Дон Уинслоу
Сатори (125)

125.

Намусен затлъстял французин чакаше Николай във фоайето на хотела. Бавно се надигна от стола си и приближи Николай, който чакаше да получи ключа от стаята си.

— Мосю Жилбер?

— Да?

Костюмът на непознатия висеше по него като пране. Тъмните кръгове под очите му създаваха впечатление за още по-голяма умора от колонията.

— Патрис Рейнал — представи се той. — SDECE. Бих искал да поговорим.

— В бара? — предложи Николай.

— Какво ще кажете във вашата стая? — предложи Рейнал. — Насаме?

Оттеглиха се в стаята на Николай. Рейнал отказа предложеното питие, настани се в един стол и започна направо по същество.

— Не ви харесвам, Жилбер.

— Ах — отвърна Николай. — Повечето хора изчакват ден-два преди да решат дали да ме харесват или не.

— Защото нямат предимството да получават гневни телеграми от Москва и Пекин, настояващи за незабавното ви арестуване и екстрадиране — отвърна Рейнал. — Да не говорим за също толкова настоятелните запитвания от двореца Нородом относно самоличността на французина, който е оскърбил императора и се е държал непристойно със спътницата му. Нито пък са получавали доклади, че сте продали пратка изключително смъртоносно и вероятно крадено оръжие на бин суйен и че сте пътували в самолет със съмнителен товар до нос Сен-Жак.

— Бин суйен са ваши съюзници — мило рече Николай.

Гласът на Рейнал беше много уморен.

— Официално не са, нали разбирате. Френското правителство не поддържа приятелски отношения с пирати и наркотрафиканти. А ето че тази сутрин, Жилбер, преди да успея да пийна дори глътка кафе с коняк за ободряване, научих, че някакъв, макар и дребен съветски функционер, бивш служител на посолството им в Пекин, бил открит мъртъв в бордей в Чолон. Става въпрос за явно самоубийство, но какъвто съм циник, все се питам дали присъствието ви в този град е наистина съвпадение. Сякаш имате навик да се навъртате около мъртви руснаци.

Значи Льотов е мъртъв? Николай запази непроницаема физиономия. Свръхдоза, руснаци или китайци?

— Мисля, че същото може да бъде казано и, да речем, за германците.

— Много остроумно — отвърна Рейнал. — С всяка следваща минута започвам да ви харесвам все по-малко.

— И какво, арестувате ли ме? — попита Николай. Беше му омръзнало. Ясно беше, че екстрадирането му в някоя от комунистическите столици щеше да означава край на играта.

— Не — отвърна Рейнал. — Изобщо не ме интересува какво ще стане с вас, просто не искам да се случва в моята градинка. Така че ще го кажа направо — разкарайте се. Va t’en.

Надигна се от стола. Изглеждаше още по-угрижен, отколкото при пристигането си.

— И още нещо — каза той, докато вървеше към вратата. — Оставете жената на Негово превъзходителство на мира.

Николай пристъпи до бележката, която беше оставена на масата му. Дори да я беше забелязал, Рейнал не го показа с нищо.

Отвори плика.

Catinat Cine? A deux heures?^[1]

Без подпис, но с нейния почерк.

Погледна часовника си.

Имаше време точно колкото да успее за срещата в „Саро“ и после да се види със Соланж.