Дон Уинслоу
Сатори (41)

41.

Великата китайска стена определено заслужава името си, помисли си Николай.

Наистина монументално постижение на архитектурата. Но подобно на статична го защита тя така и не изпълнила предназначението си да държи нашественика надалеч. Няма смисъл да издигаш стена, когато врагът може да подкупи пазачите на портата.

Въпреки това стената си оставаше истинско чудо и се виеше нагоре-надолу по хълмове и хребети, гъвкава като гигантска змия с каменни блокове вместо люспи. Или може би като дракон според китайската зоологическа космогония, помисли си Николай.

Не, реши той, аналогията с го е по-подходяща. Стената бе като тънка дълга верига камъни, уязвима със самата си дължина, неподсилена от защита в дълбочина.

Определено урок, който трябва да се научи.

Чен заспа по обратния път към Пекин и спести на Николай усилията да води празни разговори. Вместо това той започна да подготвя ума си за предстоящата задача и докато мислеше за нея осъзна, че скоро ще се превърне в професионален убиец.

Беше убил трима души на младини — нищо по стандартите на неговото поколение, което бе преживяло кланетата на войната.

Първият беше Кишикава, неговият втори баща. Беше го направил, за да спести позора на наставника си. Освен това бе въпрос на синовен дълг, сякаш беше помогнал на генерала да си направи сепуку.

Другите двама първи се бяха опитали да го убият, така че причиняването на смъртта им беше самозащита.

Това обаче щеше да бъде преднамерено убийство с цел лична изгода. Можеше да го оправдае с мисълта, че така възвръща собствения си живот и този на Соланж, но оставаше фактът, че щеше да отнеме чужд живот в полза на своя и моралните увъртания бяха точно толкова полезни, колкото и кулите на Великата китайска стена.

И в същото време паричното възнаграждение на американците почти нямаше значение.

Това бе въпрос на чест.

Ворошенин не бе просто някой човек, нечий човешки живот.

Малко преди да умре, майката на Николай му беше разказала какво се е случило между нея и Юрий Ворошенин.

 

 

Петроград беше скован от студ и запасите му от гориво бързо се стопяваха.

Зимата на 1922 г. бе необичайно сурова, малкият запас въглища вече се беше изчерпал и комунистите опустошаваха частните домове, за да си набавят дърва. Прочутите липи на Таврическата градина бяха останали без клони и дърветата стърчаха като позорни стълбове.

Беше истинско чудо — не, не чудо, а доказателство за желязната й воля, — че графиня Александра Ивановна, успяваше да поддържа дома си, заемащ половин пряка на улица Кирочная, макар че съветски Петроград я бе принудил да превърне по-голямата част от него в комуналка, приютила няколко десетки работнически семейства.

Е, работнически на теория — липсата на гориво и суровини наред с хиперинфлацията, предизвикана от финансовите атаки на Запада срещу рублата, бяха затворили повечето фабрики в града. Работниците студуваха и гладуваха.

Един февруарски следобед Юрий Ворошенин, тогава шеф на петроградската ЧК, изкачи стъпалата към огромните дървени врати и изтупа снега от обувките си. Влезе, без да чука.

Огромното фоайе беше пълно с хора, които трепереха в палтата и одеялата си, но въпреки това собственичката не им бе позволила да нацепят на дърва скъпите мебели, които изпълваха къщата. Ворошенин мина покрай тях, изкачи се по извитото стълбище и тръгна към стаите на „апартамента“ й.

Беше слаба, страните й бяха леко хлътнали, кожата й бе пребледняла от глад. Дори висшите класи срещаха сериозни затруднения да намират и да си купуват храна. Въпреки това тя го изгледа с високомерието на аристократ, сякаш го питаше как смее да я безпокои в такъв ранен следобеден час.

Ясно беше, че не е свикнал с подобно нахалство. Искаше тя да се страхува от него, както и следваше, защото той беше отговорен за безброй екзекуции и ужасни мъчения, а тя зависеше изцяло от милостта му. Но графинята не показа страх.

— Добър ден, другарко Ивановна.

— Не съм, нито ще бъда ваша другарка.

— Знаете, че подобно отношение може да ви докара разстрел.

Тя затвори книгата.

— Сега? Тръгваме ли? Да се обличам ли, или смятате да ме застреляте тук?

— Не ме развеселихте.

— Не е смешно.

Тя посегна към четвъртитото пакетче на нощната си масичка и го разви, разкривайки парчето шоколад. Забеляза гладния поглед на болшевика и въпреки че го бе пазила седмици наред, каза:

— Колко грубо от моя страна. Искате ли малко? — Разчупи шоколада наполовина и му подаде едното парче.

Той го прие.

— Не съм виждал шоколад от…

— Предполагам, че търсите фразата „отпреди революцията“ — сладко довърши Александра. — Да, тогава Санкт Петербург беше град на големите и малките удоволствия.

— Сега е Петроград — напомни й той.

— Както кажете — отвърна тя.

Гледаше го с какво удоволствие поглъща шоколада. После той каза:

— Ще трябва да се изнесете.

— Какво можех да направя? — попита тя Николай, докато му разказваше историята. Цялото й семейство, бе загинало във войната или бе екзекутирано от червените. Мисълта, че ще се озове на улицата, без никакви средства и вещи, я ужасяваше повече от смъртта. Имаше малко места за живеене в Петроград, а още по-малко бяха онези, на които прословутите „бели“ можеха да се надяват на добър прием. Беше виждала хора от нейния сой по улиците, извозващи съдържанието на отходни ями, продаващи ябълки, предлагащи телата си.

— И къде ще ида? — попита тя.

— Това не е моя грижа.

Сама и безпомощна, тя бе запазила единственото оръжие, с което разполагаше жената по онова време. Изгледа го продължително и рече:

— Би могло да бъде. Ваша грижа, искам да кажа.

— Какво ви кара да мислите така?

— Начинът, по който ме гледате — отвърна тя. — Или може би греша? Сигурно съм се заблудила.

— Не, не сте.

Тя освободи ръката си от хватката му и тръгна към огромното легло.

 

 

Запази апартамента си.

Той идваше често следобед и през повечето нощи. Постът му в ЧК го закриляше, поне засега, от „обществената поквара“, каквото представляваше връзката с член на „експлоататорските класи“.

Една нощ й каза, че я обича. Тя се разсмя.

— Уверена съм, че добър болшевик като теб не вярва в романтичната любов.

— Може би вярвам.

— Може би не би трябвало — рече тя. — Романтиката е мъртва в този свят, скъпи мой. Би трябвало да го знаеш, ти допринесе за смъртта й. Имаме уговорка, Ворошенин, нищо повече.

Наистина е уговорка, помисли си той. Тя му се отдаваше сама, той я пазеше за себе си. Симетрията беше пълна.

 

 

На следващия следобед влезе в апартамента й, пребледнял от загриженост.

— Александра, трябва да се махнеш. Веднага.

Тя го погледна стреснато.

— Мислех си, че…

— ЧК знае за Рижки проспект.

От началото на революцията тя внимателно, тайно, частица по частица бе крила фамилното състояние на Иванови, възлизащо на милиони рубли, предавайки го на съхранение в една стара счетоводна кантора на Рижки проспект. Срещу известна сума служителите постепенно го изнасяха от страната, малко по малко, и го влагаха във френски и швейцарски банки. Беше невероятно дръзко начинание — мнозина бели бяха измъчвани до смърт заради това, че са скрили часовник, пръстен или няколко самуна хляб, а тя се бе осмелила да скрие милиони. Всичко това изискваше сурова дисциплина — да се преструва на бедна, да стои постоянно гладна, да си позволява само малко парченце шоколад.

— Въпрос на време е да дойдат за теб — каза той. — За мен също. Трябва да тръгваме. Да се махаме. Да напуснем страната.

— Но вещите ми, мебелите…

— Утре в седем сутринта заминава влак от Финската гара — каза Ворошенин. — Уредих място за теб и за целия ти багаж. Дадох сериозен подкуп, но ти имаш пари, нали? Извадих ти пътен лист, с който без проблеми ще стигнеш до Владивосток. След това…

Хиляди бели бяха поели по този маршрут — до Владивосток, откъдето се прехвърляха през зле охраняваната граница с Китай, за да намерят сравнително космополитно убежище в Шанхай. Изборът не беше от най-приятните, но разполагаше единствено с него.

— Къде са парите ти? — попита той. — Ще ми трябват малко за подкупи. Останалите вземи в брой със себе си.

— Ще ида да ги взема.

Той поклати глава.

— Твърде опасно е. Ще те арестуват и тогава… Няма да мога повече да те защитавам. А ти ще им издадеш всичко, Александра. Повярвай ми, ще им кажеш всичко, което искат да научат. И отгоре.

Тя му каза къде са парите.

— Но повечето са все още тук, нали? — попита той.

Тя кимна.

Съставиха плана.

През нощта щяха да нахлуят агенти, които да „конфискуват“ и откарат всичките й мебели и вещи на гарата, където щяха да бъдат натоварени в специален вагон на ЧК.

— Никой няма да посмее да го провери — увери я Ворошенин.

Тя щеше да бъде „арестувана“ преди зазоряване и също отведена на гарата, за да бъде изпратена в някоя адска дупка в Сибир. Всъщност, щеше да пътува сравнително комфортно до Владивосток с подправени документи.

— А парите ми? — попита тя.

— Лично ще ги донеса във влака — отвърна той.

— Ами ти? — попита тя. — Не си ли в опасност?

— Аз ще замина със следващия влак, също с нови документи — каза той. — Във Владивосток можем да решим как да продължим с уговорката си. Само че трябва да действаме бързо. Имаме много за вършене и малко време, а ЧК са по петите ти.

Ивановна му даде адреса на счетоводителите на Рижки проспект и започна да събира личните си вещи — скъпоценности, порцелан, кристал, скъпи семейни реликви — всички неща, които беше пазила от тълпата през последните пет дълги години.

Ворошенин отиде на Рижки проспект.

Подчинените му, подкупени и заплашени както подобава, я арестуваха на сутринта и я отведоха на гарата.

Естествено, Ворошенин така и не се появи.

Тя знаеше, че е измамена и имаше късмет, че й бе позволил да избяга с вещите си.

Това бе историята, която графиня Александра Ивановна разказа на сина си.

Как Юрий Ворошенин бе отнел честта и наследството й.