Дон Уинслоу
Сатори (138)

138.

Антонучи гледаше как русата жена сяда на стола и закача чорапа си за жартиера.

Това едва не го възбуди отново.

Но вече беше задоволен.

Момичето наистина бе свирило добре на саксофона, после той я беше подпрял на бюрото и си беше свършил работата с нея. Сега тя знаеше кой е шефът и не се чувстваше пренебрегната. След като я изчака да се облече и да си тръгне, Антонучи заключи кабинета си и излезе през задния изход.

Така и не чу нападателя.

Но усети дулото на пистолета, което го смушка в гърба.

— Как са бъбреците, старче? — попита гласът на френски със силен американски акцент. — Още ли пикаеш добре? Как ли ще се почувстват, ако дръпна спусъка?

— Не знаеш с кого си играеш, minet — изръмжа Антонучи. — Боклуци като теб ги хапвам на закуска.

Дръжката на пистолета се стовари върху гърба му и го накара да се превие. После мъжът го блъсна към стената, обърна го и натика дулото на пистолета в лицето му.

— Защо? — попита Хейвърфорд.

— Какво защо?

— Защо нареди да ме убият? — притисна го Хейвърфорд. — Твоя ли беше идеята или някой ти е поръчал?

Антонучи се изплю на земята.

— Ти си труп.

— Може би — отвърна Хейвърфорд. — Но не преди теб.

Вдигна ударника на пистолета.

Антонучи го погледна в очите и видя, че не се шегува. Всъщност, на кого му пукаше какво правят тъпите американци един с друг? Колкото до клетва за пазене на тайна пред друг корсиканец ли? Би умрял заради подобно нещо. Но в никакъв случай не и за тези боклуци. Изпита известно удоволствие, когато отговори:

— Един от твоите сънародници.

Хейвърфорд знаеше отговора още преди да зададе въпроса.

— Кой от моите сънародници?

— Представи се под името Голд.

Даймънд, помисли си Хейвърфорд. Абсолютен малоумник.

— И какво ти каза този „Голд“?

— Че смяташ да се намесиш в бизнеса ни.

— Бизнесът ви с дрога.

— Разбира се.

Антонучи се наслаждаваше на смаяната физиономия на американеца. Разсмя се и каза:

— Не схващаш ли, mimi? Твоят човек Голд получава дял. Намазва от всяко кило хероин, което пристига в Ню Йорк.

Яростта плисна Хейвърфорд като студена вълна.

— Поръчката за убийството на Жилбер — каза той. — Отмени я. Анулирай я.

— Късно е.

— Какво искаш да кажеш?

Антонучи вдигна ръка и направи вълнообразно движение с дланта си.

— Кобрата вече е на свобода — обясни той.