Дон Уинслоу
Сатори (17)

17.

Пекин, януари 1952 г.

Пекин беше скован от студ.

Северните ветрове се спускаха от огромните равнини на Манджурия и покриваха вече затрупаните под снега върби със сребрист леден гланц. Слънцето бе бледожълто, тънък диск в перленосивото небе.

Николай слезе на перона и вдиша ледения въздух, който опари дробовете му. Вдигна яката на дебелото си руско палто и преметна шала през врата си.

По улицата нямаше почти никакво движение, ако не се броят няколко военни машини — съветски камиони и американски джипове, пленени от Гоминдана. Повечето хора се движеха пеша, по-големите късметлии се мъчеха да задържат велосипедите си върху снега и се бяха навели ниско над кормилото, за да избегнат вятъра. Няколко рикши качваха пристигащите пътници и потегляха с тях, задните им колела поднасяха по хлъзгавия паваж.

После от снега се появи дълъг черен седан с малки червени флагчета на предната броня и спря до тротоара. Набит китаец в подплатен вълнен шинел и кепе на Народоосвободителната армия с червена звезда отпред слезе и отиде при Николай.

— Другарю Жилбер?

— Да.

— Аз съм другарят Чен — представи се мъжът. — Добре дошли в Пекин. Да живее Народната република.

— Ван суей.

— Да, казаха ни, че владеете свободно кантонски. — Чен се усмихна. Леко беше натъртил върху „кантонски“, за да намекне, че той стои по-долу от предпочитания от властта мандарински диалект. — Живели сте в Гуанджоу, нали?

— В Хонконг.

— О, вярно.

Глупави игрички, помисли си Николай.

Безкрайни, глупави игрички.

— Аз ще бъда вашият придружител в Пекин — каза Чен.

Естествено, „придружител“ означаваше „шпионин“, „пазач“ и „доносник“.

— Задължен съм ви.

— Какво ще кажете да се махнем от студа? — Чен кимна отсечено към колата и шофьорът слезе, взе куфара на Николай и го сложи в багажника. Чен отвори задната врата. — Моля.

Николай се настани на седалката, Чен заобиколи и се качи от другата страна. Отоплението на колата се бореше героично със студа, макар и без особен успех. Чен тропна с крака в пода на автомобила.

— Студено. Ама че противно време.

— Нещо против да запаля? — попита Николай. Знаеше много добре, че отговорът е „не“ и че Чен с удоволствие ще приеме цигара. Извади пакет „Голоаз“ от вътрешния джоб на палтото си и предложи на Чен. — Моля.

— Много мило от ваша страна.

Чен взе предложената цигара и тогава Николай се наведе над седалката и предложи една на шофьора. С крайчеца на окото си видя раздразнения поглед на Чен. Дори в „безкласовото“ общество има класи, помисли си Николай.

Шофьорът прие цигарата и се усмихна злорадо на Чен в огледалото. Явно не беше чак толкова подчинен. Наблюдател, който наблюдава наблюдаващия, реши Николай. Извади френската си запалка, запали цигарите на двамата мъже, после и своята. Колата бързо се изпълни със синкав дим.

— Добри са — каза Чен.

— Вземете пакета.

— Не бих могъл.

— Имам още.

Чен взе пакета.

Пет минути в неподкупната Народна република, помисли си Николай, а първият подкуп вече беше приет.

Всъщност, кампанията „Трите анти“^[1] на Мао за изкореняване на корупцията сред партийните кадри беше в разгара си и стотици бюрократи биваха безцеремонно екзекутирани с публични разстрели, а хиляди други биваха пращани да умрат бавно от изтощение в трудовите лагери.

Николай видя как Чен вади четири цигари от пакета и ги оставя на предната седалка за шофьора. Доста благоразумен ход, помисли си той.

За първи път идваше в Пекин. Беше момче, когато живееше в Шанхай, и онзи космополитен град бе за него целият свят. Старата имперска столица не беше по-различна със своите широки булеварди, предназначени за военни паради, с огромните обществени места, които бяха дотолкова открити за ветровете, че сякаш нарочно бяха изградени като предупреждение за това колко бързо могат да се променят нещата и колко уязвим е човек за капризите на вятъра.

Чен като че ли знаеше нещо за него.

— Никога ли досега не сте идвали в Пекин?

— Не — каза Николай, като гледаше през прозореца към булевард Цзянгомън. — А вие местен ли сте?

— О, да — отвърна Чен, сякаш въпросът го бе изненадал. — Пекинец съм, роден и израснал тук. От Външния град.

Две пресечки по-нататък улицата премина в булевард Чанан, главната градска артерия в посока изток-запад, която минаваше покрай южния край на Забранения град с характерните му червени стени. Николай виждаше Портата на небесния мир, където преди малко повече от две години Мао беше провъзгласил създаването на Китайската народна република. Спомни си от инструктажа, че Юрий Ворошенин също е бил там в онзи ден.

От двете страни на портата имаше огромни табели с надписи „Да живее Китайската народна република!“ и „Да живее единството на народите по света“.

— Нещо против едно малко отклонение? — попита Чен.

— Моля.

Чан нареди на шофьора да мине край площад Тянанмън, където кипеше строителство — разширяваха го за още по-големи демонстрации. Събаряха се сгради, отпадъците се изнасяха или заравняваха.

— Когато е готов, ще побира един милион души — с гордост каза Чен.

Много от които ще са изгубили домовете си, за да се осигури място за митингите, помисли си Николай.

Пекин беше впечатляващ, внушителен град, създаден като място, от което да се упражнява власт. Николай предпочиташе Шанхай, макар да бе сигурен, че той също се е променил. Китай, който беше познавал, представляваше пъстро разнообразие на цветове и стилове (Шанхай беше центърът на висшата мода), а сега жителите на Пекин изглеждаха като излети от калъп — повечето носеха стандартните сини, зелени или сиви ватенки с торбести панталони и еднакви „маоистки“ кепета.

След като обиколи Тянанмън, шофьорът зави на север по улица Ванфудзин и спря пред хотел „Пекин“ — седеметажна сграда в европейски стил от началото на века, с три сводести входа и колонада на горния етаж. Шофьорът бързо излезе, извади багажа на Николай и го предаде на пиколото. Дребният мъж на средна възраст с мъка понесе куфара към фоайето, но отблъсна протегнатата за помощ ръка на Николай.

— Беше заместник-кмет — изсумтя Чен, докато водеше Николай покрай портиера. — Има късмет, че е жив.

Фоайето приличаше на дом, обитаван от духове. Николай знаеше, че навремето това е бил европейският център на властта в Пекин, откъдето западните търговци властвали над азиатците, а китайските сервитьори бързали с подноси с джин с тоник и уиски със сода, търпейки пренебрежителния расизъм на французи, германци, англичани и американци. Същото беше и в Шанхай, но тук, само на няколко минути път от императорския дворец, сигурно е изглеждало още по-оскърбително.

Беше изненадан, че комунистите не са разрушили сградата и не са превърнали свързаните с нея болезнени асоциации в отломки, а са си дали сметка, че новият режим се нуждае от място, където да настанява чуждестранните си гости. Фоайето беше чисто, но безжизнено, изчистено от всяка следа на упадъчните нрави, лишено от атмосферата на лукс и привилегии, която несъмнено бе излъчвало някога.

Животът през капитализма беше агресивно пъстър и нетактичен, помисли си Николай. А при комунизма — преднамерено сив.

Младата жена на рецепцията, облечена във вездесъщия „ленински костюм“ — сиво двуредно сако с широк пояс — го помоли за паспорта и се изненада, когато Николай й го подаде, като я поздрави на китайски с:

— Ядохте ли днес?

— Да, другарю. А вие?

— Да, благодаря.

— Стая петстотин и две. Пиколото ще…

— Аз сам ще си кача куфара, благодаря — каза Николай. Бръкна в джоба си да извади един юан за пиколото, но Чен го спря.

— В Народната република бакшишите не са позволени — каза той.

— Разбира се, че не — отвърна Николай.

— Поддържане на империалистически анахронизъм — добави Чен.

Ама че въпрос за един петак, помисли си Николай.

Изкачването с асансьора бе плашещо и Николай се зачуди кога ли скърцащото съоръжение е било поправяно за последен път. Все пак се добраха живи до петия етаж и Чен го поведе по дългия коридор към стаята му.

Помещението беше обзаведено съвсем просто, но чисто. Легло, гардероб, два стола, маса с радио и термос гореща вода за чай. В банята имаше тоалетна и вана, но не и душ. Френските врати в стаята водеха към малък балкон. Николай излезе навън и погледна надолу към предната част на хотела и улица Източна Чан. Отдясно се виждаше площад Тянанмън.

— Тези стаи са запазени за много специални гости — каза Чен, когато Николай се върна в стаята.

Не се и съмнявам, помисли си Николай. Не се съмняваше също, че стаите са пълни с подслушвателни устройства, записващи всеки разговор на въпросните специални гости. Свали палтото си, направи знак на Чен да го последва, след което ги окачи в гардероба.

— Мога ли да ви предложа чай? — попита той.

— Много любезно от ваша страна.

Николай взе две големи щипки зелен чай от кутията и ги сложи в чайника. После сипа гореща вода, изчака малко и напълни две чаши. При други обстоятелства нямаше да сервира чай от първата вода, но знаеше, че топлата вода е лукс и че пилеенето й щеше да се приеме като обида. Подаде на Чен чая и двамата се настаниха на столовете.

След продължителна неловка пауза Чен каза:

— Много е добър. Стопля. Благодаря ви.

— Трудно мога да приема благодарност предвид вашето гостоприемство.

Чен се смути от мисълта, че посетителят може погрешно да е решил, че разходите за престоя му в хотела са поети от държавата в знак на уважение. Реши да изясни този въпрос.

— Но вие си плащате за стаята.

— Въпреки това — каза Николай и си спомни колко прями могат да бъдат китайците по делови въпроси. Изобщо не приличаха на японците, които бяха готови да завържат десетминутен разговор, за да намекнат по възможно най-дискретния начин на госта, че той в крайна сметка си плаща.

Чен изглежда изпита облекчение.

— Довечера ще има вечеря във ваша чест.

— Не е имало нужда от всички тези тревоги и разходи.

— Вече е организирана.

— Очаквам я с нетърпение.

Чен кимна.

— Ваш домакин ще бъде полковник Ю, адютант на самия генерал Пън.

Генерал Пън Дъхуай^[2] беше национален герой, един от ключовите командири на Дългия поход^[3] и основател на легендарната Осма походна армия^[4]. До неотдавна командващ китайските сили в Корея, сега той беше министър на отбраната. Именно Пън би трябвало да одобри сделката за продажбата на оръжията чрез „Жилбер“ на Виет Мин. Фактът, че изпраща ключов адютант да прецени Жилбер още първия ден от пристигането му в страната беше показателен.

И доста нехарактерен за китайския начин на правене на бизнес, доколкото знаеше Николай. Обикновено те оставяха чуждестранния гост да си губи времето и да мръзне (което не беше трудно в Пекин през януари) в продължение на дни и дори седмици, като го занимават с нископоставени подчинени и безкрайни излети, преди да се заемат със сериозна работа.

Пън явно бързаше с тази сделка.

— За мен е чест — каза Николай.

Чен стана.

— Сигурен съм, че сте уморен и бихте искали да си почините.

Николай го изпрати до вратата.

Изчака пет минути, после облече палтото и шапката си и излезе навън в студа.