Дон Уинслоу
Сатори (110)

110.

Градовете, размишляваше Николай, докато вървеше по булевард Бонар, са като жени на определена възраст.

Вечерта прикрива признаците на стареене, изглажда бръчките, засенчва разрухата, подсилва златистия блясък на младите години. Същото беше и в Сайгон, който вечерта се превръщаше в дама в изрязана черна рокля и диаманти на шията.

Хейвърфорд несъмнено беше чудесен агент от разузнаването, но хич не го биваше като оперативен работник на улицата и тромавите му опити да проследи Николай бяха почти комични. Николай обаче бързо се отегчи от играта и буквално се обърна към него при часовниковата кула на централния пазар.

Изглеждаше сам, но Николай огледа тълпата за други агенти. Трябваше да признае, че бе почти невъзможно да се определи дали има такива. Можеха да се смесят с купувачите и продавачите в оживения павилион. Все пак се огледа дали някой не е прекалено бдителен, прекалено незаинтересуван или такъв, който само за миг установява зрителен контакт с Хейвърфорд.

Вмъкна се в тълпата, заобиколи и излезе зад него.

— Не се обръщай — нареди му Николай. — И върви.

— Спокойно — каза Хейвърфорд. Но продължи да върви. Въпреки всичко, зае нападателна позиция. — Къде беше? Безпокоях се за теб.

— След като уреди да ме убият ли? Трогнат съм.

— Не знам какво се е случило в Пекин — каза Хейвърфорд. — Екипът за измъкване беше на уреченото място, а после ти просто изчезна.

— Искаш да кажеш, че екипът за елиминиране беше на уреченото място.

— Какво говориш? — попита Хейвърфорд, докато вървяха покрай сергии, предлагащи всичко от студена супа до копринени слънчобрани. — Ако нещо в Пекин се е объркало, нямам нищо общо с това.

Но все пак се замисли. Възможно ли бе онова тъпо копеле Даймънд да е подбрал екипа така, че да се опита да унищожи Хел? Какво мислиш? — запита се той. Разбира се, че е възможно. И сега Хел обвинява теб.

Николай го подкара към улицата. Вечерното движение по булевард Сома беше доста натоварено. Ако Хейвърфорд се канеше да опита нещо, трябваше да го направи на пазара.

— Вече можеш да се обърнеш.

Хейвърфорд се обърна и го изгледа с обидено изражение.

— Стигнал си до погрешен извод. Нямам представа какво е станало там. Може китайското разузнаване да ти е скроило капан, някой може да е предал информация, не знам. Как успя да…

— Дължиш ми пари — каза Николай. — Както и нов паспорт и едни адреси в Съединените щати. Ще забравя паричния дълг, но…

Гледай ти, помисли си Хейвърфорд. Хел беше направил точно това, което смятах, че ще направи. Изумително — и показателно.

— Николай, достави ли онези оръжия на…

— Искам паспорта и адресите.

— Разбира се — каза Хейвърфорд. — Няма проблем. Всъщност, колкото по-бързо, толкова по-добре. Трябва да изчезнеш, Ник. Цял свят те търси.

Николай подозираше, че под „да изчезнеш“ Хейвърфорд всъщност имаше предвид буквалния смисъл, но така или иначе нямаше друг избор, освен да продължи.

— Кога можеш да ми осигуриш адресите и документите?

— Утре — отвърна Хейвърфорд. — Или най-късно вдругиден. Ще уговорим място за среща…

— Аз ще ти кажа часа и мястото — прекъсна го Николай. — Къде е Соланж?

— Не знам. Защо…

— Не ми харесва да ме лъжеш — озъби му се Николай. — Довели сте я тук, защото знаете, че ще се появя.

— Нещо си се объркал, Николай.

— Да бе. Също като за Пекин, нали?

Видя една приближаваща по улицата велорикша, махна му да спре и поведе Хейвърфорд към бордюра.

— Качвай се.

— Не…

— Качвай се.

Хейвърфорд се качи.

Когато се обърна, Хел беше изчезнал.