Василий Гросман
Живот и съдба (180)

42

Людмила Николаевна каза на мъжа си, че срещнала домоуправителя и той помолил Щрум да намине към домоуправлението.

Започнаха да гадаят какво ли ще значи това. Да не е заради излишната площ? Заради смяната на паспорта? Проверка от военния комисариат? Може би някой е съобщил, че Женя е живяла у семейство Щрум, без да е регистрирана?

— Трябваше да попиташ — каза Щрум. — Поне нямаше да си блъскаме главите.

— Вярно, трябваше — съгласи се Людмила Николаевна, — но се стъписах, защото той каза: мъжът ви да се отбие утре сутринта, нали сега не ходи на работа.

— О, Господи, вече знаят.

— Ами нали всички следят — портиерите, обслужващите асансьора, съседските домашни помощнички, защо се чудиш?

— Да, да. Спомняш ли си как преди войната дойде един младеж с червена карта и предложи да му съобщаваш кой посещава съседите?

— Как да не помня — каза Людмила Николаевна, — така му креснах, че едва на вратата успя да измънка: „А аз ви мислех за съзнателна“.

Людмила Николаевна бе разказвала тази история безброй пъти и обикновено когато я слушаше, той също вмъкваше по някоя дума, за да скъси разказа, но сега поиска да чуе от жена си още и още подробности, не я припираше.

— А, знаеш ли — каза тя, — може да е, задето продадох две покривки за маса на пазара.

— Не вярвам, защо тогава ще викат мене, тебе щяха да извикат.

— Може би ще искат да вземат някакъв подпис от тебе, че няма да заминаваш, или нещо подобно? — нерешително произнесе тя.

Мислите му бяха смазващо мрачни. Непрекъснато си припомняше разговорите с Шишаков и Ковченко — какво ли не им бе наприказвал. Спомняше си споровете, в които бе участвал в студентските си години, какво ли не бе дрънкал тогава. Бе спорил с Дмитрий, бе спорил с Кримов, вярно, понякога се бе съгласявал с Кримов. Но никога през живота си, нито за минута не се бе чувствал враг на партията, на съветската власт.

Когато внезапно си спомняше някои особено резки свои думи, произнесени някога, някъде, цял изстиваше. Ами Кримов — такъв корав, убеден комунист, фанатик, нали нямаше никакви съмнения, пък на, арестуван е. Че и тези идиотски симпозиуми с Мадяров, с Кримов.

Колко странно!

Обикновено привечер, по здрач, започваше да го тормози мисълта, че ще го арестуват, и ужасът му се разширяваше, нарастваше, натежаваше. Но когато гибелта му изглеждаше абсолютно неизбежна, внезапно се развеселяваше, олекваше му! Е, какво толкова, по дяволите!

Когато се замисляше за несправедливостта, проявена към неговия труд, имаше чувството, че ще полудее. Но когато мисълта, че е бездарен и глупав, че трудът му представлява бледа, тъпашка глума над реалния свят, преставаше да бъде мисъл, а се превръщаше в усещане за живота, той се развеселяваше.

Сега дори през ум не му минаваше, че трябва да признае грешките си. Беше жалък, беше невежа и разкаянието му нищо не би променило. Не беше нужен никому. Разкаял се или не, той беше просто едно нищожество пред разгневената държава.

Колко много се промени Людмила през това време. Вече не казваше по телефона на домоуправителя: „Незабавно ми пратете шлосера“, не правеше разследвания на стълбищната площадка: „Кой пак е нахвърлял боклук пред шахтата?“ Обличаше се някак нервно. Ту, без да е нужно, си слагаше скъпото палто от маймунски кожи, когато отиваше за олио до магазина, ту пък се увиваше със стария сив шал и обличаше палтото, което още преди войната искаше да подари на жената, обслужваща асансьора.

Щрум поглеждаше Людмила и си мислеше какви ли ще бъдат двамата след десет-петнайсет години.

— Спомняш ли се Чеховия „Архиерей“: майката пасе кравата и разказва на жените, че синът й някога е бил архиерей, но почти никой не й вярва?

— Отдавна съм го чела, още като малка, не си го спомням — отговори Людмила Николаевна.

— Ами препрочети го тогава — сряза я той.

Открай време се ядосваше на равнодушието на Людмила към Чехов, подозираше, че не е чела много от разказите му.

Но странно, странно! Той ставаше все по-безпомощен и слаб, все повече се приближаваше до състояние на пълна духовна ентропия, изглеждаше все по-нищожен в очите на домоуправителя, на госпожиците от купонната служба, на служителите от паспортната, на кадровиците, лаборантите, учените, приятелите, дори на роднините, може би дори на Чепижин, може би дори на жена си… ала за Маша беше все по-близък, по-скъп. Не се виждаха, но беше сигурен, чувстваше това. При всеки нов удар, при всяко ново унижение мислено я питаше: „Виждаш ли ме, Маша?“

Ето, седеше до жена си, разговаряше с нея, преравяше своите скрити от нея мисли.

Иззвъня телефонът. Сега всяко позвъняване на телефона ги стресваше, както стресва среднощна телеграма, вестителка на нещастия.

— А, да, обещаха ми да се обадят от задругата, нали търсех работа при тях — обясни веднага Людмила Николаевна.

Взе слушалката, веждите й се вдигнаха, тя каза:

— Сега ще се обади. — И добави: — Тебе търсят.

Щрум попита с поглед: „Кой е?“

Людмила Николаевна захлупи с длан слушалката и каза:

— Непознат глас, не си спомням да съм го чувала.

Щрум пое слушалката.

— Добре, ще почакам — каза той и загледан в питащите очи на Людмила, опипом намери на масичката молив и надраска няколко букви върху късче хартия.

Без да съзнава какво прави, Людмила Николаевна бавно се прекръсти, после прекръсти и Виктор Павлович. Умълчаха се.

„… Говорят всички радиостанции на Съветския съюз“.

И ето, че гласът, невъзможно приличащ на онзи, който на 3 юли 1941 година се обърна към народа, към армията, към целия свят: „Другари, братя, приятели мои…“, сега, отправен само към човека, който държеше телефонната слушалка, произнесе:

— Здравейте, другарю Щрум.

В тези секунди сред мешавицата от мисли, откъслеци от мисли, откъслеци от чувства в една топка се съединиха тържествуване, слабост, страх, страх от нечия хулиганска мистификация, изписани страници от ръкопис, анкетна страница, зданието на Лубянския площад.

Прониза го ясното усещане за съдбовност, смесено с една печал — че загубва нещо странно мило, трогателно, хубаво.

— Здравейте, Йосиф Висарионович — каза Щрум и сам се смая: нима той произнесе по телефона тези невъзможни думи? — Здравейте, Йосиф Висарионович.

Разговорът продължи две-три минути.

— Мисля, че работите в интересно направление — каза Сталин.

Гласът му — бавен, с гърлено произношение, с ясни натъртвания на някои звуци, сякаш бе имитация, толкова приличаше на гласа, който Щрум бе слушал по радиото. Точно така Щрум понякога на шега имитираше този глас вкъщи. Точно така го представяха хората, които бяха чували Сталин по конгреси или пък бяха викани при него.

Нима е мистификация?

— Аз вярвам в работата си — отговори Щрум.

Сталин помълча, сякаш обмисляше думите на Щрум.

— Чувствате ли недостиг на чуждестранна литература поради войната, имате ли нужната апаратура? — попита Сталин.

Искрено, което учуди самият него, Щрум отговори:

— Много ви благодаря, Йосиф Висарионович, условията за работа са съвсем нормални, добри са.

Людмила Николаевна, застанала така, сякаш Сталин я виждаше, слушаше разговора.

Щрум й махна с ръка: „Седни, как не те е срам…“ А Сталин отново помълча, обмисляйки думите на Щрум, после каза:

— Довиждане, другарю Щрум, желая ви успех в работата.

— Довиждане, другарю Сталин.

Щрум затвори телефона.

Седяха един срещу друг, също като преди няколко минути, когато си бяха говорили за покривките, продадени от Людмила Николаевна на Тишинския пазар.

— Желая ви успех в работата — внезапно произнесе Щрум със силен грузински акцент.

В тази неизменност на бюфета, на пианото, на столовете, във факта, че двете неумити чинии бяха на масата също както при разговора им за домоуправителя, имаше нещо невъзможно, вълнуващо. Нали всичко се промени, преобърна се, очакваше ги нова съдба.

— Какво ти каза?

— Ами нищо особено, попита дали не ми пречи на работата недостигът на чуждестранна литература — каза Щрум, като се мъчеше да изглежда пред себе си спокоен и равнодушен.

На моменти му ставаше неудобно, че се чувства щастлив.

— Люда, Люда — каза той, — помисли се само, нито се разкаях, нито превих гръб, нито му писах писма. Той сам, сам ми се обади!

Невероятното стана! Могъществото на този епизод беше огромно. Виктор Павлович ли се бе тормозил, не бе спал по цели нощи, бе примирал, попълвайки анкети, бе се хващал за главата, мислейки какво ли говорят за него на научния съвет, той ли си бе припомнял греховете, беше се разкайвал в себе си и бе молил за прошка, бе очаквал да го арестуват, той ли си бе представял бъдещата нищета, бе замирал, предвкусвайки разговора със служителката от паспортната служба, с госпожицата от купонната!

— Боже мой, Боже! — възкликна Людмила Николаевна. — Толя никога няма да научи.

Отиде до стаята на Толя, отвори вратата.

Щрум вдигна телефонната слушалка, пак я остави.

— Ами ако някой ми е скроил номер? — каза той и застана до прозореца.

От прозореца се виждаше пустата улица, мина една жена с ватиран елек.

Той пак отиде до телефона, почука по слушалката с кокалчето на пръста си.

— Какъв ми беше гласът? — попита.

— Говореше много бавно. Знаеш ли, и аз не разбирам защо изведнъж станах права.

— Сталин!

— Дали пък наистина някой не се е пошегувал?

— Ами, кой би посмял! За такава шега като нищо лепват десет години.

Само преди час се бе разхождал из стаята и си бе припомнял романса на Голенишчев-Кутузов:

… а той забравен е и сам лежи…

Сталиновите обаждания по телефона! Веднъж на година-две из Москва плъзваше мълва: Сталин се обадил на кинорежисьора Довженко, Сталин се обадил на писателя Еренбург.

Не беше нужно да заповядва — дайте на еди-кого си награда, дайте му жилище, постройте за него научен институт! Той беше твърде велик, за да казва такива неща. Всичко това вършеха помощниците му, те отгатваха неговото желание по израза на очите му, по интонацията на гласа му. Достатъчно бе добродушно да се усмихне на някого, за да се промени съдбата на този човек — от мрака, от неизвестността той попадаше под дъжд от слава, почести, сила. И тогава десетки могъщи хора свеждаха глави пред щастливеца, нали Сталин му се бе усмихнал, бе се пошегувал с него по телефона.

Хората си разказваха подробности за тези разговори, всяка дума, изречена от Сталин, ги изненадваше. Колкото по-обикновена беше думата, толкова повече ги смайваше. Сякаш Сталин не можеше да произнася обикновени думи.

Разправяха, че се обадил на един прочут скулптор и се пошегувал:

— Здравей, стари пияницо.

Друг прочут и много добър човек Сталин попитал за арестувания му другар и когато той се стъписал и измънкал нещо неразбираемо, го срязал:

— Лошо защитавате приятелите си.

Разправяха, че се обадил в редакцията на един младежки вестник и заместник главният редактор казал:

— Бубекин на телефона.

Сталин попитал:

— Кой е този Бубекин?

Бубекин отговорил:

— Би трябвало да знаете — и треснал слушалката.

Сталин отново го набрал и казал:

— Другарю Бубекин, обажда се Сталин, обяснете моля, кой сте?

Разправяха, че след този случай Бубекин лежал две седмици в болница, лекувал се от нервния шок.

Една негова дума можеше да унищожи хиляди, десетки хиляди души. Маршал, народен комисар, член на Централния комитет, секретар на областен комитет на партията — хора, които вчера бяха командвали армии, фронтове, които бяха държали в ръцете си области, републики, огромни заводи, днес заради една Сталинова дума можеха да се превърнат в нищо, в лагерна пепел, да дрънчат с канчетата в очакване на помията, наречена супа, пред лагерната кухня.

Разправяха, че Сталин и Берия една нощ отишли да навестят стар грузинец, наскоро пуснат от „Лубянка“, и седели у него чак до сутринта. Обитателите на жилището цяла нощ не смеели да мръднат до тоалетната и сутринта не отишли на работа. Разправяха, че им отворила една акушерка, отговорничката на жилището, излязла по нощница, с кученцето си в ръце, много ядосана, задето среднощните посетители не позвънили колкото пъти трябвало. После тя разказвала: „Отворих вратата и видях портрет, и този портрет тръгна към мен“. По някое време Сталин излязъл в коридора и дълго оглеждал листа хартия, окачен до телефона, на него наемателите отбелязвали с чертички броя на разговорите си, за да знаят кой колко ще трябва да плати.

Всичките тези разкази смайваха и разсмиваха именно заради делничните думи и ситуации, именно те бяха невероятни — Сталин се разхождал из коридора на комунално жилище!

Та нали една негова дума бе достатъчна, за да се вдигат огромни строежи, колони секачи да тръгват из тайгата, стохилядни човешки маси да копаят канали, да вдигат градове, да прокарват пътища из просторите на полярната нощ и вечно замръзналата земя. Той бе въплътил в себе си великата държава. Слънцето на сталинската конституция… Партията на Сталин… сталинските петилетки… сталинските строежи… сталинската стратегия… сталинската авиация… Великата държава се бе въплътила в него, в неговия характер, в неговия стил на поведение.

Виктор Павлович непрекъснато си повтаряше:

„Желая ви успех в работата… вие работите в много интересна насока…“

Сега е ясно: Сталин е научил, че в чужбина са започнали да се интересуват от физици, разработващи ядрените явления.

Щрум чувстваше, че около тези въпроси се поражда странно напрежение, долавяше това напрежение между редовете в статиите на английските и американските физици, в недомлъвките, накъсали логичното развитие на мисълта. Забелязваше, че имената на мнозина изследователи, които често публикуваха свои работи, изчезнаха от страниците на списанията за физика, че хората, работили върху делението на тежкото ядро, сякаш се стопиха, никой не се позоваваше на техните трудове. Усещаше как напрежението, мълчанието нарастват още щом проблематиката започне да се доближава до въпросите за разпадането на урановото ядро.

Неведнъж Чепижин, Соколов, Марков подхващаха разговор на тези теми. Съвсем наскоро Чепижин му говори за късогледите хора, които не виждат практическите перспективи, свързани с въздействието на неутроните върху тежкото ядро. А самият Чепижин не искаше да работи в тази област…

Във въздуха, изпълнен с тропот на войнишки ботуши, с военен огън, дим, със скърцане на танкове, се появи ново безшумно напрежение — и най-силната ръка на този свят вдигна телефонната слушалка, и физикът теоретик чу бавния глас: „Желая ви успех в работата“.

И нова, неуловима, безгласна, лека сянка легна върху изгорената от войната земя, върху белокосите и детските глави. Хората не я усещаха, не знаеха за нея, не чувстваха раждането на силата, на която бе съдено да се роди.

Дълъг път водеше от писалищата на няколко десетки физици, от листовете, изпъстрени с гръцките алфа, бета, кси, гама, сигма, от библиотечните шкафове и лабораториите до сатанинската космическа сила — бъдещия скиптър на държавното могъщество.

Пътуването започна и нямата сянка, все по-сгъстена, се превръщаше в мрак, готов да обвие грамадите на Москва и Ню Йорк.

Този ден Щрум не се радваше на тържеството на своя труд, който вече бе смятал за навеки погребан в чекмеджето на домашното му бюро. Той ще тръгне от затвора си към лабораторията, ще стане основа на професорски лекции и доклади. Не мислеше за щастливото тържество на научната истина, за своята победа, сега той отново ще движи науката напред, ще има ученици, ще съществува по страниците на списания и учебници, ще се вълнува дали мисълта му ще се слее с истината на брояча и фотоемулсията.

Съвсем друго вълнение го обзе — честолюбиво тържествуване спрямо хората, които го бяха преследвали. А доскоро май изпитваше злоба към тях. И днес не искаше да им отмъщава, да им причинява зло, но душата и умът му бяха щастливи, когато си спомняше всичко лошо, нечестно, жестоко, страхливо, което бяха извършили. Колкото по-грубо, по-подло се бяха държали с него, толкова по-сладостно му беше сега да си спомня за това.

Надя се върна от училище, Людмила Николаевна й извика:

— Надя, Сталин се обади на татко ти по телефона!

И като видя вълнението на дъщеря си, която нахлу в стаята с наполовина съблечено палто и повлечен по пода шал, Щрум още по-ясно предусети объркването, което ще обхване десетки хора, щом днес и утре научат за станалото.

Седнаха да обядват, Щрум внезапно остави лъжицата и каза:

— Ама аз никак не съм гладен.

Людмила Николаевна подзе:

— Пълно посрамване за твоите врагове и мъчители. Представям си какво ще става в института и в Академията.

— Да, да, да — отвърна той.

— И дамите в лимитния магазин ще ти се кланят и усмихват, майче — каза Надя.

— Да, да — избъбри Людмила Николаевна и се позасмя.

Щрум винаги бе презирал подмазвачите, но сега го радваше мисълта за угодническата усмивка на Алексей Алексеевич Шишаков.

Странно, невероятно! В чувството на радост и тържествуване, които изпитваше, непрекъснато се промъкваше надигаща се от някакви подземни дълбини тъга, съжаление за нещо скъпо и съкровено, което сякаш го напускаше в тези часове. Струваше му се, че е виновен за нещо и пред някого, но за какво, пред кого — не разбираше.

Сърбаше любимата си супа — гъста, елдена, с картофи, и си спомняше детинските си сълзи, когато една пролетна нощ се бе разхождал из Киев, а звездите надничаха между нацъфтелите кестени. Тогава светът му изглеждаше прекрасен, бъдещето — огромно, изпълнено с вълшебна светлина и доброта. И днес, когато се реши съдбата му, той сякаш се прощаваше със своята чиста, детинска, почти религиозна любов към вълшебната наука, прощаваше се с чувството, споходило го преди няколко седмици, когато победи огромния страх, не стана лъжец. Съществуваше само един човек, на когото можеше да каже това, но този човек го нямаше до Виктор Павлович.

И друго беше странно. Изпитваше едно стръвно нетърпение — по-скоро всички да научат какво се е случило. В института, в университетските аудитории, в Централния комитет на партията, в Академията, в домоуправлението, в комендатурата на вилното селище, в катедри и научни дружества. Беше му безразлично дали ще научи Соколов. И някак не с разума, а с тъмните дълбини на сърцето си не искаше за тази новина да научи Маря Ивановна. Инстинктът му говореше, че за любовта му е по-добре да е преследван и нещастен. Такова чувство имаше.

Разказа на жена си и дъщеря си един случай, който и двете знаеха още отпреди войната — една нощ Сталин слязъл в метрото, бил леко пийнал, седнал до някаква млада жена и я попитал:

— С какво бих могъл да ви помогна?

Жената казала:

— Много ми се иска да разгледам Кремъл.

Преди да отговори, Сталин помислил малко, после казал:

— Мисля, че ще мога да направя това за вас.

Надя каза:

— Виждаш ли, татко, днес си толкова велик, че мама те остави да доразкажеш тази история, не те прекъсна — а я слушаше за сто и единайсети път.

И те отново, за сто и единайсети път, се посмяха на простодушната жена.

Людмила Николаевна попита:

— Витя, защо не си пийнем малко вино по този случай?

Донесе кутия бонбони, същата, която криеше за рождения ден на Надя.

— Яжте — каза, — само че, Надя, не се нахвърляй като вълк.

— Татко, я чуй — обади се Надя, — защо се смеем на тази жена в метрото? Ти защо не го попита за вуйчо Митя и за Николай Григориевич?

— Какви ги приказваш, ти как я мислиш тая? — продума той.

— Защо пък да не я мисля? Баба веднага щеше да попита, сигурна съм, че щеше.

— Възможно е — каза Щрум, — възможно е.

— Я стига сте говорили глупости — прекъсна ги Людмила Николаевна.

— Ха, глупости били, нали става дума за съдбата на брат ти — възрази Надя.

— Витя — каза Людмила Николаевна, — трябва да се обадиш на Шишаков.

— Ти явно подценяваш това, което се случи. Не е нужно да се обаждам на когото и да било.

— Обади се на Шишаков — настоя Людмила Николаевна.

— Когато Сталин ти каже на тебе: „Желая ви успех“, тогава ти се обаждай на Шишаков.

Странно, ново чувство споходи Щрум този ден. Той постоянно се бе възмущавал от боготворенето на Сталин. Вестниците от първата до последната страница бяха пълни с неговото име. Портрети, бюстове, статуи, оратории, поеми, химни…

Наричаха го баща, гений…

Щрум се бе възмущавал, че името на Сталин засенчва Ленин, че неговият военен гений се противопоставя на граждански настроения ум на Ленин. В една от пиесите на Алексей Толстой Ленин услужливо драскаше клечка, за да запали Сталин лулата си. Един художник бе нарисувал как Сталин величествено крачи по стъпалата на Смолни, а Ленин, припрян, дребничък, едва го следва. Когато Ленин и Сталин бяха нарисувани на една картина, сред народа, към Ленин гледаха нежно само дядковци, бабички и деца, а към Сталин се устремяваха въоръжени гиганти — работници, матроси, препасани с картечни ленти. Историците, описвайки съдбовни моменти от живота на съветската страна, все извъртаха работите така, сякаш Ленин постоянно е търсел съвета на Сталин — и по време на Кронщатския метеж, и при отбраната на Царицин, и по време на полското настъпление. На Бакинската стачка, в която участвал Сталин, на вестник „Брдзола“^[1], чийто редактор бил някога, историците на партията отделяха повече място, отколкото на цялото революционно движение в Русия.

— „Брдзола“, та „Брдзола“ — ядосано бе повтарял Виктор Павлович. — Имахме Желябов, имахме Плеханов, Кропоткин, имахме декабристи, а сега само „Брдзола“, та „Брдзола“…

Хиляда години Русия е била страна на неограниченото самодържавие и самовластие, страна на царе и фаворити. Ала през всичките хиляда години на руската история не е имало власт като Сталиновата.

И ето, че сега Щрум не се ядосваше, не се ужасяваше. Колкото по-грандиозна бе Сталиновата власт, по-оглушителни химните и литаврите, по-необятни облаците тамян, димящи в краката на живия идол, толкова по-силно бе щастливото вълнение на Щрум.

Мръкваше се, а страха го нямаше.

Сталин разговаря с него! Сталин му каза: „Желая ви успех в работата“.

Когато се стъмни, той излезе.

В тази тъмна вечер не изпитваше чувство на безпомощност и обреченост. Беше спокоен. Знаеше — там, където пишат заповедите за арест или обиск, вече знаят всичко. По странен начин мислеше за Кримов, Дмитрий, Абарчук, Мадяров, за Четвериков… Съдбата им не стана негова съдба. Мислеше за тях тъжно и отчуждено.

Щрум се радваше на победата си — неговата душевна сила, неговият мозък победиха. Не се тревожеше защо ли днешното му щастие е толкова различно от онова, което преживя в деня на съдилището, когато му се струваше, че майка му е застанала до него. Сега му беше безразлично дали Мадяров е арестуван, дали Кримов дава показания за него. За пръв път в живота си не се плашеше от своите бунтарски шеги и непредпазливи приказки.

Късно вечерта, когато Людмила и Надя си легнаха, звънна телефонът.

— Здравейте — каза тих глас и вълнението, което обзе Щрум, сякаш бе по-силно от вълнението, преживяно през деня.

— Здравейте — отговори той.

— Не мога да не чувам гласа ви. Кажете ми нещо — помоли тя.

— Маша, Машенка — издума той и млъкна.

— Виктор, мили мой — каза тя, — не можех да лъжа Пьотър Лаврентиевич. Признах му, че ви обичам. Заклех му се никога да не ви виждам.

На сутринта Людмила Николаевна влезе при него, погали го по косата, целуна го по челото.

— Насън ми се счу, че през нощта говори с някого по телефона.

— Не, сторило те се е — отговори той, спокойно загледан в очите й.

— Не забравяй, трябва да наминеш към домоуправлението.