Василий Гросман
Живот и съдба (27)

27

Преди пристигането на парахода във временната военна столица капитанът получи нареждане да продължи рейса си до Саратов, за да натовари ранени от саратовските болници.

Пътниците от каютите се заприготвяха за слизане, заизнасяха куфари, пакети, занареждаха ги по палубата.

Вече се виждаха силуети на фабрики, къщички с ламаринени покриви, бараки и сякаш другояче зашумя водата зад кърмата, другояче, по-тревожно затрака параходният двигател.

А после бавно взе да изпълзява грамадата на Самара — сива, рижава, черна, проблясваща със стъклата си, цялата във валма фабричен, локомотивен пушек.

Пътниците за Куйбишев стояха край борда.

Слизащите не се сбогуваха, не кимаха на оставащите — по пътя не се завързваха познанства.

Лека кола ЗИС-101 очакваше старицата с кожуха от пор и двамата й внуци. Жълтолик човек с палто от генералско сукно й козирува, здрависа се с момчетата.

Минаха няколко минути и пътниците с децата, куфарите и пакетите изчезнаха, сякаш не бе ги имало.

На парахода останаха само шинели и ватенки.

Людмила Николаевна си помисли, че сега, сред хората, обединени от еднаква съдба, труд, мъка, ще й бъде по-добре, ще диша по-леко.

Ала сгреши.