Дон Уинслоу
Сатори (127)

127.

Беше като сребро в отразената светлина на екрана.

Соланж седна два реда пред него, намести дългите си крака в тясната пътека, запали цигара и се загледа в екрана.

Симон Синьоре играеше главната роля в „Златната каска“^[1].

Филмът разказваше криминална история от Бел епок, която не представляваше никакъв интерес за Николай и той се зарадва, когато двайсетина минути по-късно Соланж стана и излезе от салона. Изчака няколко секунди и я последва навън на Рю Катина. Тя вървеше бързо, с дълги крачки и без да се обръща, докато не стигна до хотел „Райска птица“, където погледна отражението си в стъклената врата и го видя.

Николай я изчака да влезе и я последва в малкото фоайе. Виетнамецът на рецепцията й се усмихна като на позната и й даде ключа за стаята й. Така Николай разбра, че това е официалният й адрес, макар да се съмняваше, че е прекарала повечето си нощи тук.

Тя се качи в асансьора, а Николай застана наблизо и загледа месинговата стрелка над вратата, която спря на втория етаж. Отиде до малката будка, купи си Journal и прегледа заглавията, преди да отиде до вратата на стълбището. Увери се, че служителят на рецепцията и портиерът не гледат в негова посока, отвори вратата и се качи на втория етаж.

Тръгна по коридора и видя, че вратата на стая 231 е отворена. Спря отвън само за момент, за да могат сетивата му да потвърдят, че парфюмът е нейният.

Влезе и затвори след себе си.

Соланж стоеше в малката дневна.

— Това беше глупаво — каза тя, докато палеше цигара. — Глупаво и незряло.

— Кое?

— Поведението ти снощи.

Прекрасна е, помисли си Николай. Блясъкът на златисторусите й коси, същинска casque d’or, се губеше в приглушената следобедна светлина, едното й бедро бе преметнато ядосано, мускулестият й крак на високо токче беше изнесен настрана. Обърна му гръб, отвори бамбуковите щори с пръсти и погледна към улицата.

— Какво искаше да правя? — попита Соланж. — Да гладувам ли? Да живея на улицата?

— Изобщо не те съдя.

— Колко благородно от твоя страна — подигравателно рече тя. — Колко толерантно.

Николай знаеше, че си е заслужил тази словесна плесница.

— Хейвърфорд ли те прати тук? — попита я той.

— Не — поклати глава тя. — Някакъв друг тип. Представи се като „господин Голд“… той ми уреди да се запозная с Бао Дай. Не знаех какво да правя. Не знаех дали си жив или мъртъв…

Даймънд, помисли си Николай. Толкова лишен от въображение, колкото и брутален. Притежаваше финеса на бик. Но биковете могат да бъдат много опасни, когато се обръщат, удрят и мушкат.

— Всичко е наред — каза той.

— Не е — отвърна тя. — Изпратиха ме тук да те подмамя да дойдеш, нали? Дори да се измъкнем, могат да ме използват, за да те проследят. Трябва да ме напуснеш, Николай. Върви и никога не се връщай.

— Не.

Тя отново погледна през прозореца и Николай осъзна, че се страхува дали не са я проследили от киното.

— Трябва да се върна преди филмът да е свършил.

— За да разбереш как завършва ли? — попита той.

Тя поклати глава.

— Гледала съм го три пъти. Първите два плаках.

— А сега?

— Сигурно отново ще плача.

Той я придърпа към себе си и я целуна. Устните й бяха меки и топли.

Николай отметна косата от шията й, целуна я там и беше награден със стон. Окуражен, разкопча роклята й и прокара длан по топлата кожа на гърба й.

— Не бива да го правим — промълви тя. — Това е лудост.

Но се освободи от роклята си и я остави да се плъзне надолу по бедрата й. После разкопча сутиена си и притисна гърдите си в него.

— Толкова ми е приятно с теб.

Николай я вдигна на ръце и я отнесе в спалнята.

Остави я в леглото и дръпна роклята по краката й, разголвайки черни жартиери и дълги чорапи.

Соланж разтвори крака, дръпна бикините си настрани.

— Бързо.

Той разкопча панталона си и легна отгоре й. Влезе в нея с един тласък. Беше влажна и готова. Тя хвана задника му и го придърпа по-надълбоко.

— Ела в мен.

— Ами ти?

— Просто влез в мен. Силно. Моля те.

Тя пое контрол над любенето им и го дърпаше в себе си, докато не го усети как достига върха и свършва със сподавен вик.

 

 

Николай лежеше в леглото и я гледаше как се облича, елегантна дори когато е неглиже. Тя седна на ръба на леглото и вдигна чорапите си по дългите си крака.

— Какво ще кажеш за закуска утре? — предложи той. — Намерих едно място, където предлагат доста добри кроасани.

— Това покана за среща ли е? — иронично попита тя.

— Можем да седнем на различни маси — каза Николай. — Или ще липсваш на императора?

— Той ще бъде зает с държавни дела — отвърна тя. — Ще се мъчи да определи кой го управлява, французите или американците.

— И какво ще реши?

— Нищо — каза тя, изправи се и дръпна роклята си нагоре по бедрата си. Намръщи се, сякаш й се стори, че бедрата й са станали малко по-широки. — Американците ще решат вместо него. Те решават вместо всички.

— Не и вместо нас.

— Така ли? — Усмихна се, както една майка би се усмихнала на героичните фантазии на малкото си момче.

— Да — каза той.

Тя се наведе и го целуна.

— И какво ще решим ние?

— Да бъдем заедно.

— Нима?

— Да.

Вече разполагаше с пари — с достатъчно пари, за да живеят щастливо някъде. Разказа й всичко за Ворошенин, за връзката с майка му и семейното богатство, за трезорите, банковите сметки и паспортите.

— Можем да идем, където и да е — рече той. — Във Франция, например.

— Да, това би ми харесало.

— Може и в земята на баските — предложи той. — Знаеш ли, че говоря баски?

Тя се разсмя.

— Това е много необикновено, Николай.

— Научих го в затвора.

— Разбира се, че там — рече тя. — Да, страната на баските е много красива. Можем да си купим някое шато, да живеем спокойно…

Лицето й стана сериозно, по-сериозно от всеки друг път.

— Обичам те.

— И аз те обичам.

Тя се освободи от прегръдката му, отиде в дневната, намери чантата си и извади червило. Върна се в спалнята, седна пред огледалото и се гримира бързо.

— Размаза ми устните.

— Радвам се.

Погледна отражението си в огледалото, остана доволна от резултата и се изправи. Николай стана и я прегърна силно. Тя прие прегръдката му, после се освободи и се дръпна на една ръка разстояние от него.

— Трябва да се връщам.

— Филмът — сети се Николай. — Как свършва?

Смехът й бе омагьосващ.

Героинята гледа как убиват любимия й, каза му тя.