Василий Гросман
Живот и съдба (31)

31

Людмила Николаевна сякаш нямаше нито една свободна минута. Цяла нощ обикаля улиците, седя на една пейка в градската градина, от време на време отиваше на гарата да се стопли, после отново обикаляше пустите улици с бърза, делова крачка.

Шимански изпълни всичко, за което го бе помолила.

В девет и трийсет сутринта медицинската сестра Терентиева посрещна Людмила Николаевна.

Людмила Николаевна я помоли да й разкаже всичко, което знае за Толя.

Дадоха й бяла престилка и двете с Терентиева се качиха на втория етаж, минаха по коридора, по който бяха откарали сина й в операционната, постоя пред вратата на едноместния бокс, погледна празното тази сутрин легло. Сестра Терентиева през цялото време вървеше до нея и бършеше носа си с кърпичка. Людмила пак слезе на първия етаж и Терентиева се сбогува с нея. Скоро в приемната, тежко дишайки, влезе белокос, дебел мъж с тъмни кръгове под тъмните очи. Колосаната, ослепително бяла престилка на хирурга Майзел изглеждаше още по-бяла върху фона на мургавото му лице и тъмните изпъкнали очи.

Майзел разясни на Людмила Николаевна защо професор Родионов е бил против операцията. Той сякаш отгатваше всичко, за което искаше да го попита Людмила Николаевна. Разказа й за какво си бяха говорили с Толя преди операцията. Схванал добре състоянието на Людмила, с жестока прямота й предаде хода на операцията.

После заговори за чувството, което изпитвал към лейтенант Толя — почти бащинска нежност, и в басовия глас на хирурга тъничко, жаловито звънна стъкло. Тя за пръв път погледна ръцете му, бяха особени, живееха отделно от човека с нажалените очи — строги, тежки, с едри, силни мургави пръсти.

Майзел свали ръцете си от бюрото. Сякаш прочел мислите й, каза:

— Направих всичко възможно, но се случи така, че ръцете ми ускориха смъртта му, а не я надвиха — и отново сложи ръцете си на бюрото.

Тя разбра, че всичко, което бе казал Майзел, е истина.

Всяка негова дума за Толя, страстно желана, бе мъчителна и пареща. Но разговорът съдържаше и още една болезнена тежест — тя чувстваше, че хирургът е искал да се срещнат не заради нея, а заради себе си. И това пробуди у нея недобро чувство към Майзел.

На сбогуване каза на хирурга, че му вярва — направил е всичко възможно синът й да бъде спасен. Той задиша тежко и тя усети, че думите й му донесоха облекчение, и отново разбра, че именно с чувството за своето право да чуе от нея тези думи той бе поискал тази среща и я бе осъществил.

И с упрек си помисли: „Тъкмо аз ли трябва да раздавам утеха?“

Хирургът си отиде, а Людмила влезе при човека с калпака, коменданта. Той й отдаде чест, дрезгаво докладва, че комисарят е наредил да я откара до гроба с кола, но колата закъсняла десетина минути, защото с нея откарали в купонното бюро списъка на волнонаемните. Вещите на лейтенанта вече били подредени, би било по-удобно да ги вземе на връщане от гробищата.

Всичко, за което бе помолила Людмила Николаевна, бе изпълнено както във войската — изрядно и точно. Но в отношението на комисаря, сестрата, коменданта към нея проличаваше, че тези хора искат да получат от нея някакво успокоение, прошка, утеха.

Комисарят почувства вината си, задето в болницата умират хора. Преди да дойде Шапошникова, това не го тревожеше — нали е война. Началството не бе критикувало болницата по отношение на медицинското обслужване. Мъмреха го заради недостатъчно добре организираната политическа работа, заради лошата информация относно настроенията на ранените.

Не се борел достатъчно срещу неверието в победата сред част от ранените, срещу вражеските изказвания от страна на политически изостанали ранени, враждебно настроени към колхозния строй. В болницата имало случаи на разгласяване на военни тайни.

Бяха викали Шимански в политотдела на санитарното управление на военното окръжие и го бяха заплашили, че ще го пратят на фронта, ако специалният отдел още веднъж съобщи за неуредици в болничната идеология.

А сега комисарят се почувства виновен пред майката на починалия лейтенант, задето вчера бяха умрели още трима болни, а той си бе взел душ, бе поръчал на готвача любимия си бигос — готвено кисело зеле с наденица, бе изпил цяло бидонче бира, с която се бе снабдил от градското управление на търговията. Сестра Терентиева беше виновна пред майката на починалия лейтенант, защото мъжът й, военен инженер, служеше в щаба на армията, не беше стъпвал на фронта, а синът й, една година по-голям от Шапошников, работеше в конструкторското бюро на един авиационен завод. И комендантът знаеше своята вина — той, кадровият военен, работеше в тилова болница, бе изпратил вкъщи няколко метра хубав габардин и чифт плъстени валенки, а от убития лейтенант на майката беше останала само памучната униформа.

И старшината с пълните устни и налетите месести уши, който отговаряше за погребването на починалите болни, изпитваше чувство на вина пред жената, която бе откарал на гробищата. Ковчезите се сковаваха от тънки, бракувани дъски. Слагаха умрелите в ковчезите по бельо, ковчезите с редниците се трупаха нагъсто в братски гробници, надписите на гробниците се правеха с грозен почерк върху груби дъсчици, с нетрайни бои. Вярно, в дивизионните медицински санитарни батальони заравяха умрелите в трапове без ковчези, а надписите правеха с химически молив, който изтрайваше до първия дъжд. А онези, които загиваха в бой — из гори, блата, дерета, насред полето, — тях погребалните команди често дори не ги намираха, погребваха ги пясъкът, шумата, виелицата.

И въпреки това старшината се чувстваше виновен за лошокачествените дъски пред жената, която седеше до него в колата и го разпитваше как погребват умрелите — заедно ли, с какво обличат труповете, произнасят ли прощално слово над гробовете.

Неудобно му беше и защото преди да тръгнат, бе отскочил до едно приятелче в склада и бе гаврътнал бурканче разреден медицински спирт с хлебец и лук за мезе. Гризеше го съвестта, задето дъхът му изпълни колата с миризма на алкохол и лук, но колкото и да го гризеше, нямаше как да не диша.

Мрачно се взираше в огледалцето, окачено пред шофьора — в това четириъгълно огледалце се отразяваха засмените, смущаващи старшината очи на шофьора.

„Добре си хапнал и пийнал, старшина“ — безжалостно говореха веселите млади очи на шофьора.

Всички хора са виновни пред майката, загубила син на война, и напразно се опитват да се оправдаят пред нея — така е било през цялата история на човечеството.