, Александра Владимировна — тихо, сякаш молеше за живот, издума Наталия.

— Ям, разбира се — увери я Александра Владимировна.

Степан Фьодорович произнесе с тържествена, пиянска и щастлива решителност:

— Наташа, казвам ви пред всички. Нямате работа тук, отивайте в Ленинск, вземайте сина си и право при нас, на Урал. Ще живеем заедно, заедно е по-леко.

Искаше да види очите й, но тя ниско наведе глава, виждаше само челото и тъмните й, красиви вежди.

— И вие елате, Павел Андреевич. Заедно е по-леко.

— Къде ще вървя аз — каза Андреев. — Вече няма да възкръсна.

Степан Фьодорович бързо се извърна към Вера, тя стоеше до масата с Митя на ръце и плачеше.

И той за пръв път този ден видя стените, които напускаше, и болката, която го пареше, и мисълта за уволнението, за изгубените почит и любима работа, обидата и срамът, които го влудяваха, не го оставяха да се зарадва на победата, — всичко изчезна, изгуби значение.

А старицата, седнала до него, майката на неговата съпруга, на съпругата, която бе обичал и навеки бе загубил, го целуна по главата и каза:

— Нищо, нищо, мили мой, животът си е живот.