Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Живот и съдба (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Жизнь и судьба, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2015)
Корекция
sir_Ivanhoe (2016)

Издание:

Василий Гросман

Живот и съдба

 

Роман

Първо издание

 

Превод: Здравка Петрова

Редактор: Георги Борисов

Художник: Димитър Келбечев

Коректор: Даниела Гакева

 

Василий Гроссман

Жизнь и судьба

Роман в трех книгах

 

© Editions L’Age d’Homme and the Estate of Vasily Grossman 1980–1991

© The Estate of Vasily Grossman 1992

 

© Здравка Петрова, превод, 2009

© Димитър Келбечев, художник, 2009

© Ростислав Димитров, типографско оформление, 2009

© Факел експрес, 2009

© Издателска къща Жанет 45, 2009

 

ISBN 978-954-9772-60-9 (Факел експрес)

ISBN 978-954-491-519-3 (Издателска къща Жанет 45)

 

Формат 84/108/32

Печатни коли 60,5

 

Предпечат: „Студио Стандарт“ ЕООД

Печат: Полиграфически комплекс „Жанет 45“ — Пловдив

 

Факел експрес, София

Издателска къща Жанет 45, Пловдив

История

  1. — Добавяне

29

За пръв път, откакто бе започнала войната, Даренски бе поел пътя на настъплението, трябваше да настигне придвижващите се на запад танкови части.

В снега, насред полето, покрай шосетата стърчаха изгорени и излезли от строя германски танкове, оръдия, тъпозурлести италиански камиони, лежаха тела на убити германци и румънци.

Смъртта и студът бяха запазили за погледа картината на разгрома на вражеските армии. Хаосът, паниката, страданието — всичко бе отпечатано, сковано в снега, запазило в своята ледена неподвижност последното отчаяние, гърчовете на мятащите се по пътищата машини и хора.

Дори огънят и пушекът от избухванията на снарядите, саждените пламъци на огньовете се бяха отпечатали върху снега като тъмни петна, като жълти и кафяви ледени корички.

На запад се движеха съветските войски, на изток — тълпи пленници.

Румънците бяха облечени в зелени шинели, носеха високи овчи калпаци. Очевидно страдаха от студа по-малко от германците. Като ги гледаше, Даренски нямаше чувството, че това са войници от разбита армия — просто вървяха хилядни тълпи уморени, гладни селяни, нагиздени с оперетни калпаци. Хората се подсмиваха, щом видеха румънците, но не проявяваха към тях злоба, а жалостиво презрение. После забеляза, че отношението към италианците бе още по-беззлобно.

Друго чувство предизвикваха унгарците, финландците, особено германците.

А пленените германци бяха ужасни.

Главите и раменете им бяха увити в парчета одеяло. На краката им над ботушите бяха вързани с тел и въженца парчета зебло и парцали.

Ушите, носовете, бузите на мнозина от тях бяха покрити с черните петна на гангрена от измръзване. Тихото подрънкване на канчетата, окачени на коланите им, напомняше за хора, оковани във вериги.

Даренски гледаше труповете, оголили с безпомощно безсрамие хлътналите си кореми и половите си органи, гледаше румените от мразовития степен вятър лица на конвойните.

Сложно, странно чувство изпитваше Даренски, когато гледаше обезобразените германски танкове и камиони сред снежната степ, вледенените трупове, хората, поели под конвой на изток.

Това бе възмездието.

Спомни си разкази на хора, как германците се присмивали на бедността на руските къщи, как с погнусена изненада разглеждали детските люлки, зиданите печки, глинените съдове, картинките по стените, качетата, глинените нашарени петли, онзи мил и чуден свят, в който се раждаха и растяха децата, подгонени от германските танкове.

Шофьорът любознателно възкликна:

— Гледайте, другарю подполковник!

Четирима германци носеха на шинел свой другар. По лицата им, по напрегнатите вратове личеше, че и те скоро ще паднат. Олюляваха се. Парцалите, с които бяха омотани краката им, ги препъваха, сухият сняг ги шибаше по обезумелите очи, измръзналите пръсти се закачаха за полите на шинелите.

— Намериха си майстора фрицовете — каза шофьорът.

— Не сме ги викали — мрачно отговори Даренски.

А после внезапно го обземаше щастие — в снежната мъгла през целината отиваха на запад съветски танкове — трийсет и четворки, злобни, бързи, мускулести…

От люковете, подали се до кръста, оглеждаха пътя танкисти с черни шлемове, с черни кожухчета. Те летяха по великия степен океан, сред снежната мъгла, и оставяха подире си мътна снежна пяна — и чувство на гордост, на щастие спираше дъха…

Обкованата в стомана Русия, страховита, навъсена, бе поела на запад.

Пред селото имаше задръстване. Даренски слезе от колата, мина покрай двете колони камиони, покрай покритите с брезент „Катюши“… Група пленници, придружена от конвой, пресичаше междуселския път, за да излезе на шосето. Един слязъл от колата си полковник с калпак от сребрист астраган, с какъвто човек може да се сдобие или ако командва армия, или ако има приятел интендант, гледаше пленниците. Конвойните им подвикваха, замахваха с автоматите:

— Давай, давай, по-живо!

Невидима стена делеше пленниците от шофьорите на камионите и от червеноармейците, студът, по-лют от степния, пречеше на очите да срещнат очи.

— Я гледай, гледай, един опашат — каза засмян глас.

По пътя на четири крака пълзеше германски войник. Парче юрган с подаващи се фъндъци памук се влачеше подире му. Войникът пълзеше бързо, местеше ръце и крака като куче, без да повдига глава, сякаш душеше следа. Пълзеше към полковника и застаналият до него шофьор каза:

— Другарю полковник, ще ви ухапе, сериозно, към вас се е засилил.

Полковникът направи крачка встрани и когато германецът се изравни с него, го ритна с ботуш. И този слаб ритник бе достатъчен, за да довърши врабешките силици на пленника. Ръцете и краката му се простряха на земята.

Той погледна отдолу човека, който го бе ритнал: в очите на германеца като в очи на умираща овца нямаше нито упрек, нито дори страдание, само смирение.

— Къде се тика това говно, завоевател ми се писал — каза полковникът и избърса в снега ботуша си.

Зрителите се закискаха.

Даренски почувства как мъгла застила разума му и как вече не той, а някой друг, когото той хем познаваше, хем не познаваше, човек без колебания, ръководи постъпките му.

— Руснаците никога не удрят паднал човек, другарю полковник — каза той.

— Аз според вас не съм ли руснак? — попита полковникът.

— Вие сте мръсник — каза Даренски и щом видя, че полковникът пристъпи към него, извика, изпреварвайки избухването на полковнишкия гняв и закани: — Казвам се Даренски! Подполковник Даренски, инспектор от оперативния отдел при щаба на Сталинградския фронт. Готов съм да потвърдя казаното пред командващия фронта и пред военния трибунал.

Полковникът с омраза процеди:

— Добре, подполковник Даренски, ще си получите заслуженото. — И отмина.

Няколко пленници изтеглиха настрана падналия и странно — накъдето и да се обърнеше Даренски, очите му срещаха очите на скупчените в тълпа пленници, нещо сякаш ги теглеше към него.

Той бавно закрачи към колата, а зад гърба си чу насмешлив глас:

— Фрицовете си намериха защитник.

Скоро Даренски отново пътуваше с колата и отново насреща му, пречейки на движението, се влачеха сиви германски и зелени румънски тълпи.

Шофьорът, поглеждайки изкосо как пръстите на Даренски треперят, когато си пали цигарата, продума:

— Хич не ми е жал за тях. Мога да застрелям когото и да било.

— Хайде, хайде — пресече го Даренски, — да беше ги застрелвал през четирийсет и първа, ама и ти, и аз бягахме и не поглеждахме назад.

И до края на пътя мълча.

Но случаят с пленника не отвори сърцето му за добротата. Той сякаш докрай бе изразходвал дадената му доброта.

Каква бездна лежеше между онази калмишка степ, по която бе пътувал за Яшкул, и днешния му път.

Той ли бе стоял сред пясъчната мъгла, под огромната луна, и бе гледал бягащите червеноармейци, извитите шии на камилите и с нежност бе съединявал в душата си всички слаби и бедни хора, станали му мили на този последен крайчец на руската земя?