Дон Уинслоу
Сатори (129)

129.

Тигърът изръмжа.

Отначало Николай се сепна — намираше се в гъсто населен град, а не в някоя затънтена джунгла. После си спомни, че Бай Виен поддържа частен зоопарк в голямата си вила в края на Чолон. Замръзна за момент, после се запромъква покрай високата каменна стена на градската крепост на Бай.

Беше прекарал часовете на смрачаване, като се криеше по тъмните ъгли на пагодата Куан Адонирам на улица Лао Ту в центъра на Чолон. Малцината поклонници, които дойдоха в сумрака да почетат Амитаба Буда, се кланяха, припяваха своето „Намо Амида Буцу“^[1] и не го забелязаха. Когато слънцето залезе и районът се освети единствено от лампите, Николай рискува да излезе, но се придържаше към тесните задни улички и избягваше да приближава Le Grand Monde и Le Parc Aux Buffes.

Все още нямаше как да разбере, кой се беше опитал да го убие или отвлече. Можеше да е Бао Дай, Даймънд или Хейвърфорд. Нападението стана десет минути след като Хейвърфорд го остави в бар „Спортинг“. Елис, експедитивен както винаги. Никога не си губеше времето.

Но не можеше да бъде сигурен, че е той.

Може пък да бяха от Сюрте или Дьозием. Възможно бе дори да са Виет Мин, ако в крайна сметка бяха решили, че ги е предал.

Изчака да се стъмни съвсем, след което тръгна към палата на Бай Виен. Ами ако именно той беше организирал покушението? — запита се Николай. В такъв случай съм мъртъв.

От една лятна кухня взе топъл въглен и го прибра в джоба си. Сега, докато клечеше край стената на вилата, той почерни лицето и ръцете си и изхвърли въглена в храстите.

Върху високата два и половина метра стена имаше двойна бодлива тел и зазидани в хоросана парчета натрошено стъкло (предимно от кока-кола, както забеляза Николай). До желязната порта на главния вход се издигаше масивна наблюдателна кула, а лъчите на прожекторите шареха отвътре като в някой затворнически двор.

Нямам друг избор, освен да прескоча стената, помисли си Николай.

Никак не му се искаше да жертва добре ушитото сако, но го свали, изчака прожектора да завърши дъгата си и го хвърли върху телта. Скочи, сграбчи сакото, което вече се беше закачило за бодлите, и се озова върху оградата. Остана да лежи там, мъчейки се да запази равновесие, докато прожекторът завърши следващата си дъга, след което скочи.

Нещо под него се раздвижи.

Николай потисна вика си, когато боата удушвач изпълзя настрани изпод него, а мощните й мускули минаха като вълнички по ребрата му. Беше дълга към четири метра, блестеше на лунната светлина. Завъртя глава, погледна Николай за момент и езикът й се стрелна напред, сякаш да определи дали това създание не е вечерята й.

— Не — промърмори Николай.

Змията се отдалечи — много по-бавно, отколкото му се искаше. Някой сенсей би я нарекъл знамение, а китайски сифу^[2] би го посъветвал да я имитира — змията беше едно от петте животни модели в шаолинското кунгфу.

И Николай се превърна в змия, докато пълзеше по грижливо поддържаната поляна. Ризата му подгизна от вечерната роса. Придържаше се ниско към земята, замръзваше и притискаше лице в земята, когато прожекторите се насочваха в негова посока.

И тогава видя тигъра.

Беше в клетка, може би на около петнайсет метра отляво.

Изръмжа дълбоко и заплашително, и Николай се изпълни с първичен страх — атавистична реликва от времето, когато предците ни са живели по дърветата. Очите на тигъра бяха прекрасни, омагьосващи в буквалния смисъл на думата и Николай усети как нещо го привлича към него.

Наистина ли става така? — запита се той. Нима преди смъртта си замръзваш благоговейно на жертвеника? Дали не осъзнаваш великолепието на света точно преди да го напуснеш?

Посрещна свирепия поглед на тигъра.

Два хищника, които се срещат в нощта, помисли си той.

После си спомни старата китайска поговорка: Когато се сбиват тигри, единият бива убит, а другият — смъртно ранен.

Не е зле да го има предвид.

Николай кимна на тигъра в клетката и продължи бавното си пълзене.

Спря на трийсетина метра от къщата и започна да наблюдава патрулиращите стражи. Бяха четирима и правеха обиколки в различни посоки около сградата. Въоръжени с американски карабини, те пристъпваха тихо и не разговаряха, когато се разминаваха. Само кимаха отсечено, за да покажат, че всичко е наред.

Хубавото на охраната е това, че те насочва към целта, помисли си Николай. Всеки от стражите леко изправяше стойката си и хващаше по-здраво оръжието, докато минаваше под един от прозорците на втория етаж на вилата. През спуснатите завеси се процеждаше светлина. Самият прозорец беше отворен, макар и защитен от желязна решетка.

Бай Виен си бе у дома, в спалнята си.

С безкрайно търпение — и благодарност към японските майстори, които го бяха научили на тази добродетел — Николай бавно изпълзя около цялата вила, търсейки слабо място.

Намери го отзад, до кухнята.

Облечен в бяла куртка готвач седеше на стол до отворената врата. Пушеше с наведена глава, опрял лакти на краката си.

Николай пропълзя малко по-близо и долови характерния аромат на нуок мом, виетнамската рибена супа, която беше основна храна на селяните. Концентрира се максимално и се заслуша. Готвачът водеше несвързан разговор с някой вътре. За щастие, говореше на китайски и Николай научи, че момчето вътре е слуга, името му е Чо и че супата била почти готова, така че Чо не бива да се скатава и да търси къде да дремне, ако иска топките му да останат на мястото си.

Чакаше и следеше обиколките на пазачите, докато не установи, че на всеки трийсет секунди минават покрай вратата на кухнята.

Затвори очи и си позволи пет минути почивка. Даваше си сметка, че е изтощен от сблъсъка на улицата и бягството си в Чолон и знаеше, че трябва да овладее енергията си — следващите му действия трябваше да бъдат бързи и точни.

Когато се събуди, готвачът беше изпушил цигарата си и отново се бе върнал в кухнята.

Николай се надигна на ръце и зачака следващия страж. Мъжът стигна до вратата на кухнята и…

… спря, когато готвачът излезе и му даде нещо, най-вероятно парче риба. Стражът прехвърли карабината си през рамо, благодари и остана на място, за да се нахрани.

Мътните да те вземат, помисли си Николай.

Отново залегна и зачака.

Пазачът приключи бързо с яденето, но ритъмът на обиколките беше нарушен и измина още половин час преди да се възстанови. Накрая Николай изчака един от стражите да мине покрай кухнята, скочи на крака и се втурна към вратата.

Готвачът бъркаше супата и не го усети. Николай го удари с юмрук по врата и го улови преди да е паднал върху огъня, после го замъкна в ъгъла и го остави внимателно на пода.

Щеше да е по-лесно да го убие, но човекът беше невинен, а и Бай Виен нямаше да му прости с лекота убийството на някой от хората му.

Застана зад вратата, която водеше в къщата, и извика на китайски:

— Чо, мързелив никаквец такъв! Супата е готова!

Младият прислужник забърза през вратата, надяна се право на удара шуто на Николай и се свлече на пода.

Николай се притисна към стената, докато отвън мине следващият пазач, намери една по-голяма сервитьорска куртка, окачена на кука в килера, сложи си черното кепе на момчето, постави две купи супа на един поднос и тръгна нагоре.

Стражът в началото на стълбището кимна отсечено, после примигна, когато забеляза странната височина на сервитьора.

Твърде късно.

Николай нанесе леопардовия си удар — пръстите бяха свити, но не в юмрук. Кокалчетата му улучиха стража право в носа — достатъчно силно, за да го счупи, но недостатъчно, за да вкара костта в мозъка и да го убие. Улови го с една ръка и го положи леко на пода, за да не издрънчи оръжието. Освободи го от пистолета 45-и калибър, скри оръжието в ръкава си и продължи нагоре.

Чувството му за близост го предупреди, че пред вратата на Бай Виен има втори пазач.

И наистина, онзи чу стъпките му и повика:

— Чо?

— Нося вечерята на господаря.

— Крайно време беше.

Както се опасяваше, вратата беше в края на коридора, което даваше на пазача предостатъчно време да се усети, че идващият не е Чо. Николай се прокле заради едрата си европейска фигура и заби брадичка в гърдите си с надеждата да спечели една безценна секунда.

Погледна отново нагоре, взе лъжицата от подноса и я хвърли като шурикен точно когато пазачът вдигаше пистолета си. Въртящият се прибор улучи мъжа в окото и главата му отлетя назад.

Беше го ударил прекалено високо.

Николай се хвърли напред, сграбчи китката му и я бутна нагоре. Когато усети как пазачът дърпа обратно надолу, той продължи движението и изви ръката му назад, докато не чу как рамото изхрущя. После промени посоката, подкоси пазача, събори го на пода и му нанесе удар в гърлото.

Прекрачи проснатия мъж, взе пистолета му и изрита отключената врата.