Дон Уинслоу
Сатори (128)

128.

Николай беше смутен, че трябва да се промъква по стълбището, но разбираше тревогата на Соланж — от Бао Дай едва ли щеше да излезе кротък рогоносец и щеше да си го изкара на нея, не на него. Тръгна по улицата към бар „Спортинг“.

Хейвърфорд вече беше там и отпиваше от студената си бира. На празния стол до него имаше малка книжна торбичка за пазаруване.

Николай седна на съседната маса и двамата мъже се загледаха към улицата.

— Ти си новината на града — каза Хейвърфорд.

— И аз така чувам.

— Лоша идея за човек в твоето положение — каза Хейвърфорд. — Между другото, като основно правило и предвид това, че си сравнително нов в този бизнес, един „таен агент“ би трябвало да се опитва да избягва популярността.

— Ще се опитам да го запомня. — Обърна се и погледна Хейвърфорд право в очите. — Даймънд е довел Соланж тук.

Хейвърфорд не знаеше. В погледа му се изписа изненада — и може би гняв.

— Той те издирва — рече Хейвърфорд.

— Защото…

— Ти изчезна от радара, Николай — каза Хейвърфорд. — Защото знаеш неща, които биха могли да бъдат изключително…

— Не беше предвидено да изляза жив от Храма на зелената истина, нали? — попита Николай. — Даймънд е уредил да бъда убит там.

Нямаше да повярва, ако не го видя с очите си, но Хейвърфорд изглеждаше наистина засрамен.

— Не бях аз, Николай.

— А китайците ме спасиха. Защо?

— Ти ми кажи — отвърна Хейвърфорд. — Ти донесе оръжията дотук, нали? Дойде в Сайгон още преди да знаеш, че Соланж е…

— Но ти си бил тук — прекъсна го Николай. — Знаел си.

— Предполагах — поправи го Хейвърфорд. — Не знаех дали си жив или мъртъв…

— Странно, ти си вторият човек, който ми казва това днес.

— … но направих най-доброто по силите си да вляза в необикновения ум на Николай Хел — продължи Хейвърфорд. — Седнах пред го-кан и играх с твоите камъни. Това беше единственият ти ход, Николай.

Хейвърфорд докосна торбичката на празния стол.

— Между другото, всичко е вътре — рече той. — Костарикански паспорт на името на Франсиско Дуарте и домашните адреси на набелязаните ти жертви. А сега тръгвай, заминавай по-бързо, забрави за Соланж…

— Днес си пълен със съвети.

— Това е прощалният ми подарък — каза Хейвърфорд, докато ставаше.

— Ами Даймънд?

— Аз ще се погрижа за него — отвърна Хейвърфорд. — Ще се наложи да водя битка в рамките на службата, но ще спечеля. Получи си свободата, Николай. Наслаждавай й се. Сайонара, Хел сан.

И се отдалечи надолу по улицата.

Николай взе торбичката и погледна вътре. Както му бе обещал Хейвърфорд, намери паспорта и, което бе по-важното, домашните адреси на онези, които го бяха измъчвали в Токио преди цяла вечност, в това число и този на Даймънд.

Поръча си бира и й се наслади в потискащата жега. Температурата бе над 37° и беше влажно като под душ. Въздухът бе тежък и след няколко дни щяха да дойдат мусоните. Надяваше се да не ги види, че двамата със Соланж ще отлетят преди пристигането им. Може би за някое слънчево и сухо място.

Изкушаваше го мисълта да се върнат обратно в Япония. Купчината паспорти, с които разполагаше, можеше да направи това осъществимо, но той знаеше, че страната за жалост се е променила и никога няма да бъде същата, каквато бе навремето. Япония вече беше американизирана и той нямаше желание да става свидетел на тази промяна.

Освен това трябваше да уреди един въпрос (всъщност, три) в самата Америка преди да реши къде да се установи. Соланж обаче трябваше да отседне някъде, докато той отсъства.

Може би във Франция, може би някъде в страната на баските.

В края на краищата, помисли си той, говоря езика.

Довърши питието си, плати и излезе на улицата. Беше изминал само две пресечки, когато чу колата да приближава зад него.

Двигателят на реното заръмжа, когато колата намали, за да следва скоростта му. Николай не погледна назад — знаеше, че идват за него и нямаше да е добре да им показва, че ги е усетил. Бърз поглед към витрината на близкия магазин му показа, че колата е синя, с шофьор и двама пътници.

Продължи да върви. Наистина ли щяха да се опитат да го нападнат точно тук? На Рю Катина, в късния следобед? И какво щеше да бъде — побой, убийство или отвличане? Вдигна броя на Paris Match до гърдите си, така че да не го виждат, и го нави на стегнат цилиндър.

Тогава видя двамата, които вървяха към него.

Единият направи фатална грешка — позволи на очите си да срещнат погледа на Николай. После очите му се изместиха към нещо над рамото му и Николай разбра, че онези от автомобила са на тротоара зад него.

Значи трябваше да очаква или ножове (ако е опит за убийство), или отвличане, защото колата продължаваше да пъпли по улицата, вместо просто да остави двамата и да продължи. Николай не изчака да разбере.

Най-напред се погрижи за мъжете зад себе си. Замахна с навитото списание, сякаш потапяше гребло във водата, улучи първия нападател в чатала, после се извъртя и замахна като с бухалка за крикет и удари втория във врата. Двамата рухнаха — първият се загърчи в агония, а вторият беше в безсъзнание още преди да падне на тротоара.

Николай зае приклекналата поза на ездач и мушна със списанието назад през рамо като улучи следващия нападател в окото и го извади от орбитата му. Четвъртият се пресегна и го сграбчи за рамото. Николай пусна списанието, хвана китката му и рязко се завъртя, като счупи ръката му и го просна на земята.

Побягна.

Спринтира в една странична улица, която продължаваше вдясно от Катина. Колата го последва и покрай него профучаха куршуми — шофьорът се мъчеше да си проправи път през трафика и да стреля едновременно. Чуха се писъци, пешеходците залягаха и се криеха по входовете, опитвайки се да намерят спасение, а Николай си пробиваше път през тълпата.

Колата го задмина и се качи на тротоара пред него.

Шофьорът опря пистолета на спуснатия прозорец и се прицели. Николай се метна на земята и се претърколи, докато не се озова под вратата на автомобила. Стрелецът премести оръжието, за да го насочи отново към целта си.

Николай се пресегна, сграбчи китката му и дръпна надолу, чупейки ръката в лакътя, после бутна нагоре и заби дръжката на пистолета в лицето на мъжа. Скочи на крака, сграбчи зашеметения шофьор за косата й заби лицето му в ръба на прозореца. Отвори вратата, издърпа го на тротоара и седна зад волана.

По улицата летеше втора кола.

Един мъж се подаде от предния прозорец и откри огън с „Томпсън“.

Николай се просна върху седалките, куршумите разбиха предното стъкло и парчетата се посипаха отгоре му. Сграбчи пистолета, отвори отсрещната врата на колата и се претърколи на тротоара. Използвайки надупчената кола като прикритие, запълзя по корем към улицата, вдигна поглед и видя как някакъв стреснат куриер със скутер спира пред него.

— Извинявай — каза Николай, хвърли се напред и събори човека от мотора.

Скочи на седалката и даде газ.

Шофьорът го видя и се понесе след него.

Николай се приведе колкото се може по-ниско над кормилото, докато куршумите свистяха над главата му. Полицейски сирени завиха над виковете и писъците на минувачите, докато той се проправяше път през трафика, следван плътно от колата.

Трябваше да си осигури малко пространство за действие.

На дъската за го имаше два начина за създаване на пространство. Традиционният и очакван ход бе да поставиш камък далеч от камъните на противника, което в случая означаваше да даде още газ и да се опита да спечели известна преднина.

Другият начин бе да елиминираш най-близкия камък на противника.

Николай намали скоростта, за да може колата да го доближи още малко, наби спирачки, обърна се и полетя срещу преследвачите. Като стреляше с едната ръка и даваше газ с другата, той се понесе право към изненадания шофьор подобно на пилот камикадзе, твърдо решен да продаде прескъпо живота си.

Стрелецът даде още един откос и се скри в купето. Шофьорът се сниши зад волана.

В последната секунда Николай зави, размина се с колата на един пръст разстояние и полетя към натовареното движение на Рю Катина. Стопи се в хаоса на часа пик, стигна до пристанището, прекоси моста и се озова в Чолон.