Дон Уинслоу
Сатори (56)

56.

Николай се отпусна в горещата вана.

Подарък от съдбата, помисли си той, докато се потапяше в почти врящата вода. Пое дълбоко дъх и издиша, за да може леката болка да отмине. После се излегна и остави горещата вода да отпусне мускулите и ума му.

Като момче можеше спонтанно да изпада в състояние на пълно умствено отпускане и съзнанието му го отнасяше на някаква спокойна планинска ливада. Жестокостите и мъките на войната обаче му бяха откраднали тази безметежност и той скърбеше за загубата толкова дълбоко, както съжаляваше за изгубената свобода и контрол върху собствения си живот.

Най-доброто, което можеше да направи сега, бе да контролира дишането и да избистри ума си.

Фактът, че тази вечер най-вероятно ще бъде последната в капана на живота, го натъжаваше единствено заради Соланж. Припомни си будисткия принцип, че цялото страдание се причинява от привързването и призна пред себе си, че е влюбен в нея по един съвсем западен, романтичен начин, и че мисълта за раздяла с нея е болезнена.

Това, че Даймънд и слугите му ще се разминат с разплатата също го натъжаваше, но пък се успокои с мисълта, че кармата е съвършена.

Така че ако оживея, каза си той, ще отмъстя лично. Ако умра, нека те да се преродят като торни личинки.

Насочи ума си към мисията.

Представяйки си я стъпка, по стъпка той мина през цялата вечер. Чен го взема от хотела и го оставя пред операта. Николай отива в ложата на Ворошенин, сяда и се наслаждава на представлението. В определения момент, докато барабаните и гонговете заглушават всичко, нанася един-единствен фатален удар в сърцето на мъчителя на майка му. После просто излиза от ложата, измъква се от опашката си и се добира до убежището в джамията.

Изведнъж нещо го разтревожи.

Повтори упражнението и тревожното чувство остана, макар че не можеше да открие източника му.

Смени постановката и си представи сценария като дъска за го, приготви черните си камъни и започна да играе. Играта си имаше обичайните предизвикателства, но нищо друго. Щом Ворошенин знае истинската ми самоличност, помисли си Николай, и щом си спомня как се е отнесъл към графиня Александра Ивановна, то може би наистина влизам в капан, но вече знам, че това е капан и съм подготвен.

Имаше нещо друго.

Отново смени перспективата и реши да играе с белите камъни срещу собствените си черни.

Това бе откровение.

Странно, но откри, че сред белите камъни фигурират не само руснаците и „червените“ китайци, но и американците. Умът му ги подреди като бели камъни и когато разгледа дъската както би я гледал, ако той играеше с белите, го видя.

Сатори.