Василий Гросман
Живот и съдба (119)

45

Ето че настъпи последният ден от пътуването. Вагоните изгромоляха, спирачките изскърцаха и стана тихо, после загракаха резетата, чу се команда:

— Alle heraus^[1]!

На мокрия след неотдавнашния дъжд перон заслизаха хора.

Колко странни изглеждаха познатите лица след мрака на вагона!

Палтата, шаловете се бяха променили по-малко от хората; жилетките, роклите напомняха за къщите, където ги бяха обличали, за огледалата, пред които ги бяха мерили.

Слизащите от вагона се скупчваха и в тази стадност имаше нещо познато, успокояващо; в познатата миризма, в познатата топлина, в познатите измъчени лица и очи, в плътната огромност на тълпата, излязла от четирийсет и двата товарни вагона.

Звънтейки по асфалта с налчетата на токовете, бавно крачеха двама патрулни войници от СС с дълги шинели. Те крачеха, надменни и замислени, не погледнаха младите евреи, които изнесоха на ръце мъртва старица с бяла коса, разпиляна по бялото й лице, не погледнаха едно къдрокосо човече-пудел, приклекнало да пие вода от близката локва, не погледнаха гърбушката, която вдигна полата си, за да оправи някаква откъснала се от гащите й връвчица.

От време на време есесовците се споглеждаха, разменяха по някоя дума. Движеха се по асфалта тъй, както слънцето се движи по небето. Нали слънцето не се интересува от вятъра, от облаците, от морската буря и от шумола на листата, ала в своето плавно движение знае, че всичко по Земята се върши благодарение на него.

Хора в сини комбинезони, с каскети с големи козирки и с бели ленти на ръкавите викаха, подкарваха пристигналите на странен език — смесица от руски, немски, еврейски, полски и украински думи.

Бързо, умело организират момчетата със сините комбинезони тълпата от перона, отделят онези, които не могат да се държат на краката си, карат по-силните да товарят полумъртвите в автофургони, от хаоса на противоречивите движения извайват колона, внушават й идеята за движение, придават на това движение насока и смисъл.

Колоната се строява в редици по шестима и по редиците пробягва вестта: „В банята, първо в банята!“

Сякаш и милостивият Бог не би могъл да измисли нищо по-добро.

— Е, евреи, сега тръгваме — вика един човек с каскет, отговорникът на командата, провела разтоварването на ешелона, и оглежда тълпата.

Мъжете и жените вдигат торбите си, децата се вкопчват в майчините поли и в пешовете на бащините сака.

„На баня… на баня…“ — тези думи омагьосват, хипнотично изпълват съзнанието.

У едрия човек с каскета има нещо свойско, привлекателно, той сякаш е по-близо до света на нещастниците, а не до онези, в сивите шинели и каските. Една старица с молитвено страхопочитание гали с крайчетата на пръстите си ръкава на комбинезона му, пита:

— Ир зинд а ид, а литвек, майн кинд^[2]?

— Да, да, майчице, их бин а ид, прентко, прентко, панове^[3]! — И изведнъж гръмко, дрезгаво, съчетавайки в една команда думи, възприети в две противоборстващи армии, извиква: — Die Kolonne marsh! Ходом марш!

Перонът опустява, хората с комбинезоните премитат от асфалта парцали, парчета бинт, захвърлен от някого съдран галош, изтървано детско кубче, с трясък затръшват вратите на товарните вагони. Желязна вълна изскрибуцва по вагоните. Празният ешелон потегля, отива на дезинфекция.

Щом свършва работата си, командата се връща през служебния портал в лагера. Ешелоните от Изток са най-неприятните, в тях има най-много мъртъвци, болни, във вагоните може да се напълниш с въшки, до гуша ти идва от вонята. В тези вагони не можеш намери като в унгарските или в холандските, или в белгийските шишенце парфюм, пакетче какао, кутия кондензирано мляко.