Дон Уинслоу
Сатори (70)

70.

Полковник Ю седеше в кабинета си и се безпокоеше.

Така нареченият Мишел Жилбер не беше пристигнал в операта, нямаше го в стаята му и никой от екипа, който го следеше не знаеше къде се намира. Само го бяха видели как се качва в колата пред хотел „Пекин“.

Дали е в ръцете на Ворошенин?

Или на Кан?

И в двата случая положението беше отчайващо. Кой знае какво можеше да го принуди да каже Кан? Ако Мао е готов да атакува генерал Пън, това можеше да е идеалният момент. „Жилбер“ щеше да признае заговора за убийство на руския комисар и Кан щеше да го накара да каже, че генералът също е замесен.

Пътищата за бягство на юг бяха подготвени.

Време ли беше генералът да избяга?

Да активира „Южен вятър“?

Може би, ядоса се Ю, бяха постъпили прекалено дръзко, прекалено прибързано, като позволиха на американския план да стигне дотук. Може би трябваше да изхвърлят Жилбер от страната пет секунди след като бе влязъл. Но пък идеята да накарат Сталин и Мао да се хванат за гушите бе толкова изкусителна. Руснаците щяха да прибързат и да включат в играта Гао Ган. Мао щеше да реагира, но не бе достатъчно силен, за да успее. И генерал Пън щеше да запълни вакуума във властта.

Толкова изкусително, така богато на възможности…

И идеята Ворошенин да бъде убит в операта беше великолепна със своята ирония. Много нехарактерно за западняците, но пък този „Жилбер“…

Да съобщя ли на генерала? — запита се Ю. Дали да не задействам плана за бягство и да настоявам незабавно да замине? Дългите годините труд щяха да са пропилени, надеждите — рухнали, мечтите за истински комунистическа страна — отложени за неопределено време, може би унищожени… Но нима можеш да рискуваш генералът да бъде арестуван, измъчван и застрелян?

Къде е този „Жилбер“?