Василий Гросман
Живот и съдба (161)

23

Топлата вода във ваната течеше на тънка, слаба струйка, достатъчно бе мъничко да я увеличат, и водата ставаше студена. Ваната се пълнеше бавно, но сестрите имаха чувството, че от момента на срещата си не са си казали дори две думи.

После, когато Женя влезе да се къпе, Людмила Николаевна час по час заставаше пред вратата на банята и питаше:

— Какво става, не искаш ли да ти изтрия гърба? Поглеждай газта, че все гасне…

След няколко минути Людмила удари с юмрук по вратата и сърдито попита:

— Ама ти да не заспа там?

Женя излезе от банята с мъхестата хавлия на сестра си.

— Ох, вещица си ти, вещица — каза Людмила Николаевна.

И Евгения Николаевна си спомни как София Осиповна я нарече вещица онази нощ, когато Новиков пристигна в Сталинград.

Масата беше сложена.

— Странно чувство — каза Евгения Николаевна, — след два дни път във вагон втора класа се изкъпах във вана и ми се струва, че съм се върнала във времето на мирното блаженство, а в душата ми…

— Какво те доведе така изведнъж в Москва? Нещо неприятно ли се е случило? — попита Людмила Николаевна.

— После, после.

Тя махна с ръка.

Людмила Николаевна разказа за проблемите на Виктор Павлович, за неочаквания и смешен роман на Надя, разказа за познатите, които бяха престанали да се обаждат и да поздравяват Щрум при среща.

Евгения Николаевна разказа за Спиридонов, който бе пристигнал в Куйбишев. Беше станал някак много симпатичен и тъжен. Не го назначаваха на нова длъжност, докато комисията не приключи разследването си по неговия въпрос. Вера с детето си била в Ленинск. Степан Фьодорович говореше за внука си през сълзи. После тя разказа на Людмила как бяха изпратили Жени Хенриховна на заточение и колко мило се бе държал с нея старият Шаргородски, как Лимонов й бе помогнал за регистрирането.

В главата на Женя още плуваше тютюневата мъгла, тракаха колелетата, звучаха разговорите от вагона и наистина бе странно да гледа лицето на сестра си, да чувства докосването на меката хавлия до изкъпаното си тяло, да седи в стая с пиано и килим.

И във всичко, което си разказваха сестрите, в печалните и радостни, смешни и трогателни събития на техния днешен ден неотстъпно присъстваха напусналите живота, но навеки свързани с тях роднини и приятели. И каквото и да говореха за Виктор Павлович, сянката на Ана Семьоновна стоеше зад него, и след Серьожа се появяваха баща му и майка му от лагера, и стъпките на едно широкоплещесто и срамежливо момче с дебели устни денем и нощем звучаха край Людмила Николаевна. Но двете не говореха за тях.

— Нищо не се чува за София Осиповна, като че в земята потъна — каза Женя.

— Левинтоница ли?

— Да, да, за нея.

— Не я обичах — каза Людмила Николаевна. — Ти рисуваш ли?

— В Куйбишев — не. Рисувах, когато бях в Сталинград.

— Можеш да се гордееш — Витя взе с нас в евакуация две твои картини.

Женя се усмихна:

— Приятно ми е.

Людмила Николаевна каза:

— Ами я кажи, генералшо, защо не говориш нищо за най-важното? Доволна ли си? Обичаш ли го?

Женя се загърна с хавлията и отговори:

— Да, да, доволна съм, щастлива съм, обичам и ме обичат… — После хвърли бърз поглед към Людмила и добави: — Знаеш ли защо съм дошла в Москва? Николай Григориевич е арестуван, на „Лубянка“ е.

— Господи, но за какво? Такъв стопроцентов!

— Ами нашият Митя? Твоят Абарчук? Той поне, мисля, беше двестапроцентов.

Людмила Николаевна се позамисли и каза:

— Хем колко жесток беше Николай! Не щадеше селяните по време на всеобщата колективизация. Спомням си, че го питах: какви ги вършите? А той ми отговори: по дяволите тия кулаци. И на Виктор влияеше много силно.

Женя я упрекна:

— Ах, Люда, ти винаги си спомняш лошото за хората и говориш за това точно когато не бива.

— Какво да правя — отвърна Людмила Николаевна, — аз съм като кон с капаци.

— Добре, добре, само не се гордей с тази твоя конска добродетелност — продума Женя.

И прошепна:

— Люда, мен ме викаха.

Взе от дивана шала на сестра си и заметна с него телефона.

— Разправят, че може би подслушват. Поискаха да подпиша, че няма да разгласявам.

— Но ти май нямаше законен брак с Николай.

— Нямах, но какво от това? Разпитваха ме като съпруга. Ще ти разкажа. Пратиха ми призовка да се явя и да нося паспорт. Кого ли само не си припомних — и Митя, и Ида, и дори твоя Абарчук, и всички осъждани познати, но за Николай и през ум не ми мина. Викаха ме за пет часа. Обикновена учрежденска стая. На стената — огромни портрети на Сталин и Берия. Млад субект с обикновена физиономия ме изгледа пронизващо, като че знаеше и майчиното ми мляко, и веднага: „Знаете ли за контрареволюционната дейност на Николай Григориевич Кримов?“ На няколко пъти имах чувството, че вече няма да изляза оттам. Представи си, дори ми намекна, че Новиков — ей, ужасна гадост, — че съм се сближила с Новиков, за да запомням сведенията, които той можел да изтърве, и да ги предавам на Николай Григориевич. Сякаш се вкамених. Казах му: „Знаете ли, Кримов е толкова фанатичен комунист, че с него се живееше като в районен комитет“. А той: „А, така значи, а у Новиков не сте ли намерили съветски човек?“ Казах му: „Странна професия имате вие, хората на фронта се бият срещу фашистите, а вие, млад човек, седите в тила и каляте същите тези хора“. Мислех, че след тези мои думи ще ме удари, а той се стъписа, изчерви се. С една дума, Николай е арестуван. Обвиненията са просто нелепи — и троцкизъм, и връзки с Гестапо.

— Какъв ужас — каза Людмила Николаевна и си помисли, че и Толя можеше да попадне в обкръжение, тогава и него можеха да обвинят в подобни неща.

— Представям си как ще приеме Витя тази новина — каза тя. — Сега е ужасно нервен, постоянно има чувството, че ще го тикнат в затвора. Непрекъснато си припомня къде, какво, с кого е говорил. Особено за оня злощастен Казан.

Евгения Николаевна известно време втренчено гледа сестра си и накрая проговори:

— Да ти кажа ли кое е най-ужасното? Този следовател ме попита: „Как да не знаете, че мъжът ви е троцкист, щом той ви е предал възторжените думи на Троцки за статията му «Мраморно»?“ И вече когато се прибирах, си спомних, че Николай наистина ми беше казал: „Само ти знаеш за тези думи“, а през нощта изведнъж се плеснах по челото: когато Новиков беше в Куйбишев през есента, му казах за това. Стори ми се, че полудявам, такъв ужас ме обзе…

— Горката. И все ти ли ще изживяваш такива неща?

— Защо именно аз? — попита Евгения Николаевна. — Нали и с тебе можеше да се случи нещо такова.

— А, не. Ти се раздели с един, събра се с друг. На единия разказваш за другия.

— Но нали и ти се раздели с бащата на Толя. Сигурно си разказвала много неща за него на Виктор Павлович.

— Не, не си права — убедено възрази Людмила Николаевна, — тези неща не може да се сравняват.

— Но защо? — загледана в сестра си, Женя изведнъж се ядоса. — Съгласи се, че това, което говориш, е просто глупаво.

Людмила Николаевна спокойно каза:

— Не знам, може и да е глупаво.

Евгения Николаевна попита:

— Имаш ли часовник? Трябва по-бързо да отида на „Кузнецкий“, номер 24. — И вече без да крие раздразнението си, каза: — Тежък характер имаш, Люда. Неслучайно живееш в четиристаен апартамент, а мама предпочита да се скита бездомна в Казан.

Щом изрече тези жестоки думи, Женя съжали и за да почувства Людмила, че близостта и доверието им са по-силни от случайни кавги, каза:

— Аз искам да вярвам на Новиков. Но все пак, все пак… Как, защо тези думи са станали известни на Сигурността? Откъде е тази ужасна мъгла?

Страшно й се искаше сега до тях да е майка им. Женя щеше да сложи глава на рамото й и да каже: „Мила мамо, страшно съм уморена“. Людмила Николаевна предположи:

— Знаеш ли какво може да е станало? Твоят генерал може да е разказал на някого за този ваш разговор и онзи да е доложил.

— Да, да — каза Женя, — странно, тази проста мисъл не ми хрумна.

Сред тишината и спокойствието на Людмилиния дом тя още по-силно почувства душевния си смут…

Всичко, което не бе допредчувствала, не бе допремислила, когато напускаше Кримов, всичко, което тайно я бе измъчвало и тревожило от момента на скъсването им — неизчезналата нежност към него, тревогата за него, навикът й да бъдат заедно, — през последните седмици се бе усилило, бе лумнало с нов пламък.

Тя мислеше за него в службата си, в трамвая, на опашката за продукти. Почти всяка нощ го сънуваше, стенеше, викаше, събуждаше се.

Сънищата й бяха мъчителни, винаги с пожари, война, с някаква опасност, заплашваща Николай Григориевич — и винаги бе невъзможно да го отърве от тази опасност.

А на сутринта, докато припряно се обличаше и миеше, да не би да закъснее за работа, пак продължаваше да мисли за него.

Смяташе, че не го обича. Но възможно ли е да мислиш толкова за човек, когото не обичаш, толкова мъчително да се тревожиш за нещастната му участ? Защо всеки път, когато Лимонов и Шаргородски с насмешка наричаха бездарни неговите любими поети и художници, на нея й се искаше да види Николай, да го погали по косата, да го прегърне и съжали?

Сега бе забравила неговия фанатизъм, равнодушието му към участта на репресираните, злобата, с която бе говорил за кулаците по време на всеобщата колективизация.

Сега си спомняше само хубавото, романтичното, трогателното, тъжното. Сега неговата сила над нея се криеше в слабостта му. Очите му бяха детински, усмивката — смутена, движенията — непохватни.

Виждаше го с откъснати пагони, с побеляла брада, виждаше го как лежи нощем на нара, виждаше гърба му по време на разходка в затвора… Сигурно си мисли, че тя инстинктивно е предусетила съдбата му и че тази е била причината за скъсването им. Лежи на затворническия нар и мисли за нея… Генералшата…

Тя не знаеше дали това е съжаление, или любов, а може би съвест, чувството й за дълг?

Новиков й бе изпратил пропуск и се бе уговорил по военния телефон с един приятел от ВВС, който обещал да закара Женя с „Дъглас“ до щаба на фронта.

Тя се самоуспокояваше, повтаряше си:

— Той ще разбере, сигурно ще разбере, не можех да постъпя другояче.

Знаеше, че бе постъпила ужасно спрямо Новиков, той я е чакал, чакал е.

Писа му безжалостно откровено за всичко. Щом изпрати писмото, се сети, че военната цензура ще го прочете. А всичко това може страшно да навреди на Новиков.

„Не, не, той ще разбере“ — повтаряше си тя.

Но по-важното беше, че Новиков ще разбере и щом разбере, завинаги ще се раздели с нея.

Дали го обичаше, дали обичаше само любовта му към нея?

Страх, мъка, ужас пред самотата я обзеха, когато се замисли за неизбежността на окончателното скъсване с него.

Мисълта, че сама, по собствена воля бе погубила щастието си, й се виждаше особено непоносима.

Но когато се замисляше, че сега вече нищо не може да промени, напротив, че вече не от нея, а от Новиков зависи тяхното категорично и окончателно скъсване — тази мисъл й се виждаше особено тягостна.

Когато ставаше съвсем непоносимо, мъчително да мисли за Новиков, тя започваше да си представя Николай Григориевич. Ето, викат я на очна ставка… здравей, горкичкият ми.

А Новиков е едър, широкоплещест, силен, притежава могъща власт. Не му е нужна нейната подкрепа, сам ще се справи с всичко. Наричаше го „кирасир“. Не, никога няма да забрави неговото красиво, мило лице, винаги ще тъгува за него, за щастието си, което погуби сама. Нека, нека, не й е жал за себе си. Не се страхува от своите страдания.

Ала тя знаеше, че Новиков не е чак толкова силен. Понякога лицето му ставаше почти безпомощно, плахо…

А и тя не е чак толкова безжалостна към себе си, не е толкова равнодушна към собствените си страдания.

Сякаш бе участвала в размислите на сестра си, Людмила попита:

— Какво ще стане сега с твоя генерал?

— Страх ме е да мисля за това.

— Ох, за бой плачеш ти.

— Не можех да постъпя другояче! — заяви Евгения Николаевна.

— Твоите лутания не ми харесват. Напуснала си единия, значи си го напуснала. Отишла си при другия, значи си отишла и толкоз. Стига двойственост и глезотии.

— Тъй значи — отдръпни се от злото и ще сториш добро ли? Аз не мога да живея според това правило.

— За друго говоря. Уважавам Кримов, макар че не ми харесва, а твоя генерал не съм го виждала нито веднъж. Щом си решила да станеш негова жена, носи и отговорността за него. А ти си безотговорна. Човекът заема висок пост, сражава се, а през това време жена му влачи колети за някакъв арестант. Знаеш ли как може да свърши това за него?

— Знам.

— Ти изобщо обичаш ли го?

— Остави това, моля ти се — каза Женя почти разплакана и помисли: „Но кого обичам всъщност?“

— Не, отговаряй.

— Не можех да постъпя другояче, нали хората не за удоволствие търкат праговете на „Лубянка“.

— Човек не бива да мисли само за себе си.

— Именно, аз не мисля за себе си.

— И Виктор разсъждава така. А всъщност това е само егоизъм.

— Имаш невероятна логика, още от малка си ме смайвала. Ти това ли наричаш егоизъм?

— Но с какво можеш да помогнеш ти? Не можеш да промениш присъдата.

— Ох, да има как тебе да затворят, тогава ще разбереш с какво могат да ти помогнат близките ти.

Людмила Николаевна смени темата:

— Я кажи, ничия невясто, имаш ли снимки на Маруся?

— Само една. Спомняш ли си, бяхме се снимали в Соколники?

Тя сложи глава върху рамото на Людмила и нажалено си призна:

— Страшно съм уморена.

— Почини си, поспи малко, днес не ходи никъде — каза Людмила Николаевна, — приготвила съм ти леглото.

Женя притвори очи и поклати глава.

— Не, не, няма нужда. От живота съм уморена.

Людмила Николаевна донесе голям плик и изсипа върху скута на сестра си цяла купчина снимки.

Женя заразглежда снимките, често възкликваше: „Боже мой, Боже мой… тази я помня, снимахме се на вилата… колко е смешна Надка… тук татко се е снимал след заточението… ето го Митя като гимназист, Серьожа страшно прилича на него, особено в горната част на лицето… а ето я мама с Маруся на ръце, аз още не съм била родена…“

Забеляза, че сред снимките няма нито една на Толя, но не попита сестра си къде са неговите снимки.

— Е, ами хайде, мадам — каза Людмила, — да ти сложа да обядваш.

— Апетитът ми е добър — каза Женя, — такава съм си от малка, вълненията не му се отразяват.

— Е, това да се чува — Людмила Николаевна целуна сестра си.