Дон Уинслоу
Сатори (89)

89.

— Къде е той? — остро попита Сингълтън.

— Не зная — призна Хейвърфорд.

— Мъртъв ли е?

— Не зная.

— Жив?

— Отново…

Даймънд не си направи труда да скрие ехидната си усмивка. Сингълтън го изгледа намръщено и отново се обърна към Хейвърфорд.

— Много неща не знаеш.

— Опитвам се да разбера.

— Опитвай по-настоятелно.

За момент Хейвърфорд се замисли дали да не се защити. Ворошенин беше мъртъв, явно от ръцете на Хел, китайците и руснаците се бяха хванали за гушите. И макар вероятно да беше избягал, Хел не беше открит — поне не от Москва или Пекин, защото нямаше никакъв ответен удар. Явно никой не беше свързал убийството на Ворошенин с Компанията.

— Искам да бъде намерен — каза Сингълтън. — Разбираш ли?

— Аз разбирам — обади се Даймънд, наблягайки на местоимението като ученик подмазвач.

— Какво трябва да означава това? — попита Хейвърфорд.

— Хел е минал на другата страна и ти го знаеш — каза Даймънд. — И не съм сигурен, че това не ти харесва.

— Това е проклета лъжа.

— Лъжец ли ме наричаш? — Даймънд скочи от стола си.

Хейвърфорд се изправи.

— Лъжец, садист…

Двамата тръгнаха един срещу друг.

— Това не ви е училищен двор. Сядайте веднага. — Сингълтън изчака, докато двамата се върнаха на местата си.

Моята права линия и моят кръг, помисли си той. Ще видим кой ще победи. Това е основно правило в го и в живота — страната, която побеждава, е страната, която заслужава да победи.

Хейвърфорд се замисли дали да не си даде оставката на момента. Може би щеше да си намери работа като преподавател или в някой от новите „мозъчни тръстове“ (ама че концепция), които никнеха като гъби във влажната и благодатна интелектуална почва на Вашингтон. В края на краищата, мястото навремето е било блато.

Имаше обаче недовършена работа, затова си затвори устата и заслуша.

— Приеми, че Хел е на свобода — каза Сингълтън. — Подмами го да дойде.

— Как?

— Ти си умен младеж — отвърна Сингълтън. — Ще измислиш нещо.

Срещата приключи.