Дон Уинслоу
Сатори (49)

49.

Николай се измъкна от хотела.

Просто слезе с асансьора до мазето, побъбри и почерпи с няколко цигари хората в кухнята и после излезе през задния сервизен вход.

Бързо закрачи към дипломатическия квартал. В този късен час улиците бяха почти пусти и повечето пекинци се бяха сврели в жилищата си. Естествено, лампите на руското посолство светеха и Николай застана от другата страна на улицата под един бряст и загледа предната врата.

Пристигна автомобил и спря с включен двигател, ауспухът й димеше в студената нощ.

Няколко минути по-късно излезе Ворошенин, следван от верните си хрътки и се качи в колата, която бързо потегли.

Чуден късмет, помисли си Николай, защото ходът, който беше замислил, беше ужасно рискован. Но Отаке сан го беше учил, че много често избягването на риска е по-опасно от приемането му.

Духна ръцете си, за да ги стопли, запали цигара, премести се под светлината на една улична лампа и зачака.

На Василий Льотов му трябваха двайсет дълги минути да събере достатъчно кураж да излезе. Скрил брадичка в яката си, напъхал ръце в джобовете на палтото си, той прекоси улицата, като се оглеждаше нервно.

Николай закрачи бавно, отдалечавайки се от обхвата на подслушвателните устройства, който със сигурност гъмжаха в съветската сграда. Чуваше скърцането на снега под краката на следващия го Льотов. Забави крачка, за да може по-дребният мъж да го настигне.

Ако съм познал, помисли си Николай, ще стана богат човек.

Или мъртвец, ако съм сгрешил.