Дон Уинслоу
Сатори (107)

107.

Бернар дьо Ланд откри шефа на сайгонския клон на SDECE в кабинета му.

Service de Documentation Exterieure et de Contre-Espionnage.^[1] Само френската бюрокрация е способна да измъдри подобно име, помисли си Дьо Ланд.

Sans prelude^[2] Дьо Ланд взе бутилката касис от бюрото, сипа си една чаша и настани слабото си тяло в креслото. Около бюрото бе страшно задимено и пепелникът на полковник Рейнал вече преливаше.

Рейнал беше дебел мъж с големи тъмни петна под очите. Дьо Ланд си помисли, че се дължат на безкрайните часове зад бюрото, пушенето и долнопробната храна, която поглъщаше докато четеше купищата доклади, които пристигаха всеки ден. Ако работата ти е да следиш всичкия шпионаж в Сайгон, натоварването е наистина свирепо.

— Имаме си нов играч в града — каза Дьо Ланд. Корсиканците го бяха помолили да разбере всичко, което може за този Жилбер, а бизнесът на Дьо Ланд беше да купува и продава информация. Ако можеше да прави и двете едновременно, още по-добре.

Рейнал въздъхна. В града и без това имаше прекалено много стари играчи и един нов беше последното, което му трябваше.

— И кой е той?

— Представя се като Мишел Жилбер — отвърна Дьо Ланд. — Отседнал е в „Континентал“.

Рейнал отказа да захапе въдицата.

— Може да е просто някакъв бизнесмен.

— Възможно е — съгласи се Дьо Ланд, докато се обслужваше с второ питие и една от цигарите на полковника. — Само дето е бил с корсиканците на следобедния им пастис.

Рейнал отново въздъхна. Като истински парижанин презрението към корсиканците беше въпрос на обществен дълг за него и негодуваше, че работата го принуждава най-малкото да ги търпи, ако не да им сътрудничи активно в Сайгон.

— Какво искат от този… Жилбер, така ли му беше името?

— Така — Каза Дьо Ланд. — Кой знае?

Наистина, помисли си Дьо Ланд. Кой знае какво е намислила Юнион Корс? Мазните пръсти на корсиканската мафия не изпускаха нито едно сладко парче. Намести се по-удобно в креслото и се загледа в бавно въртящия се вентилатор на тавана.

Рейнал беше привързан към белгийското джудже, пък и Дьо Ланд беше полезен. Малко пиастри от време на време, няколко жетона за казиното, момиче — не беше много. А Рейнал се нуждаеше от хора точно сега — особено от такива, които го предупреждаваха за новодошлите.

„Операция X“ (Как така не сме измислили по-тъпо име?) вървеше гладко и не бива да позволяваме на нищо да й попречи, помисли си той. Ако „X“ се провали, като едното нищо ще изгубим войната, а заедно с нея Индокитай и последните останки от Френската империя.

Лично той не даваше и пет пари за това — далеч повече предпочиташе да пие в някой цивилизован boote^[3] в Монпарнас, но от професионална гледна точка беше ужасно важно. Работата му бе да потуши бунтовете на Виет Мин на юг и ако това означаваше противни операции като определено противната „X“, то c’est la guerre^[4].

Новината на Дьо Ланд беше стара. Сингави вече беше докладвал, че Жилбер явно е продал оръжие на Бай Виен и е станал свидетел на част от „X“ в Лаос. Рейнал имаше резерви към решението на Сингави да позволи на Жилбер да лети с пратката опиум, но Сингави отговори, че Бай Виен не му е оставил друг избор.

— Дьо Ланд?

— Да?

— Нещо против да се поразходиш и да изпиеш по едно с този Жилбер? — попита Рейнал. — Да го преслушаш?

— Щом желаеш, Патрис.

— Моля.

— Разбира се.

Рейнал отвори едно чекмедже, извади измачкан плик и го плъзна по бюрото.

— За разходи.

Дьо Ланд взе парите.