Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Живот и съдба (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Жизнь и судьба, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2015)
Корекция
sir_Ivanhoe (2016)

Издание:

Василий Гросман

Живот и съдба

 

Роман

Първо издание

 

Превод: Здравка Петрова

Редактор: Георги Борисов

Художник: Димитър Келбечев

Коректор: Даниела Гакева

 

Василий Гроссман

Жизнь и судьба

Роман в трех книгах

 

© Editions L’Age d’Homme and the Estate of Vasily Grossman 1980–1991

© The Estate of Vasily Grossman 1992

 

© Здравка Петрова, превод, 2009

© Димитър Келбечев, художник, 2009

© Ростислав Димитров, типографско оформление, 2009

© Факел експрес, 2009

© Издателска къща Жанет 45, 2009

 

ISBN 978-954-9772-60-9 (Факел експрес)

ISBN 978-954-491-519-3 (Издателска къща Жанет 45)

 

Формат 84/108/32

Печатни коли 60,5

 

Предпечат: „Студио Стандарт“ ЕООД

Печат: Полиграфически комплекс „Жанет 45“ — Пловдив

 

Факел експрес, София

Издателска къща Жанет 45, Пловдив

История

  1. — Добавяне

15

Михаил Сидорович прекара повече от три седмици в изолатора към лазарета. Хранеха го добре, на два пъти го преглежда лекар есесовец, предписа му гликоза.

В първите часове Михаил Сидорович очакваше да го извикат на разпит, непрестанно се ядосваше на себе си: защо му трябваше да бъбри с Иконников; явно смахнатият го е издал, след като му пробута преди обиска компрометиращи книжа.

Дните течаха, а никой не викаше Мостовской. Той обмисляше темите за политически беседи със затворниците, разсъждаваше кого от тях може да привлекат за работа. В безсънните нощи готвеше текста за позивите, подбираше думите за лагерен разговорник, който би облекчил общуването между хората от различни националности.

Припомняше си стари конспиративни правила, изключващи възможността за всеобщ провал в случай на провокаторски донос.

Михаил Сидорович би искал да разпита Ершов и Осипов за първите стъпки на организацията: беше сигурен, че ще може да преодолее предубеждението на Осипов към Ершов.

Жалък му се виждаше Чернецов, който мразеше болшевизма и същевременно жадуваше победа за Червената армия. Мислите му за предстоящия разпит бяха почти спокойни.

През нощта Михаил Сидорович получи сърдечен пристъп. Лежеше, опрял глава в стената, изпитваше ужасната мъка, която спохожда умиращите в затворите. От болка Мостовской за известно време изгуби съзнание. Свести се, болката беше отслабнала, гърдите, лицето, дланите му бяха мокри от пот. В мислите му бе настъпила илюзорна, мнима яснота.

Разговорът с италианския свещеник за световното зло се бе свързал в паметта му с щастливото чувство, изпитано от малкия Мостовской, когато веднъж внезапно рукна дъжд и той се втурна в стаята — майка му седеше и шиеше; с жена му, която го придружи в енисейското му заточение, с нейните мокри от сълзи, щастливи очи; с бледия Дзержински, когото бе попитал на партийния конгрес за съдбата на едно симпатично момче, есер. „Разстрелян е“ — отговори Дзержински. Тъжните очи на майор Кирилов… Теглят с шейна покрития с чаршаф труп на неговия приятел, който в дните на Ленинградската блокада не прие помощ от него.

Чорлавата момчешка глава, изпълнена с мечти, и този едър плешив череп, притиснат до грапавите лагерни дъски.

Мина известно време и далечното се заотдръпва, взе да изтънява, да губи окраската си. Той сякаш бавно се потапяше в прохладна вода. Заспа, за да чуе отново воя на сирената в предутринния мрак и да срещне новия ден.

Следобед заведоха Михаил Сидорович в банята на лазарета. Той оглеждаше ръцете си, хлътналите гърди и недоволно въздишаше.

„Да, старостта не отминава“ — мислеше си.

Като си размачкваше цигарата, конвоят излезе и тогава хилавият сипаничав лагерник, който бършеше с парцал циментовия под, каза на Мостовской:

— Ершов заръча да ви предам сведението. В района на Сталинград нашите отблъскват всички атаки на фрицовете. Майорът възложи да ви кажа, че всичко с работата е наред. Иска да напишете позив и да го предадете при следващото къпане.

Мостовской понечи да каже, че няма молив и хартия, но в това време влезе войникът.

Когато се обличаше, Михаил Сидорович напипа в джоба си пакетче. В него имаше десет бучки захар, парче сланина в парцалче, лист бяла хартия и късче молив.

Щастие заля Мостовской. Може ли да иска нещо повече! Щом няма да завърши живота си в нищожни тревоги за склероза, стомах, сърдечни спазми.

Той притисна до гърдите си бучките захар, моливчето.

През нощта един унтерофицер го изведе от лазарета, тръгнаха по улиците. Студен вятър на тласъци духаше в лицето му. Михаил Сидорович погледна към спящите бараки, помисли си: „Нищо, нищо, нервите на другаря Мостовской ще издържат, спете спокойно, момчета“.

Влязоха в лагерното управление. Тук вече не вонеше на лагерен амоняк, долавяше се студена тютюнева миризма. Мостовской забеляза на пода голяма угарка, дощя му се да я вдигне.

Подминаха втория етаж и се качиха на третия, конвойният нареди на Мостовской да си избърше краката в изтривалката и той дълго си търка подметките. Бе се задъхал при изкачването и сега се помъчи да успокои дишането си.

Закрачиха по килимената пътека, просната по коридора.

Лампите — малки полупрозрачни лалета — излъчваха приятна, спокойна светлина. Подминаха полирана врата с табелка „Комендант“ и спряха пред също такава гиздава врата с надпис „Оберщурмбанфюрер Лис“.

Мостовской често бе чувал това име — беше представителят на Химлер при лагерното управление. Бе го досмешавало, когато Гудз се сърдеше защо Осипов бил разпитван от самия Лис, а той, Гудз — от един помощник на Лис. В това Гудз виждаше подценяване на строевото командване.

Осипов разказваше, че Лис го разпитвал без преводач — бил германец от Рига, знаел руски.

В коридора излезе млад офицер, каза няколко думи на конвойния и пусна Михаил Сидорович в кабинета, като остави вратата отворена.

Кабинетът беше празен. Килим на пода, цветя във вазата, на стената картина: поляна в края на гора, червени керемидени покриви на селски къщи.

Мостовской имаше чувството, че е в кабинет на директор на кланица — съвсем наблизо хриптят умиращи животни, карантии вдигат пара, сноват опръскани с кръв хора, а при директора е тихо, застлано с килими, и само черните телефони на бюрото говорят за връзката на кланицата с този кабинет.

Враг! Каква проста и ясна дума. Отново си спомни за Чернецов — каква жалка съдба в епохата на „буря и натиск“. За сметка на това — с плетени ръкавици. И Мостовской погледна своите длани и пръсти.

В дъното на кабинета се отвори врата. И тутакси скръцна вратата към коридора — явно дежурният я бе затворил, щом бе видял, че Лис е в кабинета.

Мостовской стоеше навъсен, чакаше.

— Здравейте — тихо изрече нисък мъж с есесовска емблема на ръкава на сивия мундир.

Във физиономията на Лис нямаше нищо отблъскващо и затова на Михаил Сидорович му се видя особено страшно да го гледа — гърбав нос, внимателни тъмносиви очи, високо чело, бледи, хлътнали бузи, които придаваха на лицето израз на трудова аскетичност.

Лис изчака Мостовской да се окашля и каза:

— Иска ми се да поговоря с вас.

— А на мен не ми се иска да говоря с вас — отговори Мостовской и изви очи към отдалечения ъгъл, откъдето трябваше да се появят помощниците на Лис — горилите — и да цапардосат стареца по ухото.

— Напълно ви разбирам — каза Лис, — седнете.

И настани Мостовской във фотьойла, седна до него.

Той говореше някак безплътен, пепелностуден руски език, на такъв се пишат научнопопулярните брошури.

— Май не сте добре?

Михаил Сидорович сви рамене и нищо не отговори.

— Да, да, знам. Изпратих лекар, той ми каза. Обезпокоих ви посред нощ. Но много ми се искаше да си поговорим.

„Има си хас“ — помисли си Михаил Сидорович и каза:

— Извикан съм на разпит. А да разговарям с вас — няма за какво.

— Защо? — попита Лис. — Гледате мундира ми. Но аз не съм се родил с него. Вождът, партията ни изпращат и ние, хората, войниците на партията, тръгваме. Винаги съм бил теоретик в партията, интересуват ме въпросите на философията, на историята, но съм партиен член. Нима всеки ваш служител от НКВД обича „Лубянка“?

Мостовской следеше лицето на Лис и си помисли, че това бледо високочело лице би трябвало да се нарисува най-долу в антропологическата таблица, а еволюцията да тръгне нагоре от него, за да стигне до косматия неандерталец.

— Ако Централният комитет ви възложи да укрепите работата в ЧК, бихте ли могли да откажете? Оставяте настрана Хегел и тръгвате. И ние оставихме Хегел настрана.

Михаил Сидорович погледна говорещия — странно, кощунствено прозвуча името на Хегел, произнесено от мръсните устни… В трамвайната блъсканица до теб приближава опасен, опитен крадец и подхваща разговор. Ще го слушаш ли — не, само ще следиш ръцете му, ей сега в тях ще проблесне бръсначът, ще те шибне през очите.

А Лис повдигна дланите си, погледна ги, каза:

— Нашите ръце, както и вашите, обичат сериозната работа, не се страхуват от калта.

Михаил Сидорович се намръщи, толкова непоносими му се сториха този жест и думите, повторили собствените му мисли.

Лис заговори бързо, оживено, сякаш по-рано вече бе разговарял с Мостовской и сега се радваше, че може да приключи прекъснат, неприключен разговор.

— Достатъчни са двайсет часа със самолет — и вие седите в креслото си в съветския град Магадан, в своя кабинет. У нас вие сте у дома си, но не ви е провървяло. Много ме боли, когато вашата пропаганда в един глас с пропагандата на плутокрациите започва да пише за партийното правораздаване.

Той поклати глава. И отново се заредиха смайващи, неочаквани, страшни и нелепи думи:

— Когато се гледаме един друг, ние виждаме не само едно омразно лице, ние се гледаме в огледало. Това е трагедията на епохата. Нима не познавате себе си, своята воля в нас? Нима за вас светът не е вашата воля, нима нещо може да ви разколебае, да ви спре?

Лицето на Лис се доближи до лицето на Мостовской.

— Разбирате ли ме? Слабо владея руския, но много искам да ме разберете. Вие си мислите, че ни мразите, но само ви се струва така: в наше лице вие мразите себе си. Ужасно, нали? Разбирате ли ме?

Михаил Сидорович реши да мълчи, Лис няма да го въвлече в разговор.

Но за миг му се стори, че човекът, който се взира в очите му, не възнамерява да го измами, а искрено се напряга, подбира думите си. Този човек сякаш се оплакваше, молеше да му помогнат да определи отношението си към всичко, което го измъчва.

Тягостно чувство притисна Михаил Сидорович. Сякаш игла прониза сърцето му.

— Разбирате ли, разбирате ли? — говореше бързо Лис и вече не виждаше Мостовской, толкова бе развълнуван. — Ние нанасяме удари по вашата армия, но бием себе си. Нашите танкове разкъсаха не само вашата граница, а и нашата, гъсениците на нашите танкове газят германския националсоциализъм. Ужасно е, нещо като самоубийство насън. Това може да свърши трагично за нас. Разбирате ли? Ако победим! Ние, победителите, ще останем без вас, сами срещу чуждия свят, който ни мрази.

Не беше трудно да се опровергаят думите на този човек. А очите му още повече се доближиха до Мостовской. Но имаше нещо още по-ужасно, по-опасно от думите на опитния есесовски провокатор. Онова, което понякога ту плахо, ту злобно се размърдваше, гризеше душата и мозъка на Мостовской. Отвратителните и мръсни съмнения, които Мостовской намираше не в чуждите думи, а в своята душа.

Така човек, който се страхува от болест, от рак, но не отива на лекар, се мъчи да не забелязва болежките си, избягва разговори за болести с близките си. И му казват: „А вие имате ли такива и такива болки, обикновено сутрин, обикновено след като… да, да…“

— Разбирате ли ме, учителю? — попита Лис. — Един германец, вие добре познавате неговата умна творба, е казал, че трагедията на целия Наполеонов живот е в това — той е изразил душата на Англия и именно в лицето на Англия е имал своя смъртен враг.

„Ох, по-добре веднага да бяха започнали с побоя — помисли си Михаил Сидорович и се сети: — А, за Шпенглер говори“.

Лис запали цигара, подаде табакерата на Мостовской.

Михаил Сидорович отсечено каза:

— Не искам.

Поуспокои го мисълта, че всички жандарми по света — и онези, които го бяха разпитвали преди четирийсет години, и този, дето говори за Хегел и за Шпенглер, използват един и същи идиотски похват: черпят арестувания с цигари. Да, всъщност виновни са разстроените му нерви, изненадата — бе очаквал побой и не щеш ли — нелеп, отвратителен разговор. Нали и някои царски жандарми разбираха от политика, а сред тях имаше и истински образовани хора, един дори бе изучавал „Капиталът“. Интересно обаче дали се е случвало такова нещо с жандарма, изучавал Маркс, дали нейде дълбоко у него е мъждукала мисълта: а не е ли прав Маркс? Какво ли е изпитвал жандармът тогава? Е, във всеки случай жандармът не е ставал революционер. Стъпквал е съмнението си, оставал си е жандарм… Че какво, нали и аз потъпквам съмненията си. Но аз оставам, оставам революционер.

Лис не забеляза, че Мостовской отказа да вземе цигара, той промърмори:

— Да, да, моля, правилно, тютюнът е много хубав — затвори табакерата и съвсем се огорчи. — Защо толкова се изненадвате от моите думи? Друг разговор ли очаквахте? А нима вие на „Лубянка“ нямате образовани хора? Такива, които биха могли да разговарят с академик Павлов, с Олденбург? Но те имат цел. Аз обаче нямам тайна цел. Давам ви честната си дума. Измъчва ме същото, което измъчва и вас.

Той се усмихна и добави:

— Честна гестаповска дума, а тя не е шега работа.

Мостовской си повтаряше: „Мълчи, най-важното е да мълчиш, да не се включваш в разговора, да не възразяваш“.

Лис продължи да говори и сякаш все така забравяше за Мостовской.

— Два полюса! Разбира се, така е! Ако това не беше абсолютно вярно, сега нямаше да се води тази ужасна война. Ние сме ваши смъртни врагове, да, да. Но нашата победа е ваша победа. Разбирате ли? А ако победите вие, ние едновременно ще загинем и ще живеем във вашата победа. Възниква нещо като парадокс: загубили войната, ние ще я спечелим, ще се развиваме под друга форма, но същината ни ще остане.

Защо ли всесилният Лис, вместо да гледа трофейни филми, да пие водка, вместо да пише доклад до Химлер и да чете книги по цветарство, вместо да препрочита писмата от дъщеря си и да блаженства с млади момичета, взети от поредния ешелон, или глътнал лекарство, подпомагащо обмяната на веществата, да спи в просторната си спалня, е извикал посред нощ един стар, вмирисан на лагерни зловония руски болшевик?

Какво е намислил? Защо крие целите си, какво иска да измъкне?

Сега мъченията не ужасяваха Михаил Сидорович. Страшна беше мисълта: ами ако германецът не лъже, ами ако говори искрено? На човека просто му се е дощяло да поговори с някого.

Каква отвратителна мисъл: и двамата боледуват, измъчва ги една и съща болест, ала единият не е издържал и говори, споделя, а другият мълчи, спотайва мислите си, но слуша, слуша.

А Лис, сякаш за да отговори най-сетне на мълчаливия въпрос на Мостовской, отвори папката на бюрото си и гнусливо, с два пръста извади купчинка мърляви листове. И Мостовской веднага ги позна — бяха драсканиците на Иконников.

Лис очевидно бе разчитал, че внезапно видял тези подхвърлени му от Иконников листове, Мостовской ще изгуби и ума, и дума…

Но Михаил Сидорович не се смути. Той гледаше изписаните от Иконников страници почти радостно: всичко стана ясно, беше идиотски грубо и просто, както винаги при полицейски разпит.

Лис отмести до края на бюрото драсканиците на Иконников, после отново ги дръпна.

Внезапно заговори на немски.

— Виждате ли, това е взето от вас при обиска. От първите думи разбрах, че не вие сте писали тази глупост, макар да не познавам почерка ви.

Мостовской не отговори.

Лис почука с пръст по листа като покана — приветливо, настойчиво, доброжелателно.

Но Мостовской мълчеше.

— Греша ли? — учуди се Лис. — Не! Не греша. Ние с вас изпитваме еднакво отвращение към написаното тук. Вие и аз сме заедно, а от другата страна е тази глупост! — И посочи листовете на Иконников.

— Хайде, хайде — припряно и ядно изрече Мостовской, — да минем на въпроса. Тези листове ли? Да, да, у мен ги намериха. Искате да знаете кой ми ги е дал? Не е ваша работа. Може аз да съм ги написал. Може вие да сте наредили на свой агент да ми ги мушне незабелязано под тюфлека. Ясно ли е?

За миг си помисли, че Лис ще приеме предизвикателството, ще се вбеси, ще кресне: „Аз имам начини да ви накарам да отговаряте!“

Толкова му се искаше да стане така, толкова просто и лесно би било. Каква обикновена и ясна дума: враг.

Но Лис каза:

— Я стига с тези жалки хартишки. Не е ли все едно кой ги е писал? Знам: не сте вие и не съм аз. Колко съм потиснат. Помислете! Какви хора държим в нашите лагери, ако няма война, ако в тях няма военнопленници? В нашите лагери, ако няма война, затваряме враговете на партията, враговете на народа. Познати и на вас хора, тях затваряте и вие във вашите лагери. И ако в спокойно, мирно време нашето Управление за имперска сигурност включи в германската система вашите затворници, ние няма да ги пуснем, вашите контингенти са наши контингенти.

Той се позасмя.

— Онези германски комунисти, които сме затворили в лагер, и вие ги затворихте през трийсет и седма година. Затвори ги Ежов, затвори ги райхсфюрер Химлер… Бъдете хегелианец, учителю.

Той намигна на Мостовской:

— Мислил съм си, че във вашите лагери знанията по чужди езици биха ви влезли в работа не по-малко, отколкото в нашите. Днес ви плаши нашата омраза към юдейството. Може би утре вие ще възприемете нашия опит. А вдругиден ние ще станем по-търпими. Аз съм изминал дълъг път и ме е водил велик човек. И вас ви водеше велик човек, и вие изминахте дълъг, труден път. Вярвахте ли, че Бухарин е провокатор? Само велик човек можеше да ви води по този път. И аз познавах Рьом, вярвах му. Но така трябва. И ето, че ме измъчва въпросът: вашият терор унищожи милиони хора и в целия свят само ние, германците, разбирахме: така трябва! Точно така трябва! Разберете ме, както аз ви разбирам. Тази война трябва да ви ужасява. Наполеон не биваше да воюва с Англия.

И нова мисъл порази Мостовской. Той дори замижа — дали защото внезапно остро го заболяха очите, или пък понечи да се отърве от тази мъчителна мисъл. Нали съмненията му може да не бяха признак за слабост, безсилие, гадно раздвоение, умора, неверие. Може би тъкмо тези съмнения, които от време на време го обземаха ту плахо, ту злобно, бяха най-честното, най-чистото у него. А той ги потискаше, отблъскваше, мразеше ги. Може би тъкмо в тях се корени революционната истина? В тях е динамитът на свободата!

За да отблъсне Лис, неговите хлъзгави, лепкави пръсти, трябва само да престане да мрази Чернецов, да презира смахнатия Иконников! Но не, не, още повече! Трябва да се откаже от смисъла на целия си живот, да осъди онова, което е защитавал и оправдавал.

Но не, не, още повече! Не да осъди, а с цялата си душа, с цялата си революционна страст да намрази лагерите, „Лубянка“, кървавия Ежов, Ягода, Берия! Но пак е малко — Сталин, неговата диктатура!

Но не, не, още повече! Трябва да осъди Ленин! Това е ръбът на бездната!

Ето я победата на Лис — победа не във войната, шестваща през полесраженията, а в онази изпълнена със змийска отрова война без изстрели, войната, която сега е повел срещу него гестаповецът.

Струваше му се, че ей сега ще полудее. И изведнъж леко и радостно въздъхна. Мисълта, която за миг го бе ужасила и ослепила, стана на прах, стори му се смешна и жалка. Кошмарът продължи няколко секунди. Но нима дори за секунда, за частица от секундата бе могъл сериозно да се усъмни в правотата на великото дело?

Лис го погледна, подъвка устните си, продължи да говори:

— Ще кажете: сега светът ни гледа с ужас, а вас — с любов и надежда! Повярвайте, тези, които гледат с ужас нас, и вас гледат с ужас.

Сега вече нищо не можеше да уплаши Михаил Сидорович. Сега той знаеше цената на съмненията си. Те не водеха към блато, както си бе мислил по-рано, а към пропаст!

Лис взе листовете на Иконников.

— Защо се забърквате с такива хора? Тази проклета война заплете, омеша всичко. Ах, ако имах сили да оправя тази бъркотия!

Няма бъркотия, господин Лис. Всичко е ясно, всичко е просто. Ние ви надвихме не в съюз с Иконников и Чернецов. Достатъчно сме силни, за да се справим и с вас, и с тях.

Мостовской виждаше: Лис съчетава в себе си всичко тъмно, а бунищата миришат еднакво, всички отпадъци, трески, натрошени тухли са еднакви. Същината на различието и сходството трябва да се търси не в боклука, а в замисъла на строителя, в неговата мисъл.

И го обзе тържествуваща, щастлива злоба не само срещу Лис и Хитлер, но и срещу английския офицер с безцветните очи, който го бе питал за критиката на марксизма, срещу отвратителните приказки на едноокия, срещу лигавия проповедник, който излезе полицейски агент. Къде, къде тези хора ще намерят идиоти, които ще повярват, че има, макар и минимална, прилика между социалистическите държави и фашистката империя? Лис, гестаповецът, е единственият потребител на тяхната гнила стока. В тези минути както никога по-рано Михаил Сидорович схвана вътрешната връзка между фашизма и неговите агенти.

И дали геният на Сталин не се състои именно в това: мразейки и изтребвайки подобни хора, той е виждал тайното братство на фашизма с фарисеите, с проповедниците на илюзорната свобода. И тази мисъл му се видя толкова очевидна, че му се дощя да я изкаже пред Лис, да му обясни нелепостта на неговите твърдения. Ала само се позасмя, той е гърмян заек, той не е глупакът Голденберг, който бе бъбрил за работите на народоволците с прокурора на съдебната палата.

Втренчи се от упор в Лис и високо — вероятно охраната зад вратата чу гласа му — каза:

— Чуйте съвета ми — не си губете времето с мен. Изправете ме до стената, веднага ме унищожете, гръмнете ме.

Лис побърза да отговори:

— Никой не иска да ви гръмва. Успокойте се, ако обичате.

— Аз не се безпокоя — весело каза Мостовской, — нямам намерение да се безпокоя.

— Трябва, трябва да се безпокоите! Нека моето безсъние бъде ваше безсъние. Къде, къде е причината за нашата вражда, не мога да разбера… Адолф Хитлер не бил фюрер, а лакей на стинесовци и круповци? У вас нямало частна собственост върху земята? Фабриките и банките принадлежали на народа? Вие сте били интернационалисти, а ние сме проповядвали расова омраза? Ние сме опожарявали, а вие сте се мъчели да угасите пожара? Нас ни мразели, а вашият Сталинград бил събрал надеждите на човечеството? Така ли казват у вас? Глупости! Пропаст няма! Измислена е. Ние сме форма на еднаква същност — на партийната държава. Нашите капиталисти не се разпореждат. Държавата им дава план и програма. Държавата им взема продукцията и печалбата. Отпускат им се шест процента от печалбата — това е заплатата им. И вашата партийна държава определя план, програма, взема продукцията. Онези, които вие наричате стопани, работниците, също получават заплата от вашата партийна държава.

Михаил Сидорович гледаше Лис и си мислеше: „Нима тези подли дрънканици ме смутиха за миг? Как можах да се задавя в този поток отровна, смрадлива кал?“

Лис отчаяно махна с ръка.

— И над нашата народна държава се вее червено работническо знаме, и ние призоваваме към национален и трудов подвиг и единство, ние казваме: „Партията изразява мечтата на германския работник“. И вие казвате: „Народност, труд“. Вие, както и ние, знаете: национализмът е главната сила на двайсетия век. Национализмът е душата на епохата! Социализмът в една страна е висш израз на национализма!

Не виждам причина да враждуваме. Но гениалният учител и вожд на германския народ, нашият баща, най-добрият приятел на германските майки, най-великият и мъдър стратег започна тази война. И аз вярвам в Хитлер! Вярвам, че разумът на вашия Сталин не е замъглен от гняв и болка. Той вижда истината през дима и пламъците на войната. Той познава врага си. Знае кой е, знае дори сега, когато обсъжда с него стратегията на войната срещу нас и вдига чаша за негово здраве. На Земята има двама велики революционери: Сталин и нашият вожд. Тяхната воля роди националния държавен социализъм.

За мен братството с вас е по-важно от войната ни заради източното пространство. Ние строим две къщи, те трябва да се издигат една до друга. Иска ми се, учителю, вие да поживеете в спокойна самота и да мислите, да мислите преди нашия нов разговор.

— Защо? Глупаво е! Безсмислено е! Нелепо е! — възкликна Мостовской. — Откъде взехте това идиотско обръщение „учителю“!

— О, не е идиотско, вие и аз трябва да разбираме: бъдещето се решава не на полесражението. Вие лично сте познавали Ленин. Той създаде партия от нов тип. Той пръв разбра, че само партията и вождът изразяват импулса на нацията, и разтури Учредителното събрание. Но както във физиката Максуел, разрушавайки механиката на Нютон, е смятал, че я утвърждава, така и Ленин, създавайки великия национализъм на двайсетия век, се е смятал за създател на Интернационала. После Сталин ни научи на много неща. За да се изгради социализъм в една страна, трябва да се ликвидира селската свобода да сееш и да продаваш, и Сталин не трепна — той ликвидира милиони селяни. Нашият Хитлер видя: на германското национално социалистическо движение пречи един враг — юдейството. И реши да ликвидира милиони евреи. Но Хитлер не е само ученик, той е гений! Вашето прочистване на партията през трийсет и седма година Сталин изкопира от нашето прочистване от Рьом — нали и Хитлер тогава не трепна… Трябва да ми повярвате. Аз говорех, а вие мълчахте, но знам — за вас аз съм хирургично огледало.

Мостовской отговори:

— Огледало ли? Всичко, което казахте, е лъжа от първата до последната дума. Под моето достойнство е да опровергавам вашите мръсни, зловонни, провокационни дрънканици. Огледало ли? Ама вие да не сте откачили напълно? Сталинград ще ви освести.

Лис се изправи и Мостовской, крайно развълнуван, с възторг и омраза си помисли: „Сега ще ме застреля и — край!“

Но Лис, сякаш не бе чул думите на Мостовской, почтително и дълбоко му се поклони.

— Учителю — каза той, — вие винаги ще ни учите и винаги ще се учите от нас. Хайде да мислим заедно.

Лицето му беше печално и сериозно, а очите му се смееха.

И отново отровна игличка прободе сърцето на Михаил Сидорович. Лис погледна часовника си.

— Времето не минава напразно.

Позвъни, тихо каза:

— Ако ви е нужно, вземете това съчинение. Скоро ще се видим. Гуте нахт.

Без сам да знае защо, Мостовской взе листовете от бюрото и ги пъхна в джоба си.

Изведоха го от зданието на управлението, той вдиша студения въздух — колко хубава беше тази влажна нощ, виенето на сирените в предутринния мрак след гестаповския кабинет, след тихия глас на теоретика националсоциалист.

Когато приближиха до лазарета, по калния асфалт мина лека кола с виолетови фарове. Мостовской разбра, че Лис се прибира да си почива, и мъката го сграбчи с нова сила. Конвойният го въведе в бокса и заключи вратата.

Седна на нара, помисли си: „Ако вярвах в Бог, щях да си помисля, че този страшен събеседник ми е пратен като наказание за съмненията ми“.

Не можеше да заспи, започваше новият ден. Подпрял гръб на стената, скована от боцкащи грапави елови дъски, Михаил Сидорович се захвана да разчита драскулките на Иконников.