Василий Гросман
Живот и съдба (133)

59

Даренски прекара цял ден на позициите на артилерийския дивизион. През този ден не чу нито един изстрел, нито един самолет не прелетя.

Командирът на дивизиона, млад казах, му каза, чисто отсичайки руските думи:

— Решил съм догодина да направя тук бостан. Заповядайте да похапнете пъпешчета.

Тук командирът на дивизиона се чувстваше добре, шегуваше се и белите му зъби бляскаха, леко и бързо се движеше с кривите си, къси крака по дълбокия пясък, дружелюбно поглеждаше камилите, впрегнати край къщурките, покрити с парчета насмолен картон.

Но доброто настроение на казаха дразнеше Даренски и в желанието си да остане сам вечерта отиде на огневите позиции на първа батарея, макар че през деня вече беше ходил там.

Изгря луната, невероятно огромна, по-скоро черна, отколкото червена. Поморавяла от усилията, тя се издигаше в прозрачната чернота на небесата и под нейната гневна светлина нощната пустиня, дългоцевите оръдия, противотанковите пушки и минохвъргачките излъчваха нещо много особено, тревога и напрежение. По пътя се точеше керван от камили, впрегнати в скърцащи селски талиги, натоварени със сандъци снаряди и сено, и сякаш всичко несъединимо се съединяваше — тракторите влекачи и автофургонът с печатарска техника, тънката мачта на радиостанцията, дългите шии на камилите, плавната, вълниста камилска походка — в камилското тяло сякаш нямаше нито една твърда кост, а всичко бе излято от каучук.

Камилите отминаха, в мразовития въздух се надигна селска миризма на сено. Точно такава, повече черна, отколкото червена, е изплувала огромната луна над пустинното поле, където се е сражавала дружината на Игор. Същата луна е висяла в небето, когато пълчищата на персите са напредвали към Гърция, когато римските легиони са нахлували в германските лесове, когато батальоните на първия консул са посрещали нощта край пирамидите.

Обърнеш ли се към миналото, човешкото съзнание винаги пресява през ситно сито купчината велики събития, отделя войнишките страдания, душевния смут, войнишката тъга. В паметта остава един безсмислен разказ, как са били построени войските, удържали победа, и как са били построени войските, претърпели поражение, колко са били колесниците, катапултите, слоновете или оръдията, танковете и бомбардировачите, взели участие в битката. В паметта се запазва разказът, как мъдрият и късметлия пълководец заобиколил центъра и ударил във фланг, после как внезапно изскочилите иззад хълмовете резерви решили изхода на сражението. И това е всичко, ако не броим по-обикновения разказ: как късметлията пълководец, щом се върнал в родината си, бил заподозрян в намерение да свали владетеля и заплатил за спасението на отечеството с главата си или щастливо се отървал само със заточение.

А ето и една създадена от художник картина на отминалата битка: огромна мрачна луна се е надвесила ниско над полето на славата — разперили широко ръце, спят юначаги, облечени в ризници, търкалят се потрошени колесници или излезли от строя танкове. И ето ги победителите — с автомати, с развяващи се наметала, с римски шлемове с медни орли, с кожени гренадирски шапки.

Даренски седеше накокошинен на един снаряден сандък на огневите позиции на артилерийската батарея и слушаше как разговарят двамина червеноармейци, завили се с шинелите си край оръдията. Командирът на батареята и политическият ръководител отишли в щаба на дивизиона, подполковникът, представител на щаба на фронта — артилеристите научили кой е свръзката — май спял дълбоко. Червеноармейците блажено пуфкаха цигари, пускаха кълба топъл дим.

Явно бяха двама приятели, свързани от онова чувство, което винаги откроява истинските приятели — увереността, че всяка незначителна дреболия в живота на единия винаги е значителна и интересна за другия.

— И какво? — попита уж присмехулно и равнодушно единият.

А другият уж неохотно отговори:

— Какво, та какво, нали го знаеш какъв е? Човека го болят краката, човекът не може да ходи с тези обуща.

— Е, та?

— Ами остана си с обущата, няма да ходи бос я.

— Да, значи не са му дали ботуши — промълви вторият и в тона му нямаше дори намек за насмешка и равнодушие, целият бе изпълнен с интерес към събитието.

После заговориха за семействата си.

— Какво пише жената ли? Това нямало, онова нямало, ту момчето болно, ту момичето. Нали ги знаеш жените.

— Пък моята направо си ми го казва: добре сте вие на фронта, имате си дажби, а ние тука се съсипваме от военните трудности.

— Женски акъл — каза първият, — тя си седи в дълбокия тил и не може да проумее какво е на предната линия. Вижда само дажбата.

— Тъй си е — потвърди другият, — не могла да намери газ и мисли, че по-лошо от туй няма на света.

— Че как, по-тежко й се вижда да стои на опашка, отколкото на нас да се отбраняваме в тия пясъци с бутилки от танковете.

Каза това, макар и той, и събеседникът му да знаеха, че германците нито веднъж не бяха пращали насам танкове.

И тутакси, незавършил захванатия и тук, в нощната военна пустиня, вечен семеен разговор — на кого му е по-тежко в живота, на мъжа или на жената, — първият нерешително промълви:

— Мойта, между другото, е болна, нещо с гръбнака не е в ред, щом вдигне тежко, после цяла седмица лежи.

И отново разговорът им сякаш внезапно промени посоката си, заприказваха се за безводните, сиромашки земи наоколо.

Онзи, който беше по-близо до Даренски, пророни:

— Ей, тя пише тъй не защото е калпава, ами просто не е наясно.

И първият артилерист, за да се отрече от ядните си думи по адрес на войнишките жени, пък хем и да не се отрече, добави:

— Прав си. Само тъй го рекох, от глупост.

После известно време мълчаха и се заприказваха за бръсначите и самобръсначките, за новия кител на командира на батареята, колко им се живее на този свят, макар и да е тежко.

— Ама виж каква нощ е само, знаеш ли, още като ходех на училище, видях такава картина: над полето виси луна, а наоколо — все избити юнаци.

— Че какво общо има това — разсмя се другият, — те, ония, са си юнаци, а ние какво сме — врабци, лесна е нашата.