Дон Уинслоу
Сатори (126)

126.

Николай влезе в аптеката и поиска две опаковки ентеровиоформ.

— Проблеми със стомаха ли? — попита аптекарят.

— Иначе нямаше да ми трябват.

Плати хапчетата, излезе на Рю Катина и тръгна към плувния басейн „Нептуна“.

Виетнамецът, който го следеше от хотела, все още беше по петите му.

Независимо дали работи за Виет Мин или за французите, работодателите му трябва да научат за некадърността му, помисли си Николай. Освен ако целта не е да бъде открит. В този случай заслужаваше повишение.

Закрачи бавно към басейна.

Беше убийствено горещ ден и около басейна се бяха събрали много хора. Деца се плискаха във водата и дразнеха сериозните плувци, които прилежно се мъчеха да въртят обиколки по маркираните коридори. Николай се спря под един чинар, запали цигара и се огледа.

Опашката му се постара да „изчезне“ в тълпата.

Толкова много игри на пазара за инструменти на смъртта, помисли си Николай.

Чакаше вече петнадесет минути, стана раздразнителен и реши, че му е дошло до гуша. Докато се отдалечаваше от басейна, до него се озова някакъв виетнамец. Човекът бе много дребен, облечен в светлокафява риза, къси панталони и гумени сандали.

— Доведохте полицията — каза той.

— Тя сама се домъкна — отвърна Николай.

— Аз бих могъл да се отърва от тях с лекота — презрително рече мъжът. — Но вие…

— Извинявам се за височината си.

— Купете си цигари.

— Малко е късно да забавя растежа си.

— Купете си цигари. — Мъжът кимна към магазин за тютюн и се стопи в тълпата.

Николай тръгна към магазинчето. Възрастният собственик му подаде пакет цигари. Върху него беше надраскан адрес.

— Вземете велорикша — рязко му нареди старецът.

Николай се върна на улицата да намери свободна велорикша. Шофьорът на първата в дългата опашка забърза да го качи. Николай му каза адреса и водачът завъртя педалите, за да се включи в лудешкия сайгонски трафик.

Николай забеляза, че полицейската опашка спира следващата велорикша, но водачът заспори с него и се вдигна шумна разправия. Докато ченгето успя да си намери рикша, която да го качи, Николай вече беше изчезнал в трафика.

Маршрутът минаваше през моста Дакоу над река Сайгон, в посока към Чолон. Николай си спомни тъжната шега, че във всеки голям град с изключение на Шанхай има китайски квартал.

Този тук не беше по-различен. Триетажни жилищни сгради, ярко боядисани в зелено, синьо и червено, балкончета, украсени със съхнещо пране, надвиснали над тесните улички, сякаш всеки момент щяха да рухнат върху тях. Сякаш на всяка пресечка имаше малък будистки храм или светилище на по-маловажно китайско божество.

Водачът си проби път през претъпканите шумни улици и спря до нещо като шивачница, отказвайки парите, които му предложи Николай.

Николай влезе в магазина и моментално беше въведен през една врата в задна стаичка. Усещането му за близост беше нащрек, но не долови заплаха. Явно Виет Мин не го бяха довели тук с цел да го убият. Възможно ли бе да не знаят, че оръжието е преминало в ръцете на бин суйен?

Човекът, когото бе срещнал при басейна, вече го очакваше. Не се представи.

— Не дойдохте на срещата в Луанг Прабанг — грубо каза той.

— Не — отвърна Николай. — Вие не дойдохте на срещата в Луанг Прабанг.

— Нашият човек там беше убит малко преди това.

— Едва ли мога да отговарям за небрежността му — отбеляза Николай.

— Вие сте опериран от чувства.

— Гледайте да го запомните.

Агентът се намръщи от противната необходимост да има вземане-даване с подобно меркантилно създание.

— Къде е оръжието?

Значи или не знаят, или не са сигурни, помисли си Николай. Трябваше му време и пространство, за да завърши маневрите си по дъската — само толкова, колкото да постави камъните си.

— Къде са ми парите?

— Когато получим оръжието — отвърна агентът на Виет Мин. — Къде е то?

— На сигурно място — отвърна Николай.

— Чухме слухове…

Значи Виет Мин са чули за полета му с бин суйен и французите до Сайгон. Но въпреки това осъществяването на контакт във филателния магазин ги беше объркало. Иначе щяха да се опитат да ме убият незабавно, помисли си той.

— Не бива да вярвате на слухове. Това е навик, който води до морална деградация.

— Играете опасна игра — каза агентът. — Ако сте продали оръжието на бин суйен, ще отговаряте за това.

— Отговарям единствено пред себе си — отвърна Николай. — Освен парите, не ставаше ли въпрос и за нов паспорт?

— Ще получите парите щом получим оръжието, а документите — когато оръжието стигне местоназначението си — каза агентът.

— Тоест, когато стигне у онзи Ай Куок ли?

Агентът не отговори.

Което само по себе си е достатъчен отговор, помисли си Николай. Знаеше, че трябва да премине в настъпление.

— Ще ми дадете парите и документите, когато ви доставя оръжието.

— Това е немислимо.

— Глупости — отвърна Николай. — Вече го помислих. Можете да го смятате за невероятно, неудобно, може би дори невъзможно, но немислимо? Не.

— Ще предам молбата ви — сковано рече агентът.

— Това не е молба — каза Николай. — А безусловно искане.

Знаеше, че се държи прекалено западно, конфликтно и прямо, но нямаше време за азиатски любезности. А и искаше те да смятат, че документите са жизненоважни за него.

— Не се свързвайте отново с мен — продължи натиска си Николай. — Аз ще се свържа с вас в рамките на два дни, за да ви кажа къде и кога можем да направим трансфера. Ако нямате парите, сделката отпада. Ако нямате документите, сделката опада. Разбираме ли се?

— Разбирам ви много добре.

— Радвам се — каза Николай. — А сега имам среща. Взе велорикшата обратно до града и каза на водача да го остави при кино „Катина“.