Дон Уинслоу
Сатори (24)

24.

Тъй като беше посветил живота си на изучаването на човешката слабост, Кан забеляза живия интерес на руснака към мъчението. Той се излъчваше от него толкова силно, колкото и миризмата на тялото му, вонящо на застояла пот и алкохол.

Кан не го съдеше. Той самият беше садист, просто такава бе природата му. И ако руснакът искаше да се присъедини към него в получаването на удоволствие от болката на друг, нямаше нищо против — това бе само сексуално предпочитание. Миризмата обаче беше оскърбителна. Човек не бе в състояние да я промени, но можеше поне да се изкъпе.

Ворошенин откъсна поглед от жената и каза:

— Всъщност, дошъл съм по работа.

Кан се усмихна. Идваш уж по работа, но нямам нищо против, помисли си той. Ще се позабавляваме със самозаблудата ти.

— Лисицата вие ария — каза той на асистента си, назовавайки все още лекото, но същевременно изтънчено мъчение. Ворошенин със сигурност щеше да го намери за неустоимо — както заради вкуса му към болката, така и заради увлечението му по пекинската опера.

— Манбан — добави той, давайки да се разбере, че иска ударите да бъдат нанесени бавно. Знаеше, че Ворошенин ще го оцени по достойнство. — Можем да отидем в кабинета ми.

Ворошенин го последва в съседната стая и забеляза, че Кан остави вратата широко отворена.

— Споменахте нещо за работа — рече Кан, наслаждавайки се на неудобството на руснака.

— Става въпрос за французина, който пристигнал днес — каза Ворошенин. Естествено, Кан вече би трябвало да е разбрал за него. В Пекин не се случваше нищо важно, без да бъде докладвано на шефа на китайската тайна полиция.

Ворошенин чу висок вой, който наистина приличаше на крясъка на женска лисица, призоваваща мъжкар.

Кан се усмихна одобрително.

— Жилбер ли?

— Мисля, че така се казваше.

— И какво за него?

— Какво прави той тук? — попита Ворошенин.

— Нещо свързано с оръжия за революционните ни братчета във Виетнам — отвърна Кан.

— Оръжия за Виет Мин?

— Явно.

— Но той е французин — изуми се Ворошенин. — Нима един французин ще тръгне да продава оръжия, които ще се използват срещу собствените му сънародници?

— Откога търговците на оръжие имат националност? — попита Кан. — Или капиталистите — морал?

Писъкът на жената се вписа съвършено в общата композиция.

— Виетнам е в съветската сфера на влияние — възрази Ворошенин.

— Една справка с глобуса би показала нещо друго.

— Никога не сте давали и пет пари за независимостта на виетнамците — изръмжа Ворошенин, слушайки стоновете на жената.

Кан също ги слушаше. В тях вече доминираше скимтенето.

— Оскърбен съм. Дълбоко ни е грижа за несгодите на всички народи, страдащи под бича на империализма.

— Операцията на Пън ли е?

— Така изглежда.

— И вие му се доверявате?

— Не се доверявам на никого.

Сред високите ешелони на разузнавателните общности бе публична тайна, че Пън мрази Мао и винаги е търсел начин да го измести. Генералът се радваше на добро здраве и не се бе озовал в тази пещера единствено благодарение на огромното си лично влияние и популярност в армията.

Макар Ворошенин напълно да споделяше отвращението на Пън към Председателя, успехът, на генерала щеше да бъде катастрофа за Кремъл. Вече си имаха свой човек, който чакаше в Манджурия. Абсолютна марионетка — за разлика от Пън, който щеше да бъде независим и като едното нищо можеше да насочи Китай към сближаване със Запада.

А подобно нещо не биваше да се допуска.

Жената нададе кристалночист писък.

Ворошенин стана.

— Трябва да си вървя.

Десет години, помисли си Кан. Абсолютно задължително е да запазят съюза със Съветите още десет години. Свръхсекретната военнопромишлена разработка на югозапад вече беше в ход и щеше да бъде завършена за едно десетилетие. И тогава Китай щеше да разполага с атомна бомба, щеше да бъде също така икономическа сила и щяха да са приключили с преобразованието на обществото. И тогава щяха да си разчистят сметките с високомерния, патриархален, неоимпериалистически Съветски съюз.

Трябваха им обаче още десет години руска икономическа помощ и военна закрила, за да реализират плановете си. И не биваше да позволят нищо да осуети тези планове. Затова Кан стана, хвана Ворошенин за лакътя и го въведе обратно в стаята за мъчения.

— Желаете ли я? — попита той.

Руснакът не отговори и Кан прие мълчанието му за положителен отговор. Отиде при жената и я попита:

— Искаш ли да спасиш съпруга си?

— Да.

— Можеш да направиш нещо.

— Каквото и да е.

Кан дръпна Ворошенин настрана.

— Вземете я — каза му той. — По какъвто искате начин. Подарявам ви я. А ако търсите по-голямо удоволствие? Точно преди да свършите, прошепнете в ухото й истината, че съпругът й вече е мъртъв. Ще бъде блестящо, уверявам ви.

Остави Ворошенин насаме с жената, но се задържа пред входа на пещерата, за да се наслади на неуловимата промяна в тона на писъците й, който в операта наричаха вава диао, ария на най-бурните емоции.