Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Живот и съдба (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Жизнь и судьба, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2015)
Корекция
sir_Ivanhoe (2016)

Издание:

Василий Гросман

Живот и съдба

 

Роман

Първо издание

 

Превод: Здравка Петрова

Редактор: Георги Борисов

Художник: Димитър Келбечев

Коректор: Даниела Гакева

 

Василий Гроссман

Жизнь и судьба

Роман в трех книгах

 

© Editions L’Age d’Homme and the Estate of Vasily Grossman 1980–1991

© The Estate of Vasily Grossman 1992

 

© Здравка Петрова, превод, 2009

© Димитър Келбечев, художник, 2009

© Ростислав Димитров, типографско оформление, 2009

© Факел експрес, 2009

© Издателска къща Жанет 45, 2009

 

ISBN 978-954-9772-60-9 (Факел експрес)

ISBN 978-954-491-519-3 (Издателска къща Жанет 45)

 

Формат 84/108/32

Печатни коли 60,5

 

Предпечат: „Студио Стандарт“ ЕООД

Печат: Полиграфически комплекс „Жанет 45“ — Пловдив

 

Факел експрес, София

Издателска къща Жанет 45, Пловдив

История

  1. — Добавяне

50

В щаба на танковия корпус на Новиков започнаха да постъпват тревожни сведения от командирите на бригади. Разузнавачите открили нови, неучаствали в боевете танкови и артилерийски германски части, очевидно противникът бе докарвал резерви от тила.

Тези сведения тревожеха Новиков: челните части се движеха, без да осигуряват фланговете и ако противникът успееше да пререже малобройните зимни пътища, танковете щяха да останат без подкрепата на пехотата, без гориво.

Новиков обсъждаше положението с Гетманов, смяташе, че трябва спешно да изтеглят изостаналите тилови части и за малко да забавят движението на танковете. На Гетманов много му се искаше корпусът да сложи началото на освобождаването на Украйна. Решиха Новиков да замине за частите — на място да провери положението, а Гетманов да доведе изостаналите тилови части.

Преди да тръгне за бригадите, Новиков се обади на заместник-командващия фронта, докладва положението. Предварително знаеше отговора на заместник-командващия, който, разбира се, няма да поеме отговорността: нито ще спре корпуса, нито ще предложи на Новиков да продължат.

И настина заместник-командващият нареди спешно да изискат данни за противника от фронтовия разузнавателен отдел, като обеща да докладва на командващия за разговора си с Новиков.

След това Новиков се свърза със съседа, командира на стрелковия корпус Молоков. Молоков беше човек груб, раздразнителен и винаги подозираше съседите, че дават на командващия фронта неблагоприятна информация за него. Скараха се и дори си размениха по някоя псувня, наистина, без да ги свързват с конкретни личности, а като реакция срещу все по-голямото откъсване на танковете от пехотата.

Новиков се обади на съседа отляво, командира на артилерийската дивизия.

Командирът на артилерийската дивизия каза, че без заповед от фронта той няма да се движи по-нататък.

Новиков разбираше съображенията му — артилеристът не искаше да се ограничи със спомагателна роля, да подсигурява движението на танковете, искаше сам да изскочи напред.

Щом приключи разговорът с артилериста, при Новиков влезе началник-щабът. Новиков никога не беше виждал Неудобнов толкова притеснен и разтревожен.

— Другарю полковник — каза той, — обади ми се началник-щабът на авиационната армия, те смятат да пребазират подкрепящите ни самолети на левия фланг на фронта.

— Как така, да не са откачили? — кресна Новиков.

— Много просто — каза Неудобнов, — някои хора не са заинтересовани ние първи да влезем в Украйна. Има много желаещи да получат „Суворов“ или „Богдан Хмелницки“ за такава заслуга. Без авиационно прикритие ще трябва да спрем корпуса.

— Сега ще се обадя на командващия — каза Новиков.

Но не го свързаха с командващия — Ерьоменко заминал за армията на Толбухин. Заместник-командващият, на когото Новиков се обади отново, не искаше да вземе никакво решение. Само се учуди защо Новиков не е заминал за частите.

Новиков каза на заместник-командващия:

— Другарю генерал-лейтенант, как е възможно така, без съгласуване, да се лиши от авиационно прикритие корпус, който е напреднал на запад най-далече от всички части на фронта?

Заместник-командващият му отвърна раздразнено:

— Командването по-добре знае как да използва авиацията, не само вашият корпус участва в настъплението.

Новиков се тросна:

— Какво ще кажа аз на танкистите, когато започнат да ги пердашат от въздуха? С какво ще ги прикрия — с директивата на фронта ли?

Заместник-командващият не кипна, а каза примирително:

— Заминавайте за частите, аз ще докладвам положението на командващия.

Тъкмо Новиков затвори телефона, влезе Гетманов — вече беше с шинел и калпак. Щом видя Новиков, покрусено разпери ръце.

— Пьотър Павлович, мислех, че вече си заминал.

И меко, гальовно добави:

— На, тиловете изостанаха, а заместникът по тила ми казва, че не бивало да даваме коли за ранените и болни германци, да харчим дефицитния бензин.

Дяволито погледна Новиков:

— Тъй си е, де, не сме секция на Коминтерна, а танков корпус.

— Защо набърквате Коминтерна? — попита Новиков.

— Тръгвайте, тръгвайте, другарю полковник — умолително каза Неудобнов, — всяка минута е скъпа. Аз тук ще осигуря всичко, което е възможно, ще преговарям с щаба на фронта.

След онзи нощен разказ на Даренски Новиков все се вглеждаше в лицето на началник-щаба, следеше движенията, гласа му. „Нима с ей тази ръка?“ — мислеше си той, когато Неудобнов вземаше лъжицата, вилицата с набодена кисела краставичка, телефонната слушалка, червения молив, кибрита.

Но сега Новиков не гледаше ръката на Неудобнов.

Никога не беше виждал Неудобнов толкова благ, разтревожен, дори симпатичен.

Неудобнов и Гетманов душа даваха корпусът пръв да пресече границата на Украйна, бригадите да не спират движението си на запад.

За тази цел бяха готови на всякакъв риск, не желаеха да рискуват само в едно — да поемат отговорността в случай на неуспех.

Хазартът неволно обзе и Новиков — и на него му се искаше да предаде по радиото до фронта, че челните подразделения на корпуса са пресекли първи границата на Украйна. Това събитие нямаше никакво военно значение, то не би причинило на противника особена вреда. Ала Новиков го искаше, искаше го заради военната слава, заради благодарността на командващия, заради ордена, заради похвалата на Василевски, заради заповедта на Сталин, която ще бъде прочетена по радиото, заради генералското звание и заради завистта на съседите. Подобни чувства и мисли никога не бяха определяли неговите действия, но може би именно затова те сега се оказаха толкова силни.

В това желание нямаше нищо лошо… Както и в Сталинград, както и през 1941 година, студовете бяха безпощадни, умората все така кършеше войнишките кости, все така страшна беше смъртта. Ала войната вече започваше да диша друг въздух.

И Новиков, без да схваща това, се чудеше защо ли за пръв път толкова лесно, от половин дума, разбира Гетманов и Неудобнов, не се дразнеше, не се сърдеше, толкова естествено искаше същото, което искаха и те.

Благодарение на ускореното бойно движение на неговите танкове окупаторите наистина може да бъдат прогонени няколко часа по-рано от десетките украински села и тогава той ще се радва на развълнуваните лица на деца и старци, и сълзи ще бликнат от очите му, когато някоя стара селянка го прегърне и целуне като роден син. И същевременно зрееха нови страсти, в духовното движение на войната се очертаваше ново направление и онова направление, което беше главно през 1941 година и в боевете на сталинградския бряг, макар да се запазваше, да съществуваше, незабелязано се превръщаше в спомагателно.

Пръв схвана тайната за превъплъщаването на войната човекът, който на 3 юли 1941 година произнесе думите: „Братя и сестри, приятели мои…“

Странно, въпреки че споделяше вълнението на Гетманов и Неудобнов, които го припираха, Новиков, без сам да знае защо, отлагаше тръгването си. Вече в колата разбра причината — очакваше Женя.

Повече от три седмици не бе получавал писма от Евгения Николаевна. Когато се връщаше от пътуване по частите, все поглеждаше дали на външното стълбище на щаба не го посреща Женя. Тя стана участничка в живота му. Беше с него, когато разговаряше с командирите на бригадите и когато щабът на фронта го търсеше по пряката връзка, и когато с танк изскачаше на предната линия и танкът като млад жребец потреперваше от германските избухнали снаряди. Разказваше на Гетманов за детството, а имаше чувството, че разказва на нея. Мислеше си: „Леле, как воня на алкохол, Женя веднага ще подуши“. Понякога си мислеше: ех, да можеше да види. Или се тревожеше: какво ли ще си каже, когато научи, че съм дал под трибунал оня майор?

Влизаше в землянката на челния наблюдателен пункт и сред тютюневия дим, гласовете на телефонистите, сред стрелбата и бомбените взривове неочаквано го парваше мисълта за нея…

Понякога го обземаше ревност към предишния й живот — тогава помрачняваше. Понякога я сънуваше, събуждаше се и не можеше да заспи.

Ту му се струваше, че любовта им ще живее до гроб, ту го притискаше тревога: отново ще остане сам.

Когато се качваше в колата, погледна пътя към Волга. Пътят беше пуст. После се ядоса: отдавна трябваше да е тук. Дали не се е разболяла? И той отново си спомни как през трийсет и девета бе решил да се застреля, когато научи, че се е омъжила. Защо я обича? Нали бе имал не по-лоши жени. Кой знае щастие ли е, или е нещо като болест — непрекъснато да мислиш за някого. Добре, че не се свърза с никое щабно момиче. Ще дойде, а около него всичко е чисто. Вярно, посъгреши преди три седмици. Ами ако Женя спре по пътя да нощува в онази греховна къща и младата хазайка се разприказва, ако й го опише, ако каже: „Бива си го тоя полковник“? Какви глупости измисля, край нямат…