Василий Гросман
Живот и съдба (192)

54

Когато се върна на работа, Щрум не завари в лабораторията Соколов. Два дни преди той да дойде в института, Пьотър Лаврентиевич се разболял от пневмония.

Щрум чу, че преди да се разболее, Соколов се уговорил с Шишаков да смени работата си. Бил утвърден за завеждащ на някаква новоорганизирана лаборатория. Изобщо Пьотър Лаврентиевич се издигал.

Дори всезнаещият Марков не подозираше истинските причини, накарали Соколов да помоли дирекцията да го премести от лабораторията на Щрум.

Когато научи за напускането на Соколов, Виктор Павлович не изпита горчивина и съжаление — мисълта, че ще се срещне с него, че ще работят заедно, го бе потискала.

Какво ли не би прочел Соколов в очите на Виктор Павлович? Разбира се, той нямаше право да мисли за съпругата на своя приятел така, както мислеше всъщност. Нямаше право да тъгува за нея. Нямаше право тайно да се среща с нея.

Ако някой му разкажеше подобна история, той щеше да се възмути. Да мамиш съпругата си! Да мамиш приятел! Но тъгуваше за нея, мечтаеше да я срещне.

Отношенията между Людмила и Маря Ивановна се възстановиха. След едно дълго телефонно обяснение те се срещнаха, плакаха и се разкайваха, че са мислили лошо една за друга, че са се подозирали и не са вярвали във взаимните си приятелски чувства.

Боже, колко сложен и заплетен е животът! Маря Ивановна, правдивата и чиста Маря Ивановна, не е била искрена с Людмила, изкривила си е душата! Но нали го е направила заради любовта си към него!

Сега Щрум рядко виждаше Маря Ивановна. Почти всичко, което научаваше за нея, идваше от Людмила.

Научи, че Соколов бил представен за Сталинска награда за работите си, публикувани преди войната. Научи, че Соколов получил възторжено писмо от млади английски физици. Научи, че при наближаващите избори в Академията Соколов щял да се кандидатира за член-кореспондент. За всичко това Маря Ивановна бе разказала на Людмила. Самият той при кратките си срещи с Маря Ивановна не говореше за Пьотър Лаврентиевич.

Деловите вълнения, заседанията, командировките не можеха да притъпят постоянната му тъга, непрекъснато му се искаше да я вижда.

Людмила Николаевна на няколко пъти го заговаря: „Не разбирам защо Соколов е така зле настроен към теб. И Маша не може нищо да ми обясни“.

Обяснението беше просто, но, разбира се, Маря Ивановна не можеше нищо да обясни на Людмила. Малко ли беше, че каза на мъжа си за чувството си към Щрум.

Това признание развали завинаги отношенията между Щрум и Соколов. Тя обеща на мъжа си да не се вижда вече с Щрум. Ако изтърве макар и думичка пред Людмила, той дълго няма да чува нищо за нея — къде е, как е. А нали се виждаха толкова рядко! И срещите им бяха толкова кратки! При тези срещи почти не разговаряха, вървяха по улицата, хванати за ръка, или седяха на някоя пейка в градинка и мълчаха.

В горчивите му дни, когато го връхлитаха нещастия, тя с необикновен, рядък усет схващаше всичко, което той изживяваше. Отгатваше мислите му, предугаждаше постъпките му, човек би помислил, че предварително е знаела всичко, което ще му се случи. Колкото по-тежко му беше на душата, толкова по-мъчително и силно ставаше желанието да я вижда. Имаше чувството, че именно в това пълно, съвършено нейно разбиране се състои днешното му щастие. Струваше му се, че ако тази жена беше до него, той по-лесно щеше да понесе всичките си злочестини. С нея щеше да бъде по-щастлив.

Бяха разговаряли една нощ в Казан, в Москва бяха прекосили заедно Нескучний Сад, веднъж поседяха няколко минути на някаква пейка в градинката на „Калужкая“ — всъщност това беше. Предишното. И сегашното: няколко пъти говориха по телефона, няколко пъти се видяха на улицата и той не казваше на Людмила за тези кратки срещи.

Ала разбираше, че неговият и нейният грях не се измерва с минутите, през които тайно бяха седели на пейката. Грехът беше голям: той я обичаше. Защо ли зае толкова огромно място в живота му?

Всяка дума, която казваше на жена си, беше полуистина. Всеки жест, всеки поглед, без той да го иска, носеше в себе си лъжа.

С престорено безразличие питаше Людмила Николаевна: „Какво става, обади ли ти се приятелката, как е тя, как е със здравето Пьотър Лаврентиевич?“

Той се радваше на успехите на Соколов. Ала се радваше не от добро чувство към Соколов. Кой знае защо му се струваше, че успехите на Соколов дават право на Маря Ивановна да не изпитва угризения.

Непоносимо беше да подпитва Людмила за Соколов и Маря Ивановна. Това беше унизително за Людмила, за Маря Ивановна, за него.

Но лъжата се смесваше с истината и тогава, когато разговаряше с Людмила за Толя, за Надя, за Александра Владимировна, лъжата беше във всичко. Защо, от къде на къде? Нали чувството му към Маря Ивановна беше действителната истина на неговата душа, на мислите, на желанията му. Защо тогава тази истина поражда толкова лъжа? Той знаеше, че ако се отрече от своето чувство, ще освободи от лъжата и Людмила, и Маря Ивановна, и себе си. Ала в минутите, когато му се струваше, че трябва да се отрече от любовта, на която няма право, едно лукаво чувство, уплашено от страданията, замъглявайки мисълта, го разубеждаваше: „Какво толкова страшно има в тази лъжа, тя на никого не вреди. Страданията са по-страшни от лъжата“.

Когато на моменти му се струваше, че ще намери у себе си сили и жестокост да скъса с Людмила, да разруши живота на Соколов, чувството му го подтикваше, мамеше мисълта по точно противоположния начин:

„Най-лошото е лъжата, по-добре е да се реша да скъсам с Людмила, само и само да не я лъжа, да не принуждавам Маря Ивановна да лъже. Лъжата е по-ужасна от страданията!“

Не забелязваше, че мисълта му е станала покорна слугиня на чувството му, че чувството води подире си мисълта и че от това въртене в кръг има само един изход — да разсече живия организъм, да пожертва себе си, а не другите.

Колкото повече мислеше, толкова повече се объркваше. Как да разбере това, как да разплете кълбото — любовта му към Маря Ивановна не беше истината на неговия живот, не беше и лъжата! Ето, през лятото беше имал връзка с една красива Нина, това не беше ученическа любов, с Нина не само се разхождаха по градинките. Ала чувството за изневяра, за семейно нещастие, за вина пред Людмила го споходи сега.

Той хвърляше твърде много душевни сили, мисли, вълнения по тази история, сигурно Планк е хвърлил не по-малко сили, когато е създавал квантовата теория.

По едно време си мислеше, че тази любов е породена единствено от неговите огорчения и нещастия… Че ако не бяха те, нямаше да изпитва това чувство…

Ала животът го издигна, а желанието да вижда Маря Ивановна не отслабваше.

Тя беше особена натура — не богатството, не славата, не силата я привличаха. Нали бе искала да сподели с него нещастието, мъката, лишенията… И той се тревожеше: ами ако сега охладнее към него?

Разбираше, че Маря Ивановна боготвори Пьотър Лаврентиевич. Именно това го влудяваше.

Сигурно Женя беше права. Ето тази втора любов, която идва след дълги години брак, тя наистина е следствие от душевна авитаминоза. Точно така кравата инстинктивно се нахвърля да ближе сол, след като години наред я е търсила и не я е намирала в тревата, в сеното, в листата на дърветата. Този душевен глад се развива постепенно, силата му нараства неимоверно. Точно това е било, точно това изпитва сега. О, той познаваше своя душевен глад… Маря Ивановна е невероятно различна от Людмила.

Дали мислите му бяха верни, дали не го мамеха? Щрум не забелязваше, че ги поражда не разумът. Тяхната правилност, тяхната лъжовност не определяха постъпките му. Разумът не му беше господар. Той страдаше, когато не виждаше Маря Ивановна, беше щастлив при мисълта, че ще я види. А представеше ли си, че винаги ще бъдат неразделни, щастието му нямаше граници.

Защо не го гризеше съвестта, когато мислеше за Соколов? Защо не се засрамваше?

Всъщност за какво трябваше да се срамува? Нали не бе имало нищо освен разходката из Нескучний Сад и разговорите на пейката?

Ах, но какво като са разговаряли само по скамейките! Той е готов да скъса с Людмила, готов е да каже на приятеля си, че обича жена му, че иска да му я отнеме.

Припомняше си всички неприятности в живота им с Людмила. Спомняше си колко зле се отнасяше Людмила към майка му. Спомняше си как Людмила не пусна братовчед му, когато се бе върнал от лагера, дори да пренощува у тях. Спомняше си нейното коравосърдечие, нейната грубост, инат, жестокост.

Спомените за лошите й черти го ожесточаваха. А ожесточаването му бе нужно, за да извърши жестокост. Но нали Людмила бе изживяла живота си с него, бе споделяла с него всички тегоби и трудности. Нали косата на Людмила побелява. Колко горчивини й се стовариха. Само лоши черти ли има у нея? А всъщност толкова години се бе гордял с нея, бе се радвал на прямотата, на правдивостта й. Да, да, той се готвеше да извърши жестокост.

Една сутрин, както се стягаше за работа, Виктор Павлович си спомни за неотдавнашното гостуване на Евгения Николаевна и си помисли:

„Все пак добре е, че Женевиев си замина за Куйбишев“.

Засрами се от тази мисъл и точно тогава Людмила Николаевна каза:

— Към всички наши затворници се прибави и Николай. Пак добре, че Женя сега не е в Москва.

Понечи да я упрекне за тези думи, но се сети и премълча — прекалено фалшив упрек щеше да бъде.

— Търси те Чепижин по телефона — каза Людмила Николаевна.

Той си погледна часовника.

— Довечера ще се прибера по-рано и ще му се обадя. Между другото, вероятно пак ще заминавам за Урал.

— Много ли ще стоиш?

— Не. Два-три дни.

Бързаше, очакваше го напрегнат ден.

Работата му беше голяма, делата също — държавни дела, а собствените му мисли, сякаш в главата му действаше закон за обратна пропорционалност, бяха малки, дребни, жалки.

Когато заминаваше, Женя помоли сестра си да отиде до „Кузнецкий мост“ и да предаде за Кримов 200 рубли.

— Людмила — напомни й той, — трябва да предадеш парите, за които те помоли Женя, май пропусна срока.

Каза го не защото се тревожеше за Кримов и за Женя. Каза го, защото си помисли, че небрежността на Людмила може да ускори пристигането на Женя в Москва. Дойде ли в Москва, Женя ще започне да пише заявления, писма, да се обажда по телефона, ще превърне жилището на Щрум в база за затворническо-прокурорски ходатайства.

Разбираше, че тези мисли са не само дребнави и жалки, но и подли. Засрамен от тях, побърза да добави:

— Пиши на Женя. Покани я от свое и от мое име. Може да й е нужно да бъде в Москва, а да й е неудобно да дойде непоканена. Чуваш ли, Люда? Веднага й пиши!

След тези думи се почувства добре, ала пак знаеше — беше го казал за самоуспокояване… Все пак странно. Седеше си в стаята, прогонен отвсякъде, и се страхуваше от домоуправителя, от госпожицата от купонната служба, а главата му бе изпълнена с мисли за живота, за правдата, за свободата, за Бог… И никой не му трябваше, и телефонът мълчеше по цели седмици, и познатите предпочитаха да не го поздравяват, когато го срещнат. А сега, когато десетки хора го чакат, обаждат му се, пишат му, когато служебната ЗИС-101 деликатно бибипка под прозореца, той не може да се освободи от празните като слънчогледови шлюпки мисли, от жалката досада, от нищожните опасения. Ту ще каже нещо неподходящо, ту ще се позасмее непредпазливо, все някакви микроскопични житейски условности го съпътстват.

Известно време след обаждането на Сталин имаше чувството, че страхът напълно е изчезнал от живота му. Ала излезе, че страхът си е налице, само че сега е друг, не плебейски, а господарски — страхът пътуваше до него в колата, набираше преки кремълски телефони, но беше тук.

Онова, което му бе изглеждало невъзможно — завистливото, спортно отношение към чуждите научни решения и постижения, стана нещо естествено за него. Той се тревожеше дали няма да го изпреварят, да го извозят.

Не му се разговаряше твърде с Чепижин, струваше му се, че няма сили за дълъг, труден разговор. Все пак те си бяха представяли твърде опростено зависимостта на науката от държавата. Нали наистина е свободен: теоретичните му построения сега не изглеждат на никого талмудистка безсмислица. Сега никой не посяга на тях, държавата има нужда от физическа теория. Сега това е ясно и на Шишаков, и на Бадин. За да прояви Марков силата си в експеримента, Кочкуров в практиката, са нужни халдейци-теоретици. Всички изведнъж разбраха това, щом Сталин му се обади. Как да обясни на Дмитрий Петрович, че това обаждане даде на Щрум свобода за работа? Но защо е тъй нетолерантен към недостатъците на Людмила Николаевна? Защо е толкова благодушен към Алексей Алексеевич?

Много приятен му стана Марков. Личният живот на началството, разни тайни и полутайни подробности, невинни хитрости и злостно коварство, обиди и уязвени самолюбия, свързани с поканване и непоканване в президиуми, включвания в някакви особени списъци и фаталните думи „Няма ви в списъка“ — всичко това му стана интересно, наистина го вълнуваше.

Сега май би предпочел да прекара една свободна вечер в бъбрене с Марков, отколкото да философства с Мадяров в асамблеи като казанските.

Марков учудващо точно забелязваше всичко смешно у хората, без злоба и същевременно злъчно осмиваше човешките слабости. Имаше изящен ум, при това беше първокласен учен. Сигурно беше най-талантливият физик експериментатор в страната.

Щрум вече си бе облякъл палтото, когато Людмила Николаевна каза:

— Вчера се обади Маря Ивановна.

Той бързо попита:

— Защо, какво има?

Явно лицето му се промени.

— Какво ти е? — попита Людмила Николаевна.

— Нищо, нищо — отвърна той и се върна от коридора в стаята.

— Май им се е обаждал Ковченко. Изобщо тя както винаги се тревожи за тебе, страхува се да не си навредиш отново.

— За какво да си навредя? — нетърпеливо попита той. — Не разбрах.

— Нали ти казвам, и аз не разбрах. Изглежда, й беше неудобно да говори по телефона.

— Хайде, повтори още веднъж — каза той, разкопча си палтото и седна на стола до вратата.

Людмила се загледа в него и поклати глава. Стори му се, че очите й се взират в него укорно и печално.

А тя потвърди догадката му:

— Ето на, Витя, нямаше време да се обадиш сутринта на Чепижин, а винаги си готов да слушаш за Машенка… дори се върна, а си закъснял.

Той я погледна някак накриво, изотдолу, каза:

— Да, закъснял съм.

Отиде до жена си, вдигна ръката й до устните си. Тя го погали по тила, разроши косата му.

— Ето, виждаш ли колко важно и интересно стана да общуваш с Машенка — тихо продума Людмила, нажалено се усмихна и добави: — С нея същата, която не може да различи Балзак от Флобер.

Той я погледна: очите й бяха овлажнели, стори му се, че устните й треперят.

Безпомощно разпери ръце, на вратата се обърна.

Изразът на лицето й го порази. Слизаше по стълбището и си мислеше, че ако се раздели с Людмила и никога повече не се срещне с нея, този израз на лицето й — безпомощен, трогателен, измъчен, засрамен заради него и заради себе си — никога, до последния ден на живота му, не ще се изличи от паметта му. Разбираше, че в тези минути се случи нещо много важно, жена му показа, че вижда любовта му към Маря Ивановна, а той го потвърди…

Знаеше само едно. Виждаше Маша и беше щастлив, а помислеше ли, че няма да я види повече, сякаш се задушаваше.

Когато колата на Щрум наближаваше института, с нея се изравни зисът на Шишаков и двата автомобила почти едновременно спряха пред входа.

Вървяха един до друг по коридора също както преди малко техните зисове. Алексей Алексеевич хвана Щрум под ръка, попита го:

— Значи заминавате?

Щрум отговори:

— Май че да.

— Скоро съвсем ще се разделим с вас. Ще бъдете един вид равен сред големите — пошегува се Алексей Алексеевич.

Щрум внезапно си помисли: „Какво ли ще ми каже, ако го попитам дали му се е случвало да се влюбва в чужда съпруга?“

— Виктор Павлович — каза Шишаков, — ще ви бъде ли удобно да наминете при мен към два часа?

— Към два ще бъда свободен, с удоволствие.

Този ден работата нещо не му вървеше.

В лабораторната зала Марков, без сако, с навити ръкави, приближи до Щрум и оживено каза:

— Ако разрешите, Виктор Павлович, малко по-късно ще се отбия при вас. Имам да ви разправям интересни работи.

— В два трябва да бъда при Шишаков — отговори Щрум. — Хайде по-късно. И аз искам да ви разкажа нещо.

— Към два ли отивате при Алексей Алексеевич? — попита Марков и за миг се замисли. — Май се досещам какво ще искат от вас.