Дон Уинслоу
Сатори (68)

68.

Трима полицейски агенти измъкнаха Николай от колата, принудиха го да коленичи и закопчаха ръцете му отзад.

Николай не оказа съпротива. Моментът още не беше настъпил.

Изправиха го и двама агенти го хванаха за лактите.

— Шпионин! — извика Чен, а очите му молеха за прошка. Закрещя и опръска лицето на Николай със слюнка. — Сега ще разпалиш справедливата ярост на народа! Сега ще познаеш гнева на работниците и селяните!

Обърна се да се качи обратно в колата, но шофьорът вече беше излязъл от нея, извади пистолет и го насочи към главата на Чен.

— Ли Ар Чен, арестуван си за предателство срещу Народната република.

Третият полицай сграбчи ръцете му, изви ги назад и ги закопча с белезници.

— Не! — извика Чен. — Не мен! Него! Не мен! Направих всичко, което ми казахте!

Шофьорът прибра пистолета си, зашлеви го с опакото на дланта си и нареди:

— Водете го.

Полицаят бутна Чен пред Николай.

Помъкнаха го безмълвно през каменната градина към нещо, което страшно приличаше на пещера. Едно от ченгетата почука на дебелата дървена врата и след малко Николай чу приглушен глас:

— Влез.

Вратата се отвори и агентите бутнаха Николай вътре.

Беше наистина пещера или поне опит да се пресъздаде такава от бетон. Комунисти, помисли си Николай. Толкова много обичат бетона. Таванът беше засводен, а стените — боядисани на ивици, имитация на геоложки пластове.

„Пещерата“ бе прекрасно обзаведена с маси и столове от палисандрово дърво, удобен диван и уреди за мъчения. Имаше нещо като пейка, явно използвана за бой и може би за сексуални извращения, зашеметяващо разнообразие от бичове и чукала, окачени грижливо на куки, както и два стола с прави облегалки и махнати седалки, завинтени за пода.

Полицаите бутнаха Николай на един от столовете, махнаха белезниците му и стегнаха здраво китките и глезените му за стола. Николай гледаше как хванаха Чен, съблякоха го грубо и го окачиха с белезниците на стоманена релса, която минаваше през тавана. После завързаха глезените му към халки в пода, така че остана да виси с разперени ръце и крака.

Чен заплака тихо, опрял брадичка до гърдите си.

Една вътрешна врата се отвори и се появи Кан Шен.

Николай трябваше да признае, че появата му бе драматична — осветлението беше съвършено, моментът — точно подбран. Държеше зловещ на вид предмет, който проблясваше под светлините на лампите.

Тел, може би около две стъпки дълга, остра като игла в единия край.

— Добър вечер, господин Хел. Не греша, нали?

— Жилбер.

— Щом настоявате. — Кан се усмихна.

Николай потисна ужаса, който се надигаше в гърлото му, и се насили да запази ума си ясен. Кан вече направи първата грешка, помисли си той. Показа началната си позиция на дъската, като разкри, че знае кой съм всъщност.

— Може би, след като ви покажа какво съм предвидил за вас, ще решите да бъдете по-сговорчив — рече Кан.

— Винаги има такава възможност — отвърна Николай.

— Винаги има възможност — любезно се съгласи Кан. Ненужната храброст на Хел бе толкова възхитителна, така шен. И колко учтиво от негова страна да играе така прекрасно ролята си — падането на сокола е много по-драматично от падането на врабче. Насочи вниманието си към Чен, който щеше да бъде идеалният чоу, клоунът. — Контрареволюционно псе.

— Не — изхленчи Чен. — Аз съм верен…

— Лъжец! — изкрещя Кан. — Ти участваше в този заговор! Помагаше му на всяка стъпка!

— Не.

— Да! — извика Кан. — Ти го заведе в черквата, нали?

— Да, но…

— Той няма нищо общо с… — обади се Николай.

— Мълчете — рязко му заповяда Кан. — Скоро ще дойде и вашият ред, обещавам. В момента е ред на тлъстото прасе. Колко юана изяждаш на ден, пан дзу? Затова ли обичаш да забавляваш чуждестранни гости, за да се угояваш на гърба на народа?

— Не…

— Не заради това, а защото си шпионин.

— Не!

— Не — повтори Кан. — Ще ти дам само една възможност да си признаеш.

Това бе досадната част от постановката. Шанчин, преамбюлът. Арестуваните никога не си признаваха в този момент — знаеха, че с това сами ще подпишат смъртната си присъда. Знаеха, че им предстои да изпитат болки, че в крайна сметка ще се признаят за виновни в престъплението, но човешката природа е такава, че човек трябва първо да се бори за оцеляването си.

Чен мълчеше.

— Добре тогава — рече Кан.

Николай видя как очите на Чен едва не изскочиха от орбитите, когато иглата го приближи. Кан се изкиска.

— Никога досега не съм го правил, така че може да се наложи малко да експериментирам.

Чен трепна, когато Кан докосна единия му тестис с върха на телта.

— Проблемът е гъвкавостта — обясни Кан.

Отдръпна телта на около пет сантиметра назад и после натисна.