Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Живот и съдба (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Жизнь и судьба, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2015)
Корекция
sir_Ivanhoe (2016)

Издание:

Василий Гросман

Живот и съдба

 

Роман

Първо издание

 

Превод: Здравка Петрова

Редактор: Георги Борисов

Художник: Димитър Келбечев

Коректор: Даниела Гакева

 

Василий Гроссман

Жизнь и судьба

Роман в трех книгах

 

© Editions L’Age d’Homme and the Estate of Vasily Grossman 1980–1991

© The Estate of Vasily Grossman 1992

 

© Здравка Петрова, превод, 2009

© Димитър Келбечев, художник, 2009

© Ростислав Димитров, типографско оформление, 2009

© Факел експрес, 2009

© Издателска къща Жанет 45, 2009

 

ISBN 978-954-9772-60-9 (Факел експрес)

ISBN 978-954-491-519-3 (Издателска къща Жанет 45)

 

Формат 84/108/32

Печатни коли 60,5

 

Предпечат: „Студио Стандарт“ ЕООД

Печат: Полиграфически комплекс „Жанет 45“ — Пловдив

 

Факел експрес, София

Издателска къща Жанет 45, Пловдив

История

  1. — Добавяне

52

Щрум си бе мислил, че само тесен кръг от физици теоретици ще оценят работата му. Но излезе, че не е бил прав. Напоследък го търсеха по телефона не само познати физици, а и математици, и химици. Някои го молеха да им обяснява: математическите му изводи бяха сложни.

В института при него дойдоха делегати от студентското дружество, поканиха го да прочете лекция за студентите физици и математици от горните курсове. На два пъти изнесе доклади в Академията. Марков, Савостянов му разказваха, че за работата му се спори в много институтски лаборатории.

В закрития магазин Людмила Николаевна чу как една съпруга на учен попита друга: „Вие след кого сте?“ Онази отговори: „Ами след жената на Щрум“. А първата възкликна: „На оня същия Щрум ли?“

Виктор Павлович гледаше да не показва, че неочаквано широкият интерес към работата му го радва. Ала не беше равнодушен към славата. На научен съвет в института трудът му бе предложен за Сталинска награда. Щрум не отиде на това заседание, но вечерта все поглеждаше към телефона, чакаше Соколов да му се обади. Пръв след заседанието се обади Савостянов.

Обикновено присмехулен, дори циничен, сега Савостянов говореше с друг тон.

— Това е триумф, истински триумф! — повтаряше той.

Разправи му за изказването на академик Прасолов. Старецът заявил, че от времето на покойния му приятел Лебедев, който изследвал светлинното налягане, в стените на физическия институт не се бил раждал труд с такова значение.

Професор Свечин говорил за математическия метод на Щрум, доказвал, че в самия метод има елементи на новаторство. Казал, че само съветските хора са способни във военни условия толкова беззаветно да отдават силите си в служба на народа.

Изказали се и много други колеги, говорил Марков, но най-ярката и силна реч произнесъл Гуревич.

— Браво на него — каза Савостянов, — именно той каза каквото трябваше, говори без никакви спирачки. Нарече труда ви класически и каза, че мястото му е между трудовете на основателите на атомната физика — Планк, Бор, Ферми.

„Добре казано“ — помисли си Щрум.

Малко след Савостянов се обади Соколов.

— Днес човек не може да ви хване по телефона, от двайсет минути въртя, все дава заето.

И Соколов беше развълнуван и зарадван.

Щрум каза:

— Забравих да попитам Савостянов за гласуването.

Соколов каза, че против Щрум гласувал професор Гавронов, който се занимаваше с история на физиката; според него трудът на Щрум бил построен ненаучно, произтичал от идеалистическите възгледи на западните физици и бил практически безперспективен.

— Дори е добре, че Гавронов е против — каза Щрум.

— Да, май че е така — съгласи се Соколов.

Гавронов беше странен човек, на шега го наричаха „братя славяни“ — той с фанатично упорство твърдеше, че всички постижения във физиката били свързани с трудове на руски учени, поставяше неизвестните имена на Петров, Умов, Яковлев по-високо от имената на Фарадей, Максуел, Айнщайн.

Соколов се пошегува:

— Виждате ли, Виктор Павлович, ето че и Москва призна значението на вашия труд. Скоро ще пируваме у вас.

Слушалката пое и Маря Ивановна:

— Честито, поздравете Людмила Николаевна, толкова се радвам за вас.

Щрум каза:

— Всичко е суета на суетите.

Ала суетата на суетите го радваше, вълнуваше го.

През нощта, когато Людмила Николаевна вече се канеше да си ляга, се обади Марков. Той беше голям спец по официалната конюнктура и разказа за научния съвет различно от Савостянов и Соколов. След изказването на Гуревич Ковченко заявил сред общ смях:

— На, и в Института по математика биха камбаните, шуми се около труда на Виктор Павлович. Вярно, още не са тръгнали в молитвено шествие, но някои вече са вдигнали хоругвите.

В шегата на Ковченко мнителният Марков почувствал недоброжелателно отношение. Останалите му наблюдения бяха относно Шишаков. Алексей Алексеевич не изказал мнението си за труда на Щрум. Докато слушал ораторите, кимал, не се разбирало дали одобрително, или в смисъл: „Дрън, дрън, че пляс“.

Шишаков действал да бъде предложен за награда трудът на младия професор Молоканов; този труд беше посветен на рентгеноанализа на стоманата, имаше само тясно практическо значение за няколко завода, произвеждащи висококачествен метал.

После Марков отбеляза, че след заседанието Шишаков отишъл при Гавронов и двамата нещо си говорили.

Щрум каза:

— Вие, Вячеслав Иванович, трябва да работите в дипломатическа мисия.

Марков, който не разбираше от шега, отвърна:

— Не, аз съм физик експериментатор.

Щрум влезе в стаята на Людмила и й рече:

— Предложен съм за Сталинска награда. Говорили са много приятни неща за мен.

И й разказа какво говорили участниците в заседанието.

— Целият този официален успех е празна работа. Но знаеш ли, до гуша ми е дошъл този вечен комплекс за непълноценност. Влизам в заседателната зала, първият ред свободен, но не смея да седна там, отивам на най-последния. А Шишаков, Постоев хич не се колебаят, сядат в президиума. Плюя на това кресло, но вътрешно, поне вътрешно трябва да чувствам, че имам право на него.

— Колко щеше да се радва Толя — каза Людмила Николаевна.

— И на мама не мога да пиша за това.

Людмила Николаевна каза:

— Витя, минава единайсет, а Надя я няма. Снощи се прибра в единайсет.

— Че какво толкова?

— Казва, че ходи у приятелка, но това ме тревожи. Казва, че бащата на Майка имал нощен пропуск за колата, та я докарвал до нашия ъгъл.

— Но защо тогава се тревожиш? — отвърна Щрум и си помисли: „Господи, аз й говоря за голям успех, за държавна Сталинска награда, защо ме прекъсва с разни житейски дреболии“.

Помълча и кратко въздъхна.

На третия ден след заседанието на научния съвет Щрум се обади на Шишаков по телефона вкъщи, искаше да го помоли да вземе на работа младия физик Ландесман. Дирекцията и отдел „Кадри“ протакаха назначаването. Същевременно искаше да помоли Алексей Алексеевич да ускори извикването на Ана Наумовна Вайспапир от Казан. Сега, когато в института навлизаха нови кадри, нямаше смисъл да оставят квалифицирани хора в Казан.

Отдавна искаше да повдигне тези въпроси пред Шишаков, но все му се струваше, че Шишаков може да не се отнесе достатъчно любезно, че ще каже: „Обърнете се към заместника ми“. И Щрум все отлагаше разговора.

Сега вълната на успеха повдигна самочувствието му. Преди десет дни му се виждаше неудобно да поиска Шишаков да го приеме, а днес — че е нещо естествено да му се обади по телефона вкъщи.

Женски глас попита:

— Кой го търси?

Щрум отговори. Беше му приятно да чува гласа си, толкова бавно и спокойно съобщи кой е.

Жената на телефона замлъкна, после любезно продума: „Един момент“, а след този момент пак така любезно произнесе: „Ако обичате, обадете се утре в десет в института“.

— Извинете — каза Щрум.

С цялото си тяло, с кожата почувства парещо неудобство.

Мъчително се улавяше в мисълта, че това чувство няма да го напусне и насън, че щом се събуди сутринта, ще си помисли: „Защо се чувствам така отвратително?“ И ще си спомни: „А, да, този идиотски разговор по телефона“.

Отиде в стаята на жена си и й разказа за несъстоялия се разговор с Шишаков.

— Да, да, всяка жаба да си знае гьола, както казва за мен майка ти.

Той започна да ругае жената, с която бе говорил.

— Ах, кучка проклета, не мога да понасям този гаден навик да ме питат по телефона кой съм, а после да ми отговарят: господарят е зает.

В подобни случаи Людмила Николаевна обикновено се възмущаваше, искаше да чуе от нея точно това.

— Спомняш ли си — каза й той, — смятах, че Шишаков е безразличен към мен, защото не може да извлече капитал от моя труд. А сега е сметнал, че ще може, но по друг начин: като ме дискредитира. Нали знае, че Садко не ме обича.

— Господи, колко си мнителен — каза Людмила Николаевна, — колко е часът?

— Девет и петнайсет.

— Виждаш ли, а Надя я няма.

— Господи — каза Щрум, — колко си мнителна.

— Между другото — сети се Людмила Николаевна — днес в закрития магазин чух, че предлагали и Свечин за държавна награда.

— Я виж ти, не ми е казал. Че за какво?

— Май за теорията на разсейването.

— Нищо не разбирам. Нали тя беше публикувана преди войната.

— Защо не. Дават и за минали работи. На него ще я дадат, а на теб — не. Ще видиш. Ти сам си вредиш.

— Глупости, Люда. Садко не ме обича!

— Липсва ти твоята майка. Тя за всичко се съгласяваше с тебе.

— Не разбирам защо се дразниш. Ако навремето бе проявила към мама поне частица от топлината, която аз проявявах към Александра Владимировна…

— Ана Семьоновна никога не беше обичала Толя — отвърна Людмила Николаевна.

— Не е вярно, не е вярно — каза Щрум и жена му му се видя чужда, плашеше го със своята упорита несправедливост.