Василий Гросман
Живот и съдба (61)

61

Серьожа Шапошников прекара две денонощия в блиндажа на охраната на щаба. Щабният живот му додаваше, тук сякаш от сутрин до вечер хората се щураха без работа.

Спомни си как стоя с баба си осем часа в Ростов, докато чакаха влака за Сочи, и си помисли, че сегашното очакване му напомня онова прехвърляне преди войната. После го досмеша от сравнението на блок 6/1 с курорта Сочи. Помоли един майор — коменданта на щаба — да го пусне, но той протакаше, нямало нареждане от генерала; когато извика Шапошников, генералът му зададе само два въпроса и телефонното обаждане на командира прекъсна разговора им. Комендантът реши засега да не пуска момчето — може генералът да се сети за него.

Когато влизаше в блиндажа, командирът улавяше погледа на Шапошников и казваше:

— Добре де, не съм забравил.

Понякога молещите очи на момчето го ядосваха и той казваше:

— Да не ти е зле тук? Хранят те хубаво, седиш си на топличко. Има време да те убият там.

Когато денят е изпълнен с грохот и човек до уши е затънал в казана на войната, той е безсилен да разбере, да види живота си, трябва да се отдръпне поне една крачка встрани. И тогава, сякаш от бряг, очите му ще видят цялата грамада на реката — нима в тази бясна вода, сред пяната е доплувал преди малко?

Спокоен изглеждаше на Серьожа животът в опълченския полк: нощен караул в тъмната степ, далечно зарево в небето, опълченците си бъбрят.

Само трима опълченци се бяха озовали в селището на Тракторния завод. Поляков, който не обичаше Ченцов, казваше: „От цялото опълченско войнство останаха един дъртак, един хлапак и един глупак“.

Животът в блок 6/1 засенчи всичко предишно. Макар че беше невероятен, той излезе единствената реалност, а всичко предишно стана мнимо.

Само от време на време, нощем, в паметта му изплуваше белокосата глава на Александра Владимировна, присмехулните очи на леля Женя и сърцето му сладко се свиваше от обич.

Първите дни в блок 6/1 той си мислеше: странно е, нелепо, дето в домашния му живот внезапно нахлуха Греков, Коломейцев, Анциферов… А сега от време на време си представяше колко ли нелепо биха изглеждали лелите му, братовчедка му, чичо му Виктор Павлович в неговия сегашен живот.

Ох, да можеше баба му да чуе как Серьожа псува…

Греков!

Не е съвсем ясно дали в блок 6/1 случайно не са се събрали изключителни, особени хора, или обикновени хора, щом са попаднали в тази къща, са станали особени…

Опълченският Крякин не би се удържал тук дори ден като началство. А виж, Ченцов, макар да не го обичат, съществува. Ала той вече не е същият като в опълчението — прикрил е администраторската си жилка.

Греков! Някакво невероятно съчетание на сила, храброст, властност с житейска делничност. Той помнеше колко струваха преди войната детските обувки и каква заплата получаваше чистачката или шлосерът, и колко са давали за трудоден в зърно и пари в колхоза, където работел чичо му.

Или пък говореше за чистките в армията преди войната, за атестациите, за получаването на жилища по втория начин, говореше за някои хора, станали генерали през 1937 година с помощта на десетки доноси и заявления, разобличаващи мними врагове на народа.

А понякога ти се струваше, че силата му е в лъвската храброст, във веселото буйство, с което, изскочил от пролома в стената, крещеше: „Няма да ви пусна, кучи синове!“ — и хвърляше гранати по настъпващите германци.

Или може би силата му беше във веселото, простодушно приятелство, в дружелюбното му отношение към всички обитатели на блока.

В живота му преди войната нямало нищо забележително, навремето бил десетник в рудник, после строителен техник, станал пехотен капитан в една от разположените край Минск воински части, провеждал занятия в полето и в казармата, пийвал водчица, ходел на кино, играел карти с приятели, карал се с жена си, която съвсем основателно го ревнувала от много районни моми и дами. Всичко това сам си го разказваше. И не щеш ли, в представата на Серьожа, пък и не само на Серьожа, се превърна в чутовен юнак, в борец за правда.

Нови хора заобиколиха Серьожа, изместиха от душата му дори най-близките му хора.

Артилеристът Коломейцев бил кадрови моряк, плавал на военен кораб, три пъти преживявал корабокрушение в Балтийско море.

На Серьожа му харесваше, че Коломейцев, който често говореше с презрение за хората, за които не е прието да се говори така, проявяваше необикновено уважение към учените и писателите. Според него всички началници, независимо от длъжността и званието си, били нищо в сравнение с някой плешив Лобачевски или съсухрен Ромен Ролан.

Понякога Коломейцев говореше за литература. Думите му никак не приличаха на приказките на Ченцов за нравоучителната, патриотичната литература. Харесваше му някакъв американски ли, английски ли писател. Макар че Серьожа никога не беше чел този писател, а Коломейцев му беше забравил името, Серьожа беше сигурен, че той пише хубаво — така сладостно, весело, с неприлични думи го хвалеше Коломейцев.

— Най ми харесва в него — казваше Коломейцев, — дето не ми дава акъл. Някой си се потъркалял с някаква женска — толкоз, напил се войник — толкоз, на дядото му умряла бабичката — всичко описано точно. Хем е смешно, хем ти е жал, хем е интересно и пак не можеш да разбереш за какво живее човек.

Приятел на Коломейцев беше разузнавачът Вася Климов.

Веднъж Климов и Шапошников се промъкваха към германските позиции, прекатериха се през железопътния насип, припълзяха до една яма от немска бомба, където седяха разчетът на германска тежка картечница и един офицер-наблюдател. Прилегнаха до ръба на ямата и загледаха германския живот. Картечарят, разкопчал китела си и пъхнал под яката червена карирана кърпа, се бръснеше. Серьожа чуваше как скърца под бръснача прашната, остра четина. Вторият германец ядеше консерва от плоска кутийка и един кратък, но обемен миг Серьожа гледа едрото му лице, изразяващо съсредоточено удоволствие. Офицерът наблюдател навиваше ръчния си часовник. На Серьожа му се дощя тихо, та да не стресне офицера, да го попита: „Ей, друже, колко е часът?“

Климов издърпа щифта от ръчната бомба и я пусна в ямата. Преди да се слегне прахолякът, Климов хвърли втора граната и след взрива скочи в ямата. Германците бяха мъртви, сякаш преди минута не бяха живели на този свят. Кихайки от взривните газове и прахта, Климов взе всичко, което му трябваше — затвора от тежката картечница, един бинокъл, свали от топлата ръка на офицера часовника, внимателно, за да не се изцапа с кръв, извади войнишките книжки от разкъсаните мундири на картечарите.

Предаде трофеите, разказа за случая, помоли Серьожа да му полее малко на ръцете, седна до Коломейцев и каза:

— Е, сега вече ще запалим по една.

През това време дотича Перфилев, който казваше за себе си: „Аз съм мирен рязански жител, въдичар-любител“.

— Ей, Климов, какво така си се разположил — развика се Перфилев, — домоуправителят те търси, трябва пак да вървиш при германците.

— Сега, сега — виновно избъбри Климов и си засъбира багажеца: автомата, брезентовата чантичка с гранатите. Пипаше грижовно, сякаш се страхуваше да не причини болка на предметите. Към много хора той се обръщаше на „ви“, никога не псуваше.

— Ти да не си баптист? — попита го веднъж старият Поляков, нищо че Климов бе убил вече сто и десет души.

Климов не беше мълчалив и най-много обичаше да разказва за детството си. Баща му бил работник в Путиловския завод. Самият Климов, универсален стругар, преди войната преподавал в заводското занаятчийско училище. Серьожа все се смееше, когато Климов разказваше как един ученик се задавил с някакъв винт, почнал да се задушава, посинял и Климов — преди да дойде „Бърза помощ“ — извадил от гърлото му винта с обикновени клещи.

Но веднъж Серьожа видя Климов пиян от трофейния шнапс — беше ужасен, май и самият Греков се поуплаши от него.

Най-разпиляният човек в блока беше лейтенант Батраков. Батраков не си лъскаше ботушите, едната от подметките шляпаше при ходене — червеноармейците разбираха, че иде артилерийският лейтенант, без да се извръщат. За сметка на това лейтенантът десетки пъти на ден бършеше с велурено парцалче очилата си, очилата не отговаряха на зрението му и Батраков все имаше чувството, че прахът и пушекът му замъгляват стъклата. Климов няколко пъти му носи очила, свалени от убити германци. Но Батраков нямаше късмет — рамките бяха хубави, но стъклата не бяха подходящ диоптър.

Преди войната Батраков преподавал математика в техникум, беше доста самоуверен и говореше за слабите ученици с надменен тон.

Веднъж се захвана да изпитва Серьожа по математика и той се изложи. Обитателите на блока се разсмяха, заканиха се да оставят Шапошников да повтаря класа.

Веднъж по време на германска въздушна атака, когато сякаш обезумели ковачи пак заблъскаха с чуковете си по камък, земя, желязо, Греков видя Батраков да седи над останките от стълбищната площадка и да чете някаква книжка.

Греков каза:

— Охо, ще имат да вземат германците. Какво ще му сторят на ей тоя глупак, кажете де?

Всичко, което правеха германците, предизвикваше у обитателите на блока не ужас, а снизходителен присмех. „Леле, че се напъва фрицът“, „Гледай, гледай какво са намислили тези хулигани…“, „Ама че глупак, виж го къде праща бомбите!…“

Батраков другаруваше с командира на сапьорския взвод Анциферов, четирийсетгодишен мъж, който обичаше да поприказва за хроничните си болести — явление, рядко на фронта: под обстрел язвите и радикулитите изчезваха от само себе си.

Но Анциферов и в сталинградското пъкло продължаваше да страда от безбройните си болести, загнездили се в обемистото му тяло. Германският лекар не го лекуваше.

Фантастично неправдоподобно изглеждаше този пълнолик човек с оплешивяваща кръгла глава и кръгли очи, когато, огрян от зловещите отблясъци на пожарите, в блажено настроение пиеше чай със своите сапьори. Обикновено седеше бос, тъй като ботушът жулеше мазола му, без гимнастьорка — на Анциферов винаги му беше горещо. Сърбаше от чаша със сини цветчета горещ чай, бършеше с голяма кърпа плешивото си теме, въздишаше, усмихваше се и пак почваше да духа в чашата, в която мрачният боец Ляхов с превързаната глава току доливаше от огромния окаден чайник вряла струя престояла вода. Понякога, без да си обува ботушите, неволно пъшкайки, Анциферов се покатерваше на тухленото хълмче да погледа какво става по белия свят. Стоеше бос, без гимнастьорка, без кепе и приличаше на селянин, излязъл в буря и пороен дъжд на прага на къщата си да огледа градината.

Преди войната той бил технически ръководител в строителството. Сега опитът му на строител носеше обратен знак. В мозъка му постоянно сновяха въпроси за разрушаването на къщи, стени, избени помещения.

Батраков и сапьорът най-често разговаряха по философски въпроси. Преминаването от съзидание към разрушение бе пробудило у Анциферов потребност да осмисли тази необичайна промяна.

Понякога разговорът им от философските висоти — в какво се състои целта на живота, има ли съветска власт по звездните светове и какво е преимуществото на умствените качества на мъжете пред умствените качества на жените — се приземяваше до обикновените житейски отношения.

Тук, сред сталинградските развалини, всичко беше различно и нужната на хората мъдрост често биваше на страната на заплеса Батраков.

— Вярваш ли, Ваня — казваше Анциферов на Батраков, — благодарение на тебе започнах да разбирам едно-друго. По-рано смятах, че всички механики ми са абсолютно ясни — на кого да бутнеш половин литър водка с мезе, на кого да издействаш нови гуми за колата, а на кого — просто да пуснеш стотачка в джоба.

Батраков, който сериозно смяташе, че именно той със своите мъгляви разсъждения, а не Сталинград, е разкрил на Анциферов едно ново отношение към хората, снизходително отговаряше:

— Да, уважаеми, общо взето, може да се съжалява, че не сме се срещали преди войната.

А в мазето бе настанена пехотата — онези, които отбиваха германския натиск и които пронизителният глас на Греков повеждаше в контраатаки.

Пехотата ръководеше младши лейтенант Зубарев. Преди войната той учил пеене в консерваторията. Понякога нощем се промъкваше до германските къщи и запяваше ту „О, не буди ме, пролетно дихание“, ту арията на Ленски.

Зубарев ядосано се дръпваше, когато го питаха защо се катери по купчините тухли и пее с риск да го убият. Може би тук, сред денонощното трупно зловоние, искаше да докаже не само на себе си и на своите другари, но и на враговете, че могъщите изтребителни сили никога не ще смажат прелестта на живота.

Нима човек можеше да живее, без да познава Греков, Коломейцев, Поляков, Климов, Батраков, брадатия Зубарев?

За Серьожа, който, откак се помнеше, бе живял в интелигентска среда, стана очевидно колко беше права баба му, като казваше, че обикновените, простите трудови хора са хора свестни.

Но умният Серьожа бе съумял да забележи бабиния си грях — все пак тя смяташе обикновените хора за прости.

В блок 6/1 хората не бяха прости. Веднъж Греков смая Серьожа с думите:

— Човек не може да бъде ръководен като овца и Ленин колко е бил умен, ама не го е разбрал. Революциите се правят не за да бъде ръководен човекът. А Ленин е казал: „По-рано са ви ръководили глупаво, а аз ще ви ръководя умно.“

Серьожа никога не бе чувал хората така смело да осъждат служителите от Народния комисариат по вътрешните работи, погубили през 1937 година десетки хиляди невинни.

Серьожа никога не бе чувал хората да говорят с такава болка за бедствията и страданията, сполетели селячеството по време на масовата колективизация. Главен оратор по тези теми беше самият домоуправител Греков, но в такива разговори често се включваха и Коломейцев, и Батраков.

Сега, в щабния блиндаж, всяка минута, прекарана извън блок 6/1, изглеждаше на Серьожа мъчително дълга. Струваше му се немислимо да слуша разговори за дежурства, за повиквания при началници на отдели.

Започна да си представя какво ли правят сега Поляков, Коломейцев, Греков.

Вечер, щом стрелбата поутихне, всички отново си говорят за радистката.

Греков, реши ли, нищо не може да го спре, ако ще да го заплашва самият Буда или пък Чуйков.

Обитателите на блока бяха чудесни, силни, безумно храбри хора. Зубарев сигурно и снощи е пял арии… А тя седи безпомощна, очаква участта си.

„Ще го убия!“ — помисли си той, но не му беше съвсем ясно кого ще убие.

Къде ли се слага, той никога не е целувал момиче, а тези тарикати са опитни, то се знае, ще я измамят, ще й завъртят главата.

Беше чувал много истории за медицински сестри, телефонистки, планшетистки и прибористки, момиченца, дошли направо от училище и станали пряко волята си пепеже^[1] на командири на полкове, на артилерийски дивизиони. Тези истории не го вълнуваха и не го интересуваха.

Погледна към вратата на блиндажа. Как не му бе хрумнало по-рано да стане и без никого да пита, да си тръгне?

Стана, отвори вратата и излезе.

А през това време на оперативния дежурен в щаба на армията се обадиха по нареждане на началника на политотдела Василиев, помолиха незабавно да изпратят при комисаря боеца от обкръжения блок.

Историята на Дафнис и Хлоя винаги трогва хората не защото тяхната любов се е родила под синьото небе, сред лозята.

Историята на Дафнис и Хлоя се повтаря вечно и навсякъде — и в задушна, вмирисана на пържена риба маза, и в бункер на концентрационен лагер, и край тракащото сметало в учрежденско счетоводство, и в прашната мътилка на предачен цех.

И тази история се зароди наново сред развалините, под виещите германски пикировачи, там, където хората крепяха своите мръсни и потни тела не с мед, а с гнили картофи и вода от стар котел на парно отопление, роди се там, където нямаше замислена тишина, а само каменен трошляк, грохот и зловоние.