Дон Уинслоу
Сатори (97)

97.

Стигнаха реката късно следобед.

Николай трябваше да признае, че гледката го шокира.

Беше началото на зимата и очакваше нивото на Леканг да е най-ниско. Въпреки това отвъд дългия бряг, където чакаха саловете, реката течеше бърза, пълноводна и яростна.

Ревът на плитката вода върху скалите беше впечатляващ и дори заплашителен, но нямаше време за страхове. Николай се безпокоеше, че Ки може да предприеме втора атака тук, където щяха да се озоват без прикритие на тясната брегова ивица. Беше благодарен, че Ю постави двама от своите най-доверени войници да пазят пътеката.

— Трябва да започваме товаренето — каза той на Ю.

Ю изкрещя заповеди и войниците помогнаха на носачите да качат сандъците на саловете, където лодкарите ги завързаха. Водачът им, набит тибетец на средна възраст с цигара в уста, приближи Николай.

— Ти ли си Жилбер? — попита той на английски с американски акцент, така познат на Николай от годините в затворническата килия, когато слушаше как надзирателите разговарят на онова, което минаваше за техен роден език.

— Аз съм.

— Изгубих двама души само за да стигна дотук.

— Ще се преродят добре.

Лодкарят сви рамене, изразявайки безразличието си към концепцията за прераждането. И в този живот си имаше предостатъчно грижи.

— Аз съм Тасер.

Не протегна ръка.

— Мишел Жилбер.

— Знам. Донесе ли парите?

— Да.

— Дай.

— Половината сега — каза Николай. — Другата половина, когато стигнем Луанг Прабанг.

Тасер се изсмя и погледна буйната река.

— Дай ми всичките мангизи още сега. В случай, че не стигнем до Луанг.

— Работата ти е да се погрижиш да стигнем — каза Николай. Отброи половината пари и подаде пачката банкноти на Тасер. — Между другото, къде научи английски?

Тасер долепи пръстите на дясната си ръка един до друг и направи падаща дъга.

— От американските пилоти. Често разбиваха щайгите си в планините и отивах да взема, каквото е останало от тях. Ако войната бе продължила още година-две, щях доста да се облажа.

— Не можем ли да говорим китайски?

— Не замърсявам устата си с този чужд език — каза на китайски Тасер и отново премина на английски. — Имате ли нещо прилично за пушене?

— „Голоаз“.

— Френските лайна? Не, благодаря.

— Както решиш.

— Решавам — каза Тасер. — Е, какво има в сандъците?

— Не е твоя работа.

Тасер се разсмя, после смачка една банкнота и я метна във водата.

— Трябва да умилостивим речните богове — обясни той. Един от хората му обаче се втурна надолу по течението, извади банкнотата и му я върна.

Николай вдигна вежда.

— Те са богове — рече Тасер. — За какво са им мангизи?

Николай го остави и отиде при Ю, който нервно се озърташе назад към пътеката. Извади една цигара и я предложи на полковника.

— В манастира не се би като човек, мотивиран само от печалбата — каза Ю.

— Напротив.

— Не се опитвай да заблудиш самия себе си — рече Ю. — Вярваш в някаква кауза, дори все още да не знаеш каква е тя.

— Вярвам в свободата си.

— Свободата на личността е буржоазна илюзия — отвърна Ю. — По-добре се откажи.

— Ако не възразяваш, няма да го направя.

— Просто закарай оръжията до местоназначението им — рече Ю.

— Имаш думата ми.

Двамата си стиснаха ръце.

Николай се върна при саловете.

— Да тръгваме! — извика той и лодкарите оттласнаха саловете от брега.

Реката бързо ги понесе надолу по течението.

 

 

Течението се забави и реката се успокои.

В продължение на около три километра, доколкото можеше да прецени Николай, водата течеше бързо, но равномерно, и това му даде възможност да разгледа внимателно саловете и екипажа им.

Саловете бяха широки около четири метра и половина, изработени от трупи от лека дървесина, които бяха завързани здраво, но същевременно позволяваха известна гъвкавост. Почти не газеха и с лекота преодоляваха плитчините. От двете им страни имаше дълги гребла, макар че екипажите нямаха нужда от тях при това течение. На кърмата се издигаше навес, пред който имаше печка на въглища. Сандъците бяха наредени в средата на саловете и здраво завързани за халки, забити в страничните трупи.

Лодкарите, по четирима на всеки сал, бяха все тибетци с набити тела, кръгли лица и потъмняла от слънцето кожа. Седяха с кръстосани крака отстрани, близо до греблата, и се наслаждаваха на почивката, предоставена им от сравнително спокойния участък.

— Никога не съм си представял, че Тибет има развита речна търговия — каза Николай на Тасер.

— Правилно си разбрал.

— Тогава как сте се научили да правите това?

— От лудите англичани — отвърна Тасер. — Винаги драпат или нагоре, или надолу. Нагоре по планините, надолу по реките. Въпросът е да е шантаво и опасно. Преди войната една шайка умници от Оксфорд поискаха да са първите, минали по Леканг. Търсеха „речни шерпи“. Бях хлапе, трябваха ми мангизи и си помислих, защо пък не, по дяволите.

— Успяха ли?

— Повечето.

— Чак до Луанг Прабанг?

— Не знам — каза Тасер.

— Как така не знаеш?

Тасер го погледна и се усмихна.

— Никога не съм се спускал дотам по реката.

Николай усети, че течението се ускорява и погледна напред, където внезапно се беше появила мъгла.

— Какво е това? — попита той.

Тасер извади карта от джоба си и я разгърна. Николай надникна над рамото му. Картата всъщност приличаше повече на рисунка на реката, с изображения на високи планински върхове и канари насред течението. Тасер се замисли за момент и после изрева над засилващия се грохот на водата:

— Това е Гърлото на дракона!

— Искаш да кажеш, Опашката на дракона?

— Гърлото! — извика Тасер, сочейки адамовата си ябълка. Погледна отново „картата“ и попита:

— Какво според теб означава „Пето ниво“, по дяволите?

Няколко секунди по-късно отговори на собствения си въпрос.

— Мамка му!

 

 

Първият водопад беше само три метра висок, но се разбиваше в широка плоска скала, която със сигурност щеше да направи саловете на парчета.

Николай усети как носът клюмва надолу и сграбчи едно въже. Нищо друго не можеше да направи.

Минаха през ръба.

Стовариха се тежко и Николай беше сигурен, че салът ще се разбие под него. Трупите отскочиха и се завъртяха, но издържаха и течението ги понесе през скалата към тесен улей, където водата кипеше в ужасен водовъртеж точно преди втория праг.

— Хващайте греблата! — изрева Тасер и хората му зарязаха относителната безопасност на въжетата и се втурнаха към греблата.

Николай разбираше защо. Водовъртежът завърташе сала настрани и ако стигнеше ръба странично, той със сигурност щеше да се преобърне. Трябваше да го изправят преди следващия скок.

Но салът се въртеше като есенно листо на вятъра.

— Къде са спасителните жилетки? — изрева Николай на Тасер.

— Кое? — изрева в отговор лодкарят.

Течението ги изхвърли странично — с десния борд към прага — и Николай видя голямо обратно течение, малка водна стена, която приближаваше към тях.

— Внимавайте! — извика той.

Обратното течение вдигна сала и изхвърли един от гребците на десния борд. Като се държеше с една ръка за въжето, Николай изпълзя назад и се опита да го измъкне от водата, но Тасер изрева:

— Греблото! Хващай греблото, мътните го взели!

Николай сграбчи греблото миг преди то да се плъзне във водата.

Лодкарят беше подхванат от водовъртежа и Николай го видя да се мъчи да остане над водата, докато течението го върти в някаква зловеща въртележка.

— Греби! — извика Тасер.

Николай седна и наблегна на греблото, напъвайки всеки мускул и сухожилие в опит да обърнат сала. Почти го бяха изправили, когато минаха през ръба. Този праг не бе толкова висок. Стовариха се в дълбок вир и салът се заклати, след което се плъзна в поредния улей.

Пяната се носеше към тесен водопад между две скални кули. Салът удари ръба на скалата отляво, отскочи и се плъзна през ръба по плитката вода, която се носеше над стържещите дъното камъни.

Надолу видя нещо като голяма димна колона.

Не беше дим. Николай разбра, че може да бъде само пръски от огромните количества вода, разбиваща се от много голяма височина.

— Настрани! — извика Тасер.

Николай погледна надясно и вида Тасер да сочи към дълга ивица спокойна вода. Течението обаче ги дърпаше от нея и нямаха време да стигнат до нея, а всички вече бяха изтощени.

Вдигна греблото от водата, докато онези на левия борд продължаваха да гребат. Когато салът се завъртеше надясно, и от двете страни щяха да продължат да наблягат на греблата, ако искат да оцелеят. Пое дълбоко дъх няколко пъти и загреба, когато Тасер даде заповед.

Беше съвсем слабо раздрусване, но се оказа достатъчно. Николай тъкмо беше на края на загребването и преди да успее да заеме по-сигурна позиция, ударът го вдигна във въздуха и го изхвърли от сала.

Първото нещо, което усети, бе шокът от ледената вода. Когато изплува на повърхността, последва психологическият шок от осъзнаването, че се намира в река и се носи неумолимо към водопада.

И преди беше попадал в опасни ситуации, докато изследваше тесни коридори в пещери през щастливите си години в Япония. Тогава проходите сякаш се затваряха и не предлагаха никакъв изход. Или се оказваше заклещен в подземни потоци, водата съскаше под него в непрогледния мрак и той се бе наслаждавал на опасността, така че сега насили ума си да пропъди ужаса и да се съсредоточи върху оцеляването.

Първата му задача беше да се обърне и успя да го направи, заставайки с крака напред по течението. Не знаеше какво го очаква на дъното на водопада, но със сигурност бе по-добре да го посрещне с крака вместо с глава. По-добре беше да счупи краката си вместо черепа. Знаеше, че ако долу има камъни, смъртта е неизбежна, но честта налагаше да направи всичко по силите си.

Притисна ръце отстрани и събра краката си, за да заеме колкото се може по-компактна форма, така че крайниците му да не подействат като лостове, да го завъртят настрани и да го хвърлят през ръба.

Държеше врата и главата си над водата до последния момент, после пое дълбоко дъх (може би последен?) и премина през ръба.

Падането бе дълго и свирепо, водата го блъскаше и се мъчеше да го преобърне, но той устоя, очаквайки „приземяването“, което можеше да разбие тялото, да го осакати или да му предложи поредното предизвикателство.

После усети неподвижната вода на вира и осъзна, че е оцелял.

Изплува на повърхността. Оказа се, че е паднал от височина поне дванайсет метра. Задържа се на място, за да си поеме дъх, погледна надолу и видя двата сала да спират на брега.

Бяха сериозно пострадали.

Навесът на първия беше надупчен, няколко гребла бяха счупени. Вторият изглеждаше малко по-добре, но носът му бе назъбен като счупен зъб. Все пак и двата бяха минали през Гърлото на дракона и като по чудо сандъците продължаваха да стоят в средата им подобно на легнали пред приближаваща буря крави.

Един от лодкарите го видя и започна да сочи и вика. Изтощен, Николай заплува към брега и остана да лежи на неравните камъни, неспособен да помръдне.

— Помислих си, че с теб е свършено — каза Тасер, когато застана над него.

— Аз също.

— Радвам се, че успя.

— Благодаря.

— За нищо. Остатъкът от мангизите ми е у теб.

С този сантиментален коментар той помогна на Николай да се изправи.

* * *

Прекараха следващите три дни в почивка, поправка на саловете и греблата и в изучаване на следващия участък на реката по грубата карта.

— Тази така наречена карта е напълно безполезна — каза Николай.

Затова двамата с Тасер тръгнаха надолу по течението, изкачиха се на една висока скала на десния бряг и потвърдиха най-лошите си опасения — малко по-нататък ги чакаше огромен водопад, по-висок от онзи, който едва не ги уби.

— Не можем да преминем през това — каза Николай.

— Не можем.

Налагаше се да заобиколят. Само с девет души пренасянето на товара щеше да е дълго и изтощително, но нямаха друг избор. Затова се върнаха и се заеха с дългата задача да разглобят саловете и да отсекат пръти, с които да носят сандъците. Това им отне още два дни, с което непредвиденото забавяне стана общо пет дни и запасите им започнаха да намаляват. В безлюдното дефиле на Леканг нямаше села, откъдето да купуват храна и се наложи да намалят дажбите — сериозен проблем предвид тежкия труд по пренасянето.

Никой обаче не се оплака от тези несгоди, особено когато ги сравняваха с ужаса от поредното минаване през бързеите. Мъжете работеха здравата и след два дни бяха готови да потеглят.

Три дни се редуваха да носят, дърпат, теглят и бутат трупите на саловете нагоре по склона до големия водопад, след което ги спуснаха с въжета, увити около близките дървета. После, докато двама от лодкарите сглобяваха саловете отново, останалите шестима пренесоха по същия път тежките сандъци със смъртоносния им товар.

Николай се наслаждаваше на тежкия физически труд, доколкото човек можеше да се наслаждава на подобно нещо. Усилията по качването и спускането на тежести по планината и борбата с ограниченията на собственото му тяло и дух изглеждаха прости и чисти в сравнение с подмолните конфликти, изпълнили мисията му.

В това нямаше никаква измама, а само напрягане на мускули, пот, усилие и остроумие. Николай откри, че процесът е пречистващ; дори несгодите на глада на втория ден сякаш само изостриха сетивата му и прогониха безпокойствието. Едва сега усети, че то го е обзело след раздялата със Соланж.

Тибетските гребци го изумяваха с доброто си настроение и физическата си сила. Работили като шерпи и мъкнали тежки товари по склоновете на Хималаите, те не се плашеха от изпитанията и сякаш намираха трудностите около пренасянето на товарите за приятно интелектуално и физическо предизвикателство. Направо обожаваха да решават проблемите с тежести и противотежести и измисляха сложни начини за прекарване на въжета и възли, които изумяваха Николай.

Реши, че ако оцелее в тази мисия, ще прекарва повече време в планините и ще овладее техниките на катеренето.

Вечер тибетците палеха огън, правеха силен чай от намаляващите си запаси и приготвяха супа, която всеки път ставаше все по-рядка. Въпреки това беше хубаво да дадеш почивка на схванатите мускули и да слушаш приказките на екипажа за духове и призраци, за мъдри отшелници и смели воини, които Тасер превеждаше на разговорен американски английски.

После Николай заспиваше като мъртвец и се събуждаше малко преди съмване, когато започваше хубавата тежка работа за деня. Изпита почти разочарование, когато след три дни свършиха пренасянето, саловете бяха сглобени и пътуването по реката можеше да продължи.

След водопадите течението бе по-спокойно. Острите скали и плитчините наред с редки бързеи продължаваха да създават проблеми, но само два дни по-късно Тасер направи справка с измислената си карта и с радост обяви:

— Вече сме вън от проклетия Китай.

Намираха се във френската колония Лаос и реката смени името си от Леканг на Меконг.

Самата река сякаш също разпознаваше тази промяна по някакъв загадъчен начин. Стана по-широка, по-бавна и потъмня от тинята, довлечена от подножието на Хималаите.

— Също като нас — отбеляза Тасер. — Кафява и слязла от Тибет.

Планините от двете страни на реката станаха по-зелени, покрити с гъста тропическа растителност. От време на време след някой завой неочаквано изникваше бамбуково село с наколни къщи, които да предпазят обитателите си от годишните приливи.

Спряха в едно от тези села да купят храна и Николай разбра, че Тасер знае малко повече, отколкото казва.

— Не знам какво има в онези проклети сандъци и не искам да знам — каза той. — Но ако ги караш натам, накъдето си мисля, по-добре си затваряй устата. Местните жители са хмонг^[1] и не си падат особено по комунисти. Така че не ги „другаросвай“, че могат да извадят някой крив нож и да ти резнат главата. Ясно?

— Ясно.

— И още нещо — предупреди го Тасер, докато насочваше сала към един песъчлив участък на брега. — Каквото и да видиш, прави се на сляп.

Посочи към другия бряг.

— Онова там е Сиам. Страната на тайландците. А също и на мака. Тук се произвежда много опиум и реката надолу е магистрала за дрогата. Хмонг отглеждат мак, тайландците също. С него изхранват децата си.

— Разбирам.

— Дано да разбираш — рече Тасер. — Усмихваме се, правим си покупките и веднага се пръждосваме.

Николай остана на сала, а Тасер взе двама от хората си и отиде да купи продуктите. Голи деца радостно скачаха от бамбуковия кей във водата. Жените с уникалните си черни кепета стояха наблизо, държаха ги под око и хвърляха срамежливи погледи към високия европеец на сала. Николай чу лаещи в селото кучета, вездесъщо блеене на кози и кудкудякане на кокошки.

Не беше минал и половин час, когато Тасер се върна с мрежи с банани и други плодове, зеленчуци, ориз и пушена риба. Николай се засрами от подозренията си, когато Тасер даде заповед да потеглят и салът отново се понесе по лекото течение. Когато се отдалечиха, капитанът му подаде бутилка с бистра течност.

— Пийни една глътка — каза Тасер.

Николай отпи и стомахът, дробовете и мозъкът му сякаш пламнаха.

— Боже мой, човече, какво е това?

— Лао-лао — отвърна Тасер. — Пиячката на хмонг.

Николай помогна на един от екипажа да разпали печката и не след дълго си устроиха чудесна гощавка с ориз, риба и банани. После зае мястото си на греблото, а когато го смениха, седна на края на сала и започна да се наслаждава на прекрасния пейзаж, зелените планини и отвесните варовикови скали.

Два дни по-късно пристигнаха в Луанг Прабанг.