Дон Уинслоу
Сатори (122)

122.

Мишел Жилбер беше голямата новина на Рю Катина.

Дори сервитьорите на закуска се отнесоха крайно уважително с него и Николай видя, че служителите и доста от гостите го сочат скришом и шепнат.

Намери новото си положение за забавно.

Същото се отнасяше и за Дьо Ланд. Появи се в трапезарията забележително свеж след изминалата нощ, седна на масата и подуши неодобрително храната.

— Приятелю, това е пълен боклук, особено за човек с твоето положение и богатство — изсумтя той. — Тези корсиканци няма да се научат да приготвят свястна кухня дори тя да им влезе в задниците и да чурулика песнички на Пиаф. Гледай, способни са да направят същински буламач дори от една закуска. Искаш ли истински кроасан?

— Не бих отказал.

— Ела тогава.

Дьо Ланд го поведе и отидоха до ъгъла на Рю Катина и Льо Лоа до едно заведение на име La Pagode, което упорито отказваше да се украси с мрежа против гранати.

— Собствениците се държат така, сякаш няма война — рече Дьо Ланд. — Смятат поставянето на тези простащини за начало на спускането по хлъзгаво нанадолнище. Ето така се запазва качеството, мой новозабогатели приятелю.

Докато закусваха кафе с мляко, кроасани (които наистина бяха великолепни, призна Николай) и сладко от праскови, Дьо Ланд му пробута един плик.

— Точно както поръча.

— Какво ти…

Дьо Ланд махна пренебрежително с ръка.

— Заведението черпи, приятелю.

— Не мога…

— Можеш и още как — отсече Дьо Ланд. — Нима не мога да отвърна на подаръка по свой начин, тоест с това, с което разполагам, в името на старите камбани на „Сен Жермен“? Можех да кажа и „Нотр Дам“, но нали се сещаш, малко съм чувствителен към асоциацията с Квазимодо.

— Благодаря — рече Николай.

— За нищо.

Николай беше впечатлен, че Дьо Ланд така и не попита защо му трябва съдържанието на плика и какво смята да прави с него.

Много време мина, откакто за последно имах приятел, помисли си той.

По-късно сутринта Бай Виен лично откара Николай да депозира печалбата си в банката. Пътуваха в личния му автомобил — брониран и с ескорт от въоръжени с автомати телохранители.

— Труден приятел си — каза Бай по време на пътя.

— Защо така?

— Постави императора в неудобно положение — отвърна Бай. — В неговия град, пред неговата жена.

Моята жена, помисли си Николай, но отговори:

— Ти ми помогна.

— Всички видяха как я гледаш — каза Бай. — Би могъл да те убие само заради това, да не говорим за парите.

— Най-вероятно би поискал ти да го направиш.

— Така е.

— А ти би ли го направил?

— Никак не би ми харесало — ти си свестен тип за бял и определено не ти липсва кураж. Но не се заблуждавай, Мишел — такива като теб идват и си отиват, а на мен ще ми се наложи още дълго да живея с Бао Дай. Като че ако поиска да го отърва от теб…

Не беше нужно да довършва изречението.

— Бих те разбрал — рече Николай.

— Напусни Сайгон — каза Бай. — Вземи парите си и се махай. Утре. Дори днес, ако можеш.

— Имам работа тук.

— Гранатометите ли? — попита Бай. — Не мисли, че съм забравил предложението ти да ми осигуриш още от тях. Но го направи от Лаос. Не е нужно да бъдеш в Сайгон.

— Имам друга работа тук.

— Каква работа?

— Моя — отвърна Николай.

— Само не ми казвай, че е свързано с онази жена — каза Бай. — Имам дузина руси французойки…

— Както казах, това е моя работа — рязко отвърна Николай.

Бай го изгледа продължително.

— Направи го бързо, сяо. Направи го бързо и изчезвай оттук, преди да ми се наложи да направя нещо, което изобщо не искам да правя.

Пристигнаха в Индокитайската банка. Бойците на бин суйен придружиха Николай и парите му вътре.