Василий Гросман
Живот и съдба (4)

4

На разсъмване наваля сняг и не се стопи до обяд. Руснаците изпитаха радост и тъга. Усетиха повей от Русия, тя хвърли в злочестите им, измъчени нозе майчин шал, белна покривите на бараките, та отдалече заприличаха на родни, селски покриви.

Но проблесналата за миг радост се смеси с тъга и потъна в тъгата.

При Мостовской дойде дневалният, испанският войник Андреа, и каза на развален френски, че негов приятел, писар, видял някакъв документ за стария руснак, но не успял да го прочете, началникът на канцеларията го взел.

„Ето, тъкмо тази хартишка ще реши съдбата ми“ — помисли си Мостовской и се зарадва на спокойствието си.

— Но нищо — прошепна Андреа, — пак може да научим.

— От коменданта на лагера ли? — попита Гарди и огромните му очи черно проблеснаха в полумрака. — Или от самия представител на главното управление по сигурността Лис?

Мостовской се изненада от разликата между дневния и нощния Гарди. Денем свещеникът говореше за супата, за новопристигналите, пазареше се със съседите за размяна на дажбата, спомняше си пикантните, силно подправени с чесън италиански гозби.

Пленените червеноармейци знаеха любимата му поговорка „Тути капути“ и когато го срещаха на лагерната площадка, също му подвикваха отдалече: „Татко Падре, тути капути“ и се усмихваха, сякаш тези думи даваха надежда. Така го наричаха — татко Падре, мислеха, че падре е името му.

Веднъж, късно вечерта, настанените в специалния блок съветски командири и комисари на шега заразпитваха Гарди наистина ли е спазвал обета за безбрачие.

Гарди слушаше без усмивка дрънканиците им, скърпени от френски, немски и руски думи.

После заговори и Мостовской преведе отговора му. Нали руските революционери в името на идеята са отивали на каторга и на ешафода. Защо тогава неговите събеседници се съмняват, че в името на религиозната идея човек може да се откаже от близост с жена? Та това е несравнимо с един пожертван живот.

— Е, чак пък несравнимо — обади се бригадният командир Осипов.

Нощем, когато лагерниците заспиваха, Гарди ставаше друг. Коленичеше върху нара и се молеше. В екзалтираните му очи, в тяхната кадифена и изпъкнала чернота сякаш можеше да се побере цялото страдание на каторжния град. Жилите се издуваха на кафявия му врат, като че вършеше тежка работа, по издълженото му апатично лице се изписваше мрачно щастливо упорство. Молеше се дълго и Михаил Сидорович заспиваше сред тихия, припрян шепот на италианеца. Събуждаше се обикновено след час и половина — два, тогава Гарди вече спеше. Италианецът спеше бурно, в съня му сякаш се съединяваха двете му същности, дневната и нощната, хъркаше, звучно мляскаше, скърцаше със зъби, гръмко изхвърляше стомашните си газове, внезапно провлечено произнасяше прекрасни молитвени думи за милосърдието на Бог и Богородица.

Никога не кореше стария руски комунист за безбожието му, често го разпитваше за Съветска Русия.

Докато слушаше Мостовской, италианецът кимаше, сякаш одобряваше разказите му за затворените църкви и манастири, за огромните земеделски имоти, които съветската държава бе отнела от синода.

Черните му очи гледаха печално стария комунист и Михаил Сидорович ядосано питаше:

— Vous me comprenez?^[1]

Гарди го поглеждаше с обичайната си, житейска усмивка, онази, с която говореше за рагуто и доматения сос.

— Je comprends tout ce que vous dites, je ne comprends pas seulement, pourquoi vous dites cela.^[2]

Живеещите в специалния блок руски военнопленници не бяха освободени от работа, затова Мостовской се виждаше и разговаряше с тях едва късно вечер и нощем. На работа не ходеха генерал Гудз и бригадният комисар Осипов.

Чест събеседник на Мостовской беше един странен човек на неопределена възраст — Иконников-Морж. Той спеше на най-лошото място в бараката — до външната врата, там непрекъснато духаше, а по едно време до вратата беше поставено и голямо каче с две дръжки и тежък громолящ капак — общият им нощен нужник.

Руските затворници наричаха Иконников „дядката парашутист“, смятаха го за малоумен и се отнасяха към него с гнусливо съжаление. Беше невероятно издръжлив, така издръжливи са само безумците и олигофрените. Никога не настиваше, макар че, когато си лягаше, не събличаше подгизналите си от есенния дъжд дрехи. С такъв звънлив и ясен глас можеше да говори сякаш само безумец.

Запозна се с Мостовской по следния начин. Отиде при него и дълго мълчаливо се взира в лицето му.

— Ще кажете ли някоя добра вест, другарю? — попита го Михаил Сидорович и се позасмя, когато Иконников напевно произнесе:

— Добра вест ли? А що е добро?

Тези думи изведнъж пренесоха Михаил Сидорович в детството, когато по-големият му брат, щом си дойдеше от семинарията, подхващаше с баща им спор на богословски теми.

— Въпрос, стар колкото света — каза Мостовской, — с него са си блъскали главите още будистите и първите християни. Пък и марксистите доста са се мъчили да го решат.

— Е, и решили ли са го? — с интонация, от която Мостовской го досмеша, попита Иконников.

— Ами ето — отвърна Мостовской, — сега го решава Червената армия. А във вашия тон, ще прощавате, има нещо мазно, не знам какво точно, попско ли, толстоистко ли.

— Много естествено — отговори Иконников, — нали съм бил толстоист.

— Я виж ти — каза Михаил Сидорович. Странният човек го заинтригува.

— Вижте какво — каза Иконников, — аз съм убеден, че гоненията, които след революцията болшевиките провеждаха спрямо църквата, бяха полезни за християнската идея, защото църквата беше изпаднала в жалко положение малко преди революцията.

Михаил Сидорович отбеляза добродушно:

— Ама вие сте просто диалектик. Ето, и на мен се падна на стари години да видя евангелско чудо.

— Не — мрачно произнесе Иконников. — Нали според вас целта ви оправдава средствата, а средствата ви са безжалостни. Не виждате чудо в мое лице — не съм диалектик.

— Тъй — каза внезапно раздразнен Мостовской, — но с какво тогава мога да ви бъда полезен?

Иконников, изопнал се като военен по команда „мирно“, отвърна:

— Не ми се подигравайте! — Горестният му глас прозвуча трагично. — Дойдох при вас по сериозен въпрос. На петнайсети септември миналата година видях екзекуцията на двайсет хиляди евреи — жени, деца и старци. Същия ден разбрах, че Бог не може да допусне такова нещо, и за мен стана очевидно, че той не съществува. В днешния мрак виждам вашата сила, тя се бори със страшното зло…

— Ами добре — каза Михаил Сидорович, — да поговорим тогава.

Иконников работеше на отводняването в блатистата част на крайлагерните земи, където се прокарваше система от огромни бетонни тръби за отклоняване на реката и калните поточета, които заблатяваха низината. Всички наричаха работниците на този участък Moorsoldaten, обикновено тук пращаха хора, на които началството гледаше с лошо око.

Ръцете на Иконников бяха малки, с тънки пръсти, с детински нокти. Връщаше се от работа цял оплескан с кал, мокър, идваше до нара на Мостовской, питаше:

— Може ли да поседя до вас?…

Сядаше и се усмихваше, без да поглежда събеседника си, прокарваше ръка по челото си. Челото му беше някак особено — немного високо, изпъкнало, светло, толкова светло, сякаш съществуваше отделно от мръсните уши, от тъмнокафявия врат и от ръцете с изпочупени нокти.

На съветските военнопленници — хора с обикновени биографии, той изглеждаше неясна и тъмна личност.

Дедите на Иконников още от времената на Петър Велики до един били свещеници. Едва последното поколение Иконникови тръгнало по друг път — по желание на баща им всички братя на Иконников получили светско образование.

Иконников следвал в Петербургския технологичен институт, но се увлякъл по толстоизма, напуснал в последния курс и заминал на север, станал народен учител в Пермска губерния. Живял на село осем години, после се преместил на юг, в Одеса, хванал се шлосер в машинното отделение на един товарен параход, ходил в Индия, в Япония, живял в Сидни. След революцията се върнал в Русия, включил се в селска земеделска комуна. Това му било стара мечта, той вярвал, че комунистическият селскостопански труд ще доведе царството Божие на Земята.

По време на всеобщата колективизация видял ешелони, натъпкани със семейства на разкулачени селяни. Видял как изнемощели хора падат в снега и вече не стават. Видял „затворени“, измрели села със заковани прозорци и врати. Видял една арестувана селянка, одрипавяла жена с жилест врат, с отрудени черни ръце, конвойните я гледали с ужас: обезумяла от глад, тя изяла двете си деца.

По това време, без да напуска комуната, започнал да проповядва Евангелието, да моли Бог за спасяването на погиващите. Тази му дейност го вкарала в затвора, но се оказало, че бедствията през трийсетте години повредили разсъдъка му. След година принудително лечение в психиатричната болница при затвора излязъл на свобода и заживял в Белорусия, при по-големия си брат, професор по биология, с негова помощ намерил работа в техническа библиотека. Но мрачните събития му подействали невероятно силно.

Когато започнала войната и германците завзели Белорусия, Иконников видял мъките на военнопленниците, екзекуциите на евреи в градовете и селата на Белорусия. Отново изпаднал в истерично състояние и започнал да моли познати и непознати да крият евреите и сам се опитвал да спасява еврейски деца и жени. Но скоро някой го издал и като се спасил по чудо от бесилката, попаднал в лагера.

В главата на дрипавия и мръсен „парашутист“ цареше хаос, той защитаваше нелепите и комични категории на някакъв надкласов морал.

— Там, където има насилие — обясняваше Иконников на Мостовской, — царува мъката и се лее кръв. Виждал съм огромните страдания на селячеството, а колективизацията се провеждаше в името на доброто. Не вярвам в доброто, вярвам в добротата.

— Е, ако следваме вашия съвет, ще се ужасяваме, че в името на доброто Хитлер и Химлер ще бъдат обесени. Тогава се ужасявайте без мене — отговори Михаил Сидорович.

— Питайте Хитлер — каза Иконников — и той ще ви обясни, че този лагер е организиран за добро.

Мостовской имаше чувството, че в спора с Иконников логиката му действа също като безсмислените усилия на нож, който се бори с медуза.

— Светът не е надскочил истината, изказана от един сирийски християнин, живял през шести век — не се предаваше Иконников: — „Осъди греха и прости на грешника“.

В бараката се намираше още един стар руснак — Чернецов. Той беше едноок. Някакъв жандарм му счупил стъкленото изкуствено око и празната червена кухина зееше странно върху бледото му лице. Когато разговаряше с някого, той захлупваше зейналата дупка с длан.

Беше меншевик, избягал от Съветска Русия през 1921 година. Двайсет години живял в Париж, бил счетоводител в банка. В лагера попаднал, задето призовал служителите на банката да саботират разпорежданията на новата германска администрация. Мостовской гледаше да стои далеч от него.

Едноокият меншевик явно се дразнеше от популярността на Мостовской — и испанският войник, и норвежецът, собственик на малка книжарничка, и адвокатът от Белгия все се навъртаха около стария болшевик, все на него задаваха въпросите си.

Веднъж на нара на Мостовской приседна майор Ершов, чиято дума най-много тежеше сред руските военнопленници. Наведе се към Мостовской, сложи ръка на рамото му, заговори бързо и разпалено.

Мостовской внезапно се озърна, от своя отдалечен нар Чернецов ги гледаше. Мостовской си помисли, че мъката в здравото му око е по-страшна от зейналата червена дупка на мястото на избитото.

„Да, приятелче, не ти е весело“ — каза си без злорадство.

Неслучайно Ершов беше нужен постоянно на всички. „Къде е Ершов? Не сте ли виждали Ершов? Другарю Ершов! Майор Ершов! Ершов каза… Питай Ершов…“ Търсеха го и от другите бараки, край неговия нар винаги имаше хора.

Михаил Сидорович нарече за себе си Ершов законодател на мислите. Имало е законодатели на мислите — шестдесетниците, имало е осемдесетници. Имало е народници, имало е един Михайловски, но вече го няма. И хитлеристкият концлагер си има свой законодател на мислите! В този лагер самотата на едноокия беше нещо като трагичен символ.

Десетки години бяха минали от времето, когато Михаил Сидорович лежа за пръв път в царски затвор, дори векът тогава беше друг — деветнайсетият.

Сега си припомняше как се бе обиждал от недоверието на някои партийни ръководители към неговите способности да провежда практическа дейност. Чувстваше се силен, всеки ден виждаше как думата му тежи и пред генерал Гудз, и пред бригадния комисар Осипов, и пред вечно потиснатия и мрачен майор Кирилов.

Преди войната утехата му беше, че изместен от практиците, по-малко имаше отношение към всичко, което предизвикваше у него протест и несъгласие: и самовластието на Сталин в партията, и кървавите процеси срещу опозицията, и недостатъчното уважение към старата партийна гвардия. Мъчително изживя смъртното наказание на Бухарин, когото добре познаваше и обичаше. Ала знаеше, че ако се противопостави на партията по който и да е от тези въпроси, неволно ще се окаже противопоставен на ленинското дело, на което бе отдал живота си. Понякога го измъчваха съмнения: а може би мълчи, не се опълчва срещу всичко, с което не е съгласен, поради слабост, защото е страхливец. Колко неща в предвоенния живот бяха ужасни! Често си спомняше покойния Луначарски, колко му се искаше да го види отново, с Анатолий Василиевич се разговаряше леко, разбираха се бързо, от половин дума.

Сега, в страшния германски лагер, той се чувстваше уверен и силен. Само едно мъчително усещане непрекъснато го потискаше. И в лагера не можеше да си възвърне младежкото, ясно и завършено чувство: свой е сред своите, чужд е сред чуждите.

Причината не беше само дето веднъж един английски офицер го попита дали забраната в Русия да се изказват антимарксистки мисли не му е пречила да се занимава с философия.

— На някои въпроси може и да пречи. А на мен — не, защото съм марксист — отговори Михаил Сидорович.

— Запитах ви тъкмо като имах предвид, че сте стар марксист — каза англичанинът. И макар че се смръщи от болезненото чувство, пробудено от тези думи, Мостовской бе доволен, че съумя да му отговори.

Причината не беше и дето хора като Осипов, Гудз, Ершов понякога го дразнеха, макар че с тях го свързваше кръвна близост. Лошото беше, че много неща у него самия му бяха станали чужди. И в мирните времена той често с радост срещаше стар приятел, а в края на срещата го възприемаше като чужд човек.

Но какво да прави, нещо чуждо на днешния живот живееше в самия него, беше негова частица… Как да скъсаш, как да прекъснеш общуването със себе си.

В разговорите с Иконников се нервираше, ставаше груб, наричаше го нищожество, мижитурка, мекотело, мухльо. Присмиваше му се, но същевременно не го ли видеше дълго време, чувстваше, че му липсва.

Това беше голямата разлика между затворническите му години и днешната му съдба.

На младини приятелите и съмишлениците му бяха близки във всичко, разбираше ги. Дори мисълта, погледът на врага бяха чужди, отблъскващи.

А сега неочаквано съзираше в мислите на чуждия човек онова, което му беше скъпо преди десетки години, докато чуждото, кой знае как, се пръкваше в мислите и думите на приятелите.

„Сигурно е така, защото вече прекалено дълго живея на този свят“ — мислеше си Мостовской.