Дон Уинслоу
Сатори (76)

76.

Николай завърши разказа си.

— И затова искате да убиете Ворошенин — каза Кан.

— Вие не бихте ли искали?

— Не — отвърна Кан. — Мразех майка си.

— Съжалявам.

Кан сви рамене.

— Но американците определено не биха уредили идването ви тук за лично отмъщение — рече Кан. — Защо ви пратиха тук?

— Да убия Ворошенин — отговори Николай.

— Защо?

Николай му разказа всичко — целия план да забият клин между Пекин и Москва.

Защото вече нямаше значение.

Единственото, от което се нуждаеше сега, бе Кан да направи очаквания ход. Имаше вероятност да не го направи, но Николай я отхвърли. Човек не може да измени на своята природа. Кан вече доказа това и щеше да действа според природата си.

И той наистина го направи.

— Вече всичко ли ми казахте?

— Всичко.

— Добре тогава — рече Кан и взе телта. — Време е да продължим операта.

Дишай и натрупвай своята ки. Дишай и натрупвай своята ки. Николай остави страха да стегне гърлото му.

— Но защо? — попита той. — Та аз ви казах всичко!

— Именно.

— Но какъв е смисълът да го правите?

— Смисълът — рече Кан, докато клякаше пред Николай — е в това, че ще ми достави удоволствие.

Всички камъни бяха по местата си.

Николай насочи цялата си енергия в краката си, усети я как тече през вените и мускулите му, докато Кан се пресягаше да разкопчае колана му и да смъкне панталоните му.

Натрупвай и…

… освободи.

Енергията експлодира от стъпалата на Николай и се понесе през краката му, докато той се издигаше нагоре с цялата ки, която бе натрупал в тялото си. Столът се отскубна от винтовете си. Кан тупна на пода, после скочи на крака. Николай се завъртя два пъти, за да набере инерция, после се хвърли към него и го удари с краката на стола и го запрати в стената. Николай се хвърли към него, блъсна го в стената и чу как въздухът излиза от дробовете на Кан.

Отстъпи и го направи отново, после още веднъж, след което прикова шокирания и замаян Кан в стената и притисна с цялата си тежест по-дребния мъж.

Кан все още стискаше телта и Николай разчиташе на следващия му ход.

В отчаянието си Кан насочи върха на телта в гърлото на Николай.

Николай го остави да приближи, усети убождането в гърлото си, почувства как кръвта потича и видя как Кан се усмихва тържествуващо.

Тогава той сведе глава надолу, сграбчи телта със зъби, рязко вдигна глава и изтръгна инструмента от ръката на Кан.

Очите на китаеца се оцъклиха от изненада.

Николай отметна колкото се може по-назад главата си, после рязко я заби напред.

Телта влезе в окото на Кан. Той изрева от болка, загърчи се под Николай, опитвайки се да се измъкне.

Николай задържа телта само за момент… после каза:

— За Чен.

Натисна и върхът на телта мина през окото на Кан и се заби в мозъка.

Кан се вцепени.

Изстена.

И умря.

Николай остави тялото му да се свлече на пода. После седна и започна да развързва със зъби кожените ремъци. Нужни му бяха пет дълги минути да освободи едната си китка, след което развърза другата си ръка. Пое дълбоко дъх няколко пъти, събра енергията си, стана, извади ролката от магнетофона и я прибра в джоба си.

Погледна часовника си и откри, че все още има време да убие Ворошенин.