Василий Гросман
Живот и съдба (141)

3

Стъмни се. Понякога бученето на сталинградската битка изпълваше с тътнеж малкото, задушно пространство на затвора. Може би германците стреляха по Батюк, по Родимцев, които бранеха справедливата кауза.

От време на време в коридора се усещаше раздвижване. Отваряха се вратите на общата килия, където държаха дезертьорите, изменниците на Родината, мародерите, изнасилвачите. Те постоянно искаха да ходят до нужника и преди да отвори вратата, часовият дълго се препираше с тях.

Когато докараха Кримов от сталинградския бряг, за известно време го затвориха в обща килия. Никой не обърна внимание на комисаря с неотпраната от ръкава червена звезда, запитаха го само дали няма хартийка, за да свият цигара от малко боклучива махорка. Тези хора искаха само това — да ядат, да пушат и да задоволяват естествените си нужди.

Кой, кой бе започнал делото? Какво раздиращо чувство: да знаеш, че си невинен, и същевременно да изстиваш от усещането за безизходна вина. Тръбата на Родимцев, развалините на блок 6/1, белоруските блата, воронежката зима, речните бродове — всичко щастливо и леко бе изгубено.

Ето, дощя му се да излезе, да се разходи, да вдигне глава и да погледне небето. Да отиде за вестник. Да се избръсне. Да напише писмо на брат си. Искаше да пийне чай. Трябваше да върне взетата за една вечер книга. Да си погледне часовника. Да отиде на баня. Да извади от куфара си носна кърпа. Нищо не можеше да стори. Бе лишен от свобода.

Скоро изведоха Кримов от общата килия в коридора и комендантът захвана да хока часовия:

— Хем на руски ти се каза! Как можа да го тикнеш в общата? Какво си ме зяпнал, на предната линия ли искаш да те пратя?

След като комендантът си отиде, часовият взе да се оплаква на Кримов:

— Ей така става винаги. Единичната е заета! Нали той ми беше заповядал да държа в нея само осъдените на разстрел. Ако сложа вътре вас, онзи пък къде да го дяна?

Не след дълго Николай Григориевич видя как автоматчиците изведоха от единичната килия осъдения на разстрел. По тесния му, хлътнал тил бяха полепнали светли коси. Може да беше на двайсет, а може и на трийсет и пет години.

Преместиха Кримов в освободилата се единична килия. В полумрака той различи на масата канче и до него напипа моделиран от хляб заек. Явно осъденият го бе направил току-що — хлябът беше още мек и само ушите на заека се бяха втвърдили.

Стана по-тихо… Кримов седеше на нара с полуотворена уста. Не можеше да спи: прекалено много неща имаше да обмисля. Но зашеметената му глава не можеше да мисли, слепоочията му бяха сякаш в менгеме. В черепа му се люшкаше мъртво вълнение, всичко се въртеше, люлееше, плискаше, нямаше за какво да се залови, за да изтегли нишка на мисъл.

През нощта в коридора отново се чу шум. Часовите викаха разводача. Затропаха ботуши. Комендантът — Кримов го позна по гласа — каза:

— Извади го тоя батальонен комисар, да поседи в караулното. — И добави: — И това ако не е извънредно произшествие, не знам! Ще стигне до командващия.

Вратата се отвори, автоматчикът извика:

— Излизай!

Кримов излезе. В коридора бе застанал бос мъж по долно бельо. През живота си Кримов бе виждал какви ли не страхотии, но щом погледна сега, разбра — по-страшно от това лице не беше виждал. То беше дребно, мръсножълтеникаво. То жално плачеше с всичко — с бръчките, с тресящите се бузи, с устните. Само очите не плачеха и по-добре да не бе виждал тези страшни очи, такъв бе изразът им.

— Хайде, давай — припираше автоматчикът Кримов.

В караулното помещение часовият му разказа за извънредното произшествие.

— С предната линия ще ме плашат, тук си е по-лошо, отколкото на предната линия, тук човек по-бързо си похабява нервите… Завели едного, дето искал да се отърве със самонараняване, на разстрел — бил си прострелял през самун хляб лявата ръка. Разстреляли го, засипали го с пръст, а през нощта той да вземе да оживее и хайде пак при нас.

Докато говореше, се стараеше да не се обръща към Кримов нито на „ви“, нито на „ти“.

— Вършат си работата през куп за грош, направо да ти скъсат нервите. И касапите колят говедата по-старателно. Всичко им е през куп за грош. Земята нали е замръзнала, те разбутат буренака, ръснат как да е отгоре малко пръст и пайдос. Че как няма да се изрови! Ако го бяха затрупали според инструкцията, друг път щеше да се измъкне!

И Кримов, които винаги бе отговарял на въпроси, бе кастрил хората, бе обяснявал, сега слисано попита автоматчика:

— Но защо е дошъл пак тук?

Часовият се поухили.

— То и старшината, дето го водил към степта, разправя, че трябвало да му дадат хляб и чай, докато го оформят отново, ама началникът на стопанската част кипна, вдигна врява — как тъй ще го черпим с чай, като е изписан в разход? Ама прав е, викам си. Старшината ще си върши работата надве-натри, а стопанската част да си пати заради него!

Неочаквано Кримов попита:

— Какво работехте преди войната?

— В цивилния живот отговарях за пчелина в едно държавно стопанство.

— Ясно — каза Кримов, защото всичко наоколо и в самия него стана тъмно и безумно.

На разсъмване отново преместиха Кримов в единичната килия. До канчето още си стоеше моделираният от хляб заек. Но сега беше корав, грапав. От общата килия се чу угоднически глас:

— Часовият, айде, приятел, да ме водиш да пикая, а?

През това време в степта изгря червено-кафяво слънце — в небето се издигна замръзнала, кална глава цвекло с полепнали буци пръст и глина.

След малко качиха Кримов в каросерията на един камион, до него седна симпатягата лейтенант, който щеше да го придружава, старшината му предаде куфара на Кримов и камионът, дрънчейки и подскачайки по замръзналата ахтубинска кал, пое към Ленинск, към летището.

Той вдишваше влажния студ и сърцето му се изпълни с вяра и светлина — страшният сън, изглежда, бе свършил.