Дон Уинслоу
Сатори (33)

33.

Оръжието изглеждаше толкова грозно, колкото и беше смъртоносно.

В него няма чест, а съответно и красота, помисли си Николай. Мечът е прекрасен заради грижата и уменията, вложени в създаването му, и почтен заради храбростта, която е нужна в двубоя.

Но един гранатомет?

Грозотата му е пропорционална на разрушителната му мощ. Произведен напълно анонимно от бездушни работници на поточната линия в някой американски завод, той за разлика от меча не носи отличително достойнство на своя собственик, а само способността да убива и унищожава от разстояние.

Въпреки това, докато слушаше обясненията на Ю за особеностите на оръжието, Николай трябваше да признае, че мощта му е впечатляваща.

Гранатометът М20, известен като „супер базука“, тежеше само седем килограма и бе дълъг метър и шестдесет, като половината от дължината му се падаше на цевта. Изстрелваше високоексплозивна противотанкова ракета с тегло три килограма и половина, която летеше със скорост сто метра в секунда и можеше да пробие двайсет и пет сантиметрова броня от разстояние сто метра. Беше в състояние да унищожи тежък танк, бронетранспортьор, бронирана кола с гъсенични колела или бункер.

Оръжието, което в общи линии представляваше тръба с електрически спусък и оптичен мерник, можеше да се разглоби на две части за по-лесно носене от двама души. Човек можеше да го използва от изправено, клекнало или легнало — което беше особено важно за целта му — положение. С други думи, използващият го можеше да залегне в някое оризище или да се изправи във високата трева и да стреля точно. Добре обучен екип от двама души можеше да изстрелва по шест ракети на минута, а елитните екипи — до шестнайсет за същото време.

— Може ли да се използва от сам човек, ако се наложи? — попита Николай.

— Да, стига да е на тринога.

— Триногите включени ли са?

— Разбира се, другарю Жилбер.

Николай го накара да отворят и петдесетте сандъка и огледа всеки гранатомет. Не беше специалист по тези оръжия, но ако не го беше направил, щеше да събуди подозренията на Ю. Никой сериозен търговец на оръжие, какъвто несъмнено бе Жилбер, нямаше да рискува и да купи пет сандъка с гранатомети и четиридесет и пет с кирпичени тухли.

Оръжията бяха покрити с тънък слой грес, за да се предпазят от ръждата и плесента в окопите.

— Осигурявате ли смазка за почистването им? — попита Николай.

— Разбира се.

Петдесет от тези оръжия, помисли си Николай, всяко едно способно да унищожи френски танк, бронетранспортьор или бункер, можеха да променят ситуацията в полза на Виет Мин.

Може би дори решаващо.

Виет Мин бяха започнали преждевременна конвенционална офанзива срещу френските войски по река Дай. Притиснати от превъзхождащата ги френска огнева мощ, Виет Мин бяха изгубили единайсет хиляди души само за двайсет и шест дни. Въпреки това бяха на крачка от победата и може би щяха да я спечелят, ако не се бяха намесили американците с едно ново оръжие.

Наричаха го „напалм“ — течен огън, изсипван от самолети. Бойците на Виет Мин биваха изпепелявани на, място.

Николай си припомни бомбардировките над Токио, както и атомните бомби, които изтриха от лицето на земята Хирошима и Нагасаки, и се запита дали американският гений за масово унищожаване познава някакви граници.

— Ще ги взема — рече той. — Естествено, в зависимост от цената.

Не че наистина трябваше да се пазари. Хейвърфорд му беше осигурил достатъчно пари, но пък кой търговец на оръжие нямаше да се опита да намали цената?

Не и Мишел Жилбер.

Оттеглиха се в един затворен павилион, гледащ към езерото Лонтан.

Храната беше доста добра. Варена риба в сладък кафяв сос, последвана от зеленчуци с чесън и джа дзян ма — дебела пшеничена юфка с кълцано свинско в соев сос.

— Е, каква е цената? — попита Николай.

— Какво е предложението ви? — попита Ю, отказвайки да налапа въдицата и пръв да назове сума.

Николай даде нелепо ниска цена.

— Може би не сте ме разбрали правилно — отвърна Ю. — Не купувате само сандъците, а и съдържанието им.

И вдигна четворно.

— Може би съм се изразил неправилно — отговори Николай. — Искам да купя петдесет, а не петстотин.

Но все пак вдигна малко предложението си.

— Имаме разходи — каза Ю и назова новата сума.

— Явно много сериозни — отвърна Николай.

Но вече знаеше реалната цена на Ю, защото полковникът вървеше праволинейно към крайната си цел. Лишен от въображение играч на го, без никакъв усет или финес. Но Николай искаше да приключи с този противен пазарлък и назова цена малко под желаната от Ю. За негова изненада, полковникът прие. Това го накара да настръхне и се запита защо китаецът прави така.

Ю не закъсня с отговора.

— А сега да обсъдим транспорта.

Николай се престори на заинтригуван. Естествено, нямаше намерение наистина да купува оръжието, още по-малко да го праща някъде. Преди оръжието да е готово да отпътува, той щеше да е убил Ворошенин и с малко късмет щеше да се е махнал оттук. Въпреки това, играта трябваше да продължи и затова каза:

— Разбира се, ще платя разумна сума за превозването им до някое място недалеч от виетнамската граница.

Ю кимна.

— Ще депозирате средствата в банкова сметка в Лозана. Когато получим превода, ще ви дадем координати в провинция Юнан. Ще осигурим армейска част, която да ви помогне да превозите стоката до виетнамската граница. По-нататък се оправяте сами с крайния клиент.

— Ще депозирам половината пари в швейцарска сметка — отвърна Николай. — И другата половина, когато аз и стоката пристигнем на границата.

— Липсата ви на доверие е обезпокоителна.

— Чувал съм — отвърна Николай, — че въпреки несъмнено героичните усилия на Народоосвободителната армия, планините на Юнан гъмжат от разбойници.

— Останали са няколко контрареволюционни елементи, които се мъчат да оцелеят — отговори Ю, — скоро ще заличим тези ту фей.

— А дотогава — каза Николай, — не бих искал стоката ми да ми бъде отнета преди да я доставя на клиента си. Извинете грубостта ми, но все си мисля, че армейската част, за която споменахте, ще бъде още по-старателна, ако има, така да се каже, интерес от сделката.

Ю остави клечките си.

— Капиталистите винаги смятат, че всички са мотивирани от парите.

— Но не и комунистите — отвърна Николай. — Затова е и банковата сметка в Лозана. И защо приемате, че съм капиталист?

— Определено не сте комунист.

— Аз съм жилберист — отвърна Николай.

Ю се изкиска.

— Две трети и една трета.

— Разбрано.

Николай взе клечките си и продължи да се храни.