Дон Уинслоу
Сатори (98)

98.

Николай представляваше странна гледка, когато си потърси стая в малкия хотел.

Дрехите му бяха изпокъсани и изцапани с кал, косата — дълга и чорлава, лицето му бе тъмнокафяво като орех и загрубяло от престоя на открито. Игнорира с аристократично нехайство сащисания поглед на мъжа на рецепцията и поиска най-добрата стая, за предпочитане с изглед към реката.

— Мосю има ли багаж?

— Мосю няма багаж.

— Може би ще пристигне от летището?

— Най-вероятно не — отвърна Николай. Извади наръч банкноти от джоба на панталона си и ги остави на плота.

— Паспорт?

Николай подаде паспорта, който го идентифицираше като Мишел Жилбер. Беше пресметнат риск, който можеше да накара телеграфите в Пекин, Москва и Вашингтон да запеят, но се съмняваше, че това ще стане. Луанг Прабанг беше затънтено място дори по стандартите на Индокитай и вероятно тук нямаше аларми, които да зазвънят. Въпреки това, френското разузнаване несъмнено имаше свои хора тук, но Николай разчиташе на това.

Мъжът от рецепцията преписа информацията от паспорта и му го върна заедно с ключ.

— Стая двеста и три има чудесен изглед към реката. Мосю желае ли да му изпратим бръснач?

— Да, моля — отвърна Николай. — Също така кафе, кроасан и най-новия вестник, ако обичате.

Мъжът на рецепцията кимна удовлетворено.

Чист и избръснат, Николай седна на малкия балкон и се наслади на чудесния кроасан.

Сладкишът като че ли не се връзваше с ужасната жега, която се натрупваше в късната сутрин, но въпреки това беше вкусен в комбинация със силното еспресо. Всичко беше много френско — дори когато колоната облечени в шафранови роби млади монаси мина по улицата на връщане от ритуалната сутрешна просия.

Кхем Конг, главната артерия, водеща към столицата на старото кралство Лаос, минаваше покрай брега на реката и беше пълен с магазини, ресторанти и френски кафенета. Смесицата от миризми — пушена риба и палачинки — красноречиво говореше за смесената култура на града. Древни будистки храмове се издигаха до елегантни френски колониални къщи, чиито червени керемиди по покривите се вписваха по-добре в Средиземноморието, отколкото на бреговете на Меконг. От другата страна на кафявата мътна река се издигаха прекрасни изумруденозелени планини. Гледката бе невероятно спокойна и рязко контрастираше с пратката смъртоносни оръжия, чакащи на саловете само на няколкостотин метра нагоре по течението.

Николай отхапа от кроасана и прочете излезлия преди седмица брой на Journal d’Extreme-Orient. Не беше чел новини от няколко месеца, но не се изненада да установи, че малко неща са се променили. Преговорите за прекратяването на корейския конфликт се бяха проточили, Виет Мин беше победил французите в сражение при Хоа Бин в северната част на страната, някакъв камбоджански националист настояваше френските сили да напуснат страната, после бил принуден да бяга и беше заклеймен от журналиста едновременно като комунист и агент на ЦРУ. В Сайгон императорът марионетка Бао Дай посрещнал делегация на френски кинодейци и…

Едва не го пропусна в еднообразния списък имена на делегатите — Франсоа Ариен, Мишел Курнойе, Анис Морен…

Соланж Пикар.

Соланж не беше в Токио, а в Сайгон. Като член на френска филмова делегация. Интересно.

В Сайгон, помисли си той.

Колко интересно. Какво съвпадение.

Хейвърфорд явно ме смята за идиот.

Николай тръгна по улицата към едно ателие за мъжко облекло.

Следобедната жега беше в разгара си, въздухът бе влажен и обещаваше скоро да завали. Сухият сезон в Югоизточна Азия скоро щеше да свърши и да настане времето на мусоните. При температура най-малко 35°С и от високата влажност ризата на Николай беше станала мокра от пот, докато стигна до магазина. Купи си три памучни ризи, два чифта ленени панталони, бял ленен костюм, обувки половинки и панамена шапка и поръча да ги занесат в хотела. После намери друг магазин и купи сносен куфар. Сега можеше просто да си събере багажа и да се махне от самоубийствената мисия за вкарване на оръжията в Южен Виетнам, да отиде в Сайгон и да попадне в капана на американците, в който Соланж играеше ролята на примамка.

Представи си го-кан с разположените по нея камъни и видя изхода от положението.

Но знаеше, че не може да направи този ход.

Беше дал думата си на Ю и трябваше да продължи и да се свърже с агента на Виет Мин.