Василий Гросман
Живот и съдба (52)

52

В една просторна, светла и чиста къща в село сред уралските гори командирът на танковия корпус Новиков и комисарят Гетманов привършваха прегледа на донесенията на бригадните командири, получили заповед да излязат от резервите.

Тишина смени безсънната работа от последните дни.

На Новиков и на неговите подчинени, както винаги в подобни случаи, им се струваше, че не им е стигнало времето за пълно, съвършено овладяване на учебните програми. Но епохата, когато учеха, когато овладяваха работния режим на моторите и ходовата част, артилерийската техника, оптиката и радиооборудването, бе свършила; свършили бяха тренировките по насочване на огъня, по оценка, избор и разпределение на целите, по избор на начина на стрелба, по определяне момента за откриване на огън, по наблюдение на попаденията, по нанасяне на поправки и променяне на целите.

Новият учител — войната — бързо ще обучи, ще стегне изоставащите, ще премахне слабите места.

Гетманов се пресегна към шкафчето, поставено между прозорците, чукна го с пръст и каза:

— Ей, приятелю, я излез на предната линия.

Новиков отвори вратичката на шкафчето, извади бутилка коняк и наля в две дебели синкави чашки.

Комисарят на корпуса произнесе замислено:

— А кого да почетем?

Новиков знаеше за кого е редно да пият, тъкмо затова Гетманов попита: „За кого да пием?“

Новиков се поколеба един миг, после каза:

— Я, другарю комисар на корпуса, да пием за онези, които ние двамата ще поведем в бой, да не се пролее много кръв.

— Правилно, пред всичко е грижата за поверените ни кадри — отвърна Гетманов, — да пием за нашите момчета!

Чукнаха се, отпиха.

Припряно, неуспял да скрие своята припряност, Новиков отново наля чашките и каза:

— За другаря Сталин! Нека оправдаем доверието му.

Забеляза скрития присмех в гальовните, внимателни очи на Гетманов и, ядосан на себе си, помисли: „Ех, прибързах“.

Гетманов добродушно произнесе:

— Ами добре, щом казваш, нека да е за стария, за нашия вожд. Доплувахме до волжката вода под негово ръководство.

Новиков погледна комисаря, но какво ли можеш да отгатнеш по дебелото, скулесто, усмихнато лице на този умен четирийсетгодишен човек с присвити, весели и малко злобни очи.

Не щеш ли, Гетманов заговори за началник-щаба на корпуса генерал Неудобнов:

— Чудесен, свестен човек. Болшевик. Истински сталинец. С голям ръководен опит. Много хладнокръвен. Спомням си го през трийсет и седма година. Ежов го бе изпратил да попрочисти военния окръг, пък и аз, ще знаете, тогава не бях директор на ясли. Здравата се развъртя. Не човек, а секира — ликвидираше по списък, същински Улрих, Васил Василиевич, оправда доверието на Николай Иванович. Трябва, трябва да го поканим сега, че ще се обиди.

По тона му сякаш излизаше, че осъжда борбата срещу враговете на народа, борба, в която, Новиков знаеше, Гетманов бе участвал. И Новиков се взираше в Гетманов и не можеше да го разбере.

— Да — каза бавно и неохотно Новиков, — някои хора тогава направиха доста поразии.

Гетманов махна с ръка.

— Днес дойде сведението от Генералния щаб, леле-мале: германецът наближавал Елбрус, в Сталинград изтикали нашите до водата. И ще ви кажа направо, и ние имаме вина — стреляхме по своите, изтребихме кадрите.

Внезапно Новиков изпита доверие към Гетманов и каза:

— Да, тези момчета погубиха много прекрасни хора, другарю комисар, много бели направиха в армията. Ето, на Криворучко, един командир на корпус, му избили окото при разпита, а той строшил с мастилницата главата на следователя.

Гетманов закима съчувствено и промълви:

— Лаврентий Павлович много цени нашия Неудобнов. А Лаврентий Павлович не се лъже в хората, умна глава е той, ох, умна глава.

— Да, да — бавно изрече наум Новиков, но на глас не каза нищо.

Помълчаха, заслушани в тихите, шепнещи гласове в съседната стая.

— Не лъжи, наши са тези чорапи.

— Как ще са ваши, другарю лейтенант, чавка ли ви изпи ума? — И вече преминал на „ти“, същият глас добави: — Къде слагаш, не пипай там, това са нашите якички.

— Е, ама как ще са ваши, другарю младши политрук, я гледайте. — Адютантът на Новиков и свръзката на Гетманов деляха бельото на началниците си след прането.

Гетманов каза:

— Наблюдавам ги тия гяволи през цялото време. Бяхме тръгнали с вас, а те подире ни, на стрелби, към батальона на Фатов. Прекосих ручея по камъните, а вие го прескочихте и тръснахте крак да падне калта. Гледам — моят човек тръгна през ручея по камъните, а вашият прескочи и тръсна крак.

— Ей, юнаци, по-тихо се карайте — каза Новиков и гласовете в съседната стая веднага замлъкнаха.

В стаята влезе генерал Неудобнов, блед мъж с високо чело и гъста, силно побеляла коса. Огледа чашките, бутилката, сложи на масата купчинка книжа и попита Новиков:

— Другарю полковник, какво да правим с началник-щаба от втора бригада? Михальов ще се върне след месец и половина, получих писмено заключение от окръжната болница.

— Абе какъв началник-щаб става от човек без черво и парче от стомаха? — каза Гетманов и наля в една чаша коняк, подаде я на Неудобнов. — Пийнете, другарю генерал, докато червото ви е на мястото си.

Неудобнов повдигна вежди, въпросително погледна Новиков със светлосивите си очи.

— Моля, другарю генерал, моля — каза Новиков.

Дразнеше го самочувствието на Гетманов, че е винаги господар на положението, убедеността му в правото си да се изказва многословно на съвещания по технически въпроси, от които нищо не разбира. И също тъй самоуверено, убеден, че има право, Гетманов можеше да черпи с чужд коняк, да кани гост да си почине на чуждо легло, да чете на масата чужди книжа.

— Бихме могли да назначим временно майор Басангов — каза Новиков, — умен командир е, участвал е в танкови боеве още при Новгород-Волински. Бригадният комисар има ли възражения?

— Естествено, нямам възражения — каза Гетманов, — какви възражения мога да имам… Но ще изкажа някои съображения — заместник-командирът на втора бригада, полковникът, е арменец, началник-щаб ще му стане калмик, освен това в трета бригада началник-щаб е подполковник Лифшиц. Защо не минем без този калмик?

Погледна Новиков, после Неудобнов.

Неудобнов изрече:

— Погледнато житейски, всичко това е вярно, дума да няма, но нали марксизмът ни е препоръчал друг подход по въпроса.

— Важно е как въпросният другар ще бие германеца, ето ви го моя марксизъм — отвърна Новиков, — а къде се е молил дядо му — в църква, в джамия… — Помисли малко и добави: — Или в синагога — това не ме засяга… Мисля, че най-важното нещо на война е как стреляш.

— Именно, именно — весело го подкрепи Гетманов. — Защо в танковия корпус да правим синагоги и други разни молитвени домове? Все пак защитаваме Русия. — Той неочаквано се намръщи и злобно изрече: — Ще ви кажа честно: стига! Направо ми се гади! В името на дружбата между народите винаги жертваме руснаците. Човекът от малцинството едвам срича, а ние го издигаме за народен комисар. А нашия Иван, бил той и гений — тряс по тиквата, стори път на малцинството! Превърнахме великия руски народ в национално малцинство! Аз съм за дружбата между народите, но не за такава дружба. Стига!

Новиков помисли малко, погледна книжата на масата, почука с нокът по чашката и каза:

— Да не искате да кажете, че потискам руснаците от особени симпатии към калмишката нация? — Обърна се към Неудобнов и добави: — Ами добре, издайте заповед за назначаване на майор Сазонов за временно изпълняващ длъжността началник-щаб на втора бригада.

Гетманов тихо произнесе:

— Отличен командир е Сазонов.

И Новиков, който уж се бе научил да бъде груб, властен, корав, отново усети своята неувереност пред комисаря… „Добре де, добре — помисли си като утеха. — Не разбирам от политика. Аз съм пролетарски военен специалист. Нашата работа е скромна: да опердашим германците“.

Но макар вътрешно да се присмиваше на невежия във военните работи Гетманов, беше му неприятно да съзнава своята боязън пред него.

Този човек с едра глава, със сплъстена коса, нисък, но широкоплещест, с голямо шкембе, много подвижен, гръмогласен, винаги готов да се разсмее, беше неуморимо деен.

Макар че никога не бе се бил на фронта, в бригадите казваха за него: „Ех, че боеви комисар си имаме!“

Обичаше да организира червеноармейски митинги; хората харесваха речите му, той говореше просто, много се шегуваше, понякога употребяваше доста солени, груби думи.

Като ходеше, се поклащаше, обикновено се подпираше на бастун и ако някой зазяпал се танкист не го поздравеше, Гетманов спираше пред него и подпрян на вечния си бастун, снемаше фуражка и ниско се покланяше като селски старец.

Беше избухлив и не обичаше да му възразяват: заспореше ли някой с него, сумтеше и се мръщеше, а веднъж изпадна в бяс, замахна и дори халоса с юмрук началник-щаба на тежкия танков полк капитан Губенков, човек упорит и както казваха другарите му, „страхотно принципен“.

За този упорит капитан свръзката на Гетманов казваше с укор: „Ах, мизерникът, докъде докара нашия комисар“.

Гетманов не уважаваше много-много хората, видели тежките първи дни на войната. Веднъж каза за любимеца на Новиков, командира на първа бригада Макаров:

— Ще му избия аз философията на четирийсет и първа!

Новиков премълча, макар че обичаше да поприказва с Макаров за страшните, с нещо привлекателни първи дни на войната.

Със своите смели, резки изказвания Гетманов сякаш беше пълна противоположност на Неудобнов.

Ала при всичките си различия тези двама души бяха свързани от нещо много стабилно.

Неизразителният, но внимателен поглед на Неудобнов, неговите заоблени фрази, неизменно спокойният му говор — всичко навяваше скука на Новиков.

А Гетманов казваше, като се подсмиваше:

— Имаме късмет, че германците за една година опротивяха на селяните повече, отколкото комунистите за двайсет и пет.

Или изведнъж се ухилваше:

— Какво да говорим, обича си нашият закрилник да го наричат гениален.

Тази смелост не заразяваше събеседника, напротив, навяваше тревога.

Преди войната Гетманов бе ръководил област, бе се изказвал за производството на шамотни тухли и за организацията на научноизследователската работа във филиала на института по въгледобив, за качеството на хляба, произвеждан в градския хлебозавод, и за безидейната повест „Сините светлини“, отпечатана в местния алманах, за ремонта на транспорта и за некачественото опазване на стоките в складовете на областната търговия, за епидемията от кокоша чума в колхозните птицеферми.

Сега говореше уверено за качеството на горивото, за нормативите на износване на моторите и за тактиката на танковия бой, за взаимодействието между пехотата, танковете и артилерията при пробив на продължителна танкова отбрана, за придвижването на танковете, за медицинското обслужване в бой, за радиошифъра, за воинската психология на танкиста, за своеобразието на отношенията във всеки отделен екипаж и между екипажите, за частичния и капиталния ремонт, за евакуирането на повредените машини от бойното поле.

Веднъж в батальона на капитан Фатов Новиков и Гетманов спряха до танка, заел първо място в корпусните стрелби.

Отговаряйки на въпросите на началството, командирът на танка леко галеше с длан бронята на машината.

Гетманов попита танкиста, трудно ли му е било да спечели първото място. Той отговори неочаквано разпалено:

— Не, защо да е трудно. Просто много я обикнах. Още с пристигането от село в училището я видях и страшно я обикнах.

— Любов от пръв поглед — каза Гетманов и се разсмя, в снизходителния му смях се долавяше укор заради смешната любов на момчето към машината.

В тази минута Новиков почувства, че и той е същата стока, нали и той умее да обича глупаво. Но не му се говореше с Гетманов за тази способност да обича глупаво, затова, когато Гетманов спря да се смее и назидателно каза на танкиста: „Браво, любовта към танка е велика сила. Ти си постигнал своя успех именно защото си обикнал машината си“, Новиков насмешливо изрече:

— Че за какво всъщност да го обичаш? Танкът е едра цел, да го улучиш е нищо работа, бучи като шантав, сам се демаскира, а екипажът направо може да откачи от шума. В движение друса, нито можеш както трябва да наблюдаваш целта, нито свястно да се прицелиш.

Гетманов се позасмя, изгледа Новиков. И ето сега, наливайки чашите, Гетманов се засмя по същия начин, изгледа Новиков и каза:

— Маршрутът ни минава през Куйбишев. Нашият комкор ще успее да се види с някои хора. Да пием за срещата.

„Само това ми липсваше“ — помисли си Новиков, почувствал как страшно, хлапашки се изчервява.

Войната завари генерал Неудобнов в чужбина. Едва в началото на 1942 година, когато се върна в Москва, в Народния комисариат по отбраната, той видя барикадите в Замоскворечието, противотанковите заграждения, чу сигналите за въздушна тревога.

Неудобнов, както и Гетманов, никога не задаваше на Новиков военни въпроси, може би се стесняваше от своето фронтово невежество.

Новиков все искаше да разбере благодарение на какви качества Неудобнов се е издигнал до генерал, обмисляше живота на началник-щаба на корпуса, върху листовете на анкетите този живот се оглеждаше като брезичка в езеро.

Неудобнов беше по-възрастен от Новиков и Гетманов и още през 1916 година заради участие в болшевишки кръжок бе лежал в царски затвор.

След Гражданската война по партийна мобилизация бе работил известно време в ОГПУ, бе служил в граничните войски, бе изпратен да учи в Академията, по време на следването бе станал секретар на курсовата партийна организация… После бе работил във Военния отдел на ЦК, в централния апарат на Народния комисариат по отбраната.

Преди войната на два пъти бе ходил в командировки в чужбина. Той беше номенклатурен кадър, водеше се на специален отчет, по-рано Новиков не разбираше съвсем ясно какво означава това, какви особености и какви предимства притежават номенклатурните кадри.

Учудващо бързо бе преминавал за Неудобнов обикновено дългият период между представянето за звание и получаването му, сякаш народният комисар само бе чакал да представят Неудобнов, за да сложи подписа си. Анкетните сведения имаха едно странно свойство — обясняваха всички тайни на човешкия живот, причините за успехи и неуспехи, но след минута, при нови обстоятелства, излизаше, че нищо не обясняват, а напротив, замъгляват същината.

Войната преразгледа посвоему кадровите списъци, биографиите, характеристиките, грамотите за награди… И ето че номенклатурният Неудобнов се оказа подчинен на полковник Новиков.

На Неудобнов му беше ясно, че щом свърши войната, ще се сложи край и на това ненормално положение…

Той донесе със себе си на Урал една ловджийска пушка и всички ловци в корпуса бяха смаяни, а Новиков каза, че сигурно навремето цар Николай е ловувал с такава пушка.

Неудобнов се бе сдобил с нея през 1938 година чрез някакво ордерче, също както чрез ордер от някакви много специални складове бе получил мебели, килими, порцеланов сервиз и вила.

Дали ставаше дума за войната, или за колхозните работи, за книгата на генерал Драгомиров, за китайската нация, за характера на генерал Рокосовски, за климата на Сибир, за качеството на руското шинелено сукно или за предимствата на красотата на блондинките пред красотата на брюнетките — в мислите, които изказваше, той никога не престъпваше стандарта.

Трудно можеше да се разбере дали това е сдържаност, или израз на истинската му същност.

Понякога след вечеря ставаше разговорлив и разказваше истории за разобличени вредители и диверсанти, действали в най-неочаквани области: в производството на медицински инструменти, в армейските обущарски работилници, в сладкарници, в областни пионерски дворци, в конюшните на Московския хиподрум, в Третяковската галерия.

Имаше чудесна памет, очевидно и много четеше, изучаваше произведенията на Ленин и Сталин. При спор обикновено казваше: „Другарят Сталин още на седемнайсетия конгрес…“ — и привеждаше цитат.

Веднъж Гетманов изтърси:

— Има цитати и цитати. Той може всичко да е казал! Беше казано: „Чужда земя не искаме, от своята не ще отстъпим дори и педя“. А къде са вече германците?

Но Неудобнов сви рамене, сякаш германците, стигнали до Волга, не значеха нищо в сравнение с думите, че не ще отстъпим дори педя земя.

И внезапно всичко изчезна — танковете, бойните устави, стрелбите, гората, Гетманов, Неудобнов… Женя! Нима ще я види отново?