Дон Уинслоу
Сатори (117)

117.

Носеше черна рокля с модно дълбоко деколте, а русата й коса беше прибрана назад, за да разкрие дългата й шия, като само един кичур беше нарочно оставен да се спуска до рамото й.

Соланж хвана предложената ръка на Бао Дай и го остави да я поведе през кордона стражи, които безуспешно се опитваха да не зяпат високата елегантна французойка, която бе най-новата любов на императора.

— Чух, че била „филмова актриса“ — каза Дьо Ланд. — Поне тя самата се представя за такава.

— Не бих имал нищо против да участвам в този филм — обади се Хейвърфорд.

Николай се застави да не зашлеви тъпото му лице, но не успя да предотврати изчервяването, което опари собствените му бузи. Когато то отмина, погледна Хейвърфорд в очите, но дори да се беше засрамил, американецът не го показа с нищо.

— Нямам нищо общо с това — прошепна той на Николай.

Ако не си ти, кой друг би могъл?

— Не е зле да си император — отбеляза Дьо Ланд, докато Бао Дай и Соланж влизаха в казиното.

Николай гледаше как Бао Дай запознава Соланж с различни важни клечки, гледаше я как подава ръка, за да бъде целуната, как се усмихваше, пускаше остроумни забележки и заслепяваше всички. Изглежда се чувстваше съвсем естествено в това общество, даже малко прекалено естествено за вкусовете на Николай, който се подразни от самия себе си, че изпитва такава…

Признай си, каза си той. Думата е „ревност“.

Искаше му се да отиде при Бао Дай и да го убие с един-единствен удар.

Начинът, по който онзи я опипваше и галеше голата й ръка показваше ясно на всички, че той е нейният собственик. Беше противно и Николай се ядосваше, че тя го позволява.

Двуличник, обвини се той.

Ти си курва не по-малко от нея. И двамата се продавате, и двамата играете роли. И ако тя играе своята роля добре, същото се отнася и за теб, „Мишел Жилбер“.

— Не мисля, че ще бъдем представени каза Дьо Ланд.

Хейвърфорд се усмихна.

— Не сме достатъчно високо в йерархията за подобно нещо.

Дьо Ланд въздъхна.

— Значи не ми остава друго, освен да точа лиги от разстояние.

— Зле за теб, добре за Le Parc Aux Buffes — отбеляза Хейвърфорд. Куртизанките на казиното далеч надхвърляха ограничените финансови възможности на Дьо Ланд, но Le Parc предлагаше меню за всякакви бюджети.

И тогава тя го видя.

Тъй като беше висока, погледна над рамото на кавалера си и забеляза Николай. Само най-проницателният наблюдател можеше да долови лекия трепет, преди зелените й очи да се стрелнат за миг към Хейвърфорд, но Николай го видя.

Тръгна към тях.

 

 

Бай Виен изглеждаше изненадан от натрапването.

Николай погледна към Бао Дай, но адресира думите си към Соланж.

— Мишел Жилбер, бивш жител на Монпелие и Хонконг. Enchante, mademoiselle.^[1]

— Enchante, monsieur — отвърна Соланж и го предупреди с поглед, след което се обърна към Бао Дай.

Императорът забеляза грубия подход на белия към любовницата му, но с лекота скри раздразнението си.

— Добре дошли във Виетнам, мосю Жилбер. Какво ви води в Сайгон?

— Благодаря, Ваше превъзходителство — отвърна Николай. — Започвам бизнес. Манифактура.

— Великолепно — каза Бао Дай. — И какво ще произвежда манифактурата ви?

— Мислех си за марионетки — отвърна Николай, гледайки императора право в очите. — Нали се сещате… кукли на конци.

Това беше преднамерена обида и всички наоколо го разбраха. Бао Дай обаче само се усмихна и попита:

— Какви кукли на конци по-точно?

— Френски, може би — отвърна Николай. — Или може би американски?

— Не знаех, че американците са запознати с подобни неща — обади се Соланж.

— Да, вентрилоквистите им ги използват. Наричат ги, момент да се сетя… — Николай отново погледна Бао Дай в очите, — да, „чучела“. Всъщност, доста е хитроумно. Чучелото уж говори, но, разбира се, говори всъщност вентрилоквистът. Но ако не знаете, бихте могли да се закълнете, че…

— Да, мисля, че разбираме идеята, мосю — каза Соланж и леко се обърна, за да даде знак на Бао Дай, че би желала да продължат нататък.

— Е, желая ви успех в бизнеса, мосю Жилбер — рече Бао Дай. — Ако можем по някакъв начин да улесним начинанието ви, не се колебайте да ни уведомите. Винаги сме готови да поощрим предприемачите.

— Да, чух за това — каза Николай. — Дори в Лаос хората ценят високо желанието ви за сътрудничество.

Бао Дай затвори очи за момент и ги отвори отново. Когато клепачите му се вдигнаха Николай видя, че очите му са помътнели от сдържаната ярост.

— Залагате ли, мосю Жилбер?

— Малко, Ваше превъзходителство.

— Току-що измъкна цяло състояние от заведението — обади се Бай Виен.

— Наистина ли? — повдигна вежди Бао Дай. — Е, в такъв случай може би бихте желали да направим едра малка игра?

— За мен ще бъде чест.

— Предпочитам игри, в които се срещат играч срещу играч.

— Аз също.

— Добре — каза Бао Дай. — Всъщност, станах голям почитател на американския покер.

Соланж не сваляше замръзналата усмивка от лицето си, но Николай ясно виждаше, че е бясна. Гледаше го с очи, които казваха „Изчезвай“.

Усмихна й се.

— Залозите ще бъдат високи — каза Бао Дай с надеждата, че ще го смути.

Николай погледна към Соланж и отвърна:

— Обичам високите залози.

— Всъщност, без ограничения — добави Бао Дай.

— Още по-добре.

— Ще се погрижа да приготвят масата в отделната стая — каза Бай.

— Ще дойдете ли с нас? — обърна се Николай към Соланж.

Новината, че новодошлият е обидил Бао Дай и че предстои игра на покер, бързо се разнесе из казиното.

Бай Виен мина покрай Николай и измърмори:

— Тази игра няма да бъде нагласена, нали се сещаш.

— Надявам се да се погрижиш да не бъде.

Николай тръгна към бара.

— Господи, човече — изсъска Дьо Ланд. — Да не си полудял? Да обиждаш императора. Ще нареди да ти прережат гърлото. Но, в името на любовта на майка ми, с която щеше да ме обсипе, ако не беше толкова ужасена от онова, което излезе от утробата й, наистина имаш железни топки, Жилбер. Звънящи, огромни, великолепни топки.

— Какво ще правите? — попита Хейвърфорд.

— Ще играя покер — отвърна Николай. — А вие?

— Май и аз ще играя покер — отговори Хейвърфорд и тръгна да търси Бай Виен.

Бай се радваше на популярност. Няколко секунди по-късно Бао Дай го дръпна настрана.

— Искам да бъде разорен. До последния пиастър.

А Дьо Ланд каза на всеки, който си направи труда да слуша:

— В името на лъскавото шкембе на Буда, не бихте ли дали мило и драго да сте в онази стая?