Дон Уинслоу
Сатори (18)

18.

Въпреки че беше изучавал карти и въздушни фотографии, те не можеха да заместят непосредственото познаване на града, а той искаше да се ориентира в Пекин. Оцеляването му можеше да зависи от моментното решение в коя уличка да завие и кои пътища да избягва — и нямаше да има време за нерешителност и колебания.

Пекин в началото на 1952 г. бе град на противоположностите, разделен между просторните правителствени части и тесните улички хутонги, на които живееха повечето хора. Сърцето му беше Забраненият град — както показваше името му, затворен за простолюдието през по-голямата част от хилядолетната му история. Сега в него се беше настанило комунистическото правителство и бе превърнало много от сградите му в служби и резиденции, така че през повечето време той си оставаше все така „забранен“.

„Другият“ Пекин около него беше — или е бил навремето — изпълнен с живот, кипящ и космополитен град с около два милиона жители, с открити пазари, улици с модни магазини, малки паркове и площади, където изнасяха представленията си жонгльори, фокусници и други улични артисти.

Местните жители имаха същата надута и пренебрежителна нагласа, каквато можеше да се види у жителите на всички големи градове. За тях Пекин беше цяла вселена, което до голяма степен си беше вярно. Всички бяха дошли в имперския град — не само китайци от всички краища на страната, но и от останалия свят, за добро или лошо. Затова изтънчените пекински граждани познаваха разнородните култури на Китай, Япония и Европа. Заможният пекинец спокойно можеше да се храни във френски ресторанти, да си шие костюми в италиански ателиета и да си купува немски часовници. Повечето модерни жители бяха носили английски костюми или френски рокли и бяха танцували под звуците на американска музика.

Но въпреки това, всеки добър пекинец, от най-бедния чистач на отходни канали до най-богатия търговец, щеше да постави пекинската култура на първо място — нейните прочути имперски сгради, мостове, паркове и градини, вековните ресторанти и чайни, театрите и оперите, цирковете и акробатите, поетите и писателите.

Пекин е бил процъфтяващ имперски град по времето, когато Лондон и Париж са били блата, гъмжащи от комари. От всички европейски столици единствено Рим можеше да му съперничи по древност, изтънченост и мощ.

Пекинците бяха видели всичко. В живата памет на мнозина от гражданите Пекин бе преживял нашествията на французи, германци, националисти, японци, а сега и на комунисти. Беше се приспособявал, развивал и оцелявал.

Мнозина наблюдатели бяха изненадани, че Мао избра за столица тъкмо този град с всичките му имперски асоциации.

Николай смяташе, че изборът му е бил именно заради тези асоциации. Никой не можеше да вземе властта в Китай без атрибутите на Пекин; никой император не можеше да получи пълномощието на Небето, без да владее Небесния храм, а Николай знаеше, че въпреки цялата си комунистическа пропаганда Мао гледа на себе си именно като на нов император. И наистина, той бързо се беше изолирал в Забранения град и рядко излизаше извън него.

Пекинците знаеха това. Бяха видели множество императори, бяха свидетели на възхода и падането на династии, бяха ги гледали как издигат паметници на самите себе си и как тези паметници се рушат. И знаеха, че комунистическата династия е само една от дългата поредица. Времето й беше дошло и щеше да отмине, и градът щеше да я надживее.

Но в каква ли форма, запита се Николай, докато излизаше през главния вход и зави надясно по Чанан. Мао имаше планове за града и беше обявил, че ще го превърне от „град консуматор в град производител“. Вече разрушаваха стари квартали, за да направят място за нови заводи, разширяваха тесните улици, за да позволят на камионите да минават по тях, а съветските архитекти (чист оксиморон, по мнението на Николай) в момента проектираха и изграждаха стерилни бетонни жилищни комплекси на мястото на старите къщи с дворове, които бяха центърът на пекинския живот.

Стените на дворовете се извисяваха покрай жилищните улици и хутонги и в тях имаше само малки врати, през които можеше да се излезе на улицата. Вратите водеха към друга стена и посетителят трябваше да тръгне надясно или наляво — похват, който целеше да надхитри злите духове, които можеха да се движат само по права линия. След като заобиколи стената, пред посетителя се разкриваше вътрешен двор, застлан с чакъл, а при по-богатите къщи — с каменни плочи. Обикновено в двора имаше едно или две дървета и мангал на въглища, на който се готвеше през по-топлите сезони. В зависимост от имотното състояние на фамилията, жилищната сграда беше с един или два етажа, понякога с отделни крила за семействата на синовете. Пекинците живееха уединено, тихо и се ползваха с голяма свобода зад стените на тези просторни фамилни имения.

Обсебеният на тема контрол Мао не можеше да търпи това и бързо заклейми желанието за уединение като проява на „индивидуализъм“ и противообществена нагласа. Докато чакаше руснаците да завършат архитектурните си погроми, той нападна къщите с дворове на организационно ниво, въвеждайки „комисии за опазване на реда“, в които съседите биваха окуражавани да се шпионират помежду си. Облечени в черно отряди „нощни стражи“, предимно бивши крадци, използваха старите си умения, за да се промъкват по покривите и да подслушват „буржоазните звуци“ като потракването на плочките за маджонг^[1], трелите на пойна птичка или контрареволюционни приказки и заговори.

Атаката срещу градския живот засягаше и обществените места. Затваряха се театри и чайни, улични актьори бяха принуждавани да си извадят разрешителни, търговците на сергии насилствено се вкарваха в контролирани от държавата кооперативи. Дори рикшите, които някога задръстваха булевардите на града, постепенно изчезваха като „имперски отживелици“ и символ на „робство“. Не се случваше наведнъж, но се случваше и суматохата, която придаваше такъв чар на града, се сменяше с боязливо мъртвило, в което всяко действие се следеше и подслушваше.

И наистина беше така — Николай забеляза мъжа, който моментално тръгна след него, още преди да излезе от фоайето. Китай беше беден по отношение на повечето природни ресурси, с изключение на населението, така че разузнавателните служби лесно можеха да си позволят да оставят човек в хотела с единствената задача да държи „Жилбер“ под око.

Добре беше да го знае.

Николай искаше да провери колко добре е организирано наблюдението му, така че в момента „пускаше въдица за опашки“, както би се изразил Хейвърфорд. Естествено, самият Николай мислеше по различен начин, с термините на го. Основният принцип в играта бе, че движението предизвиква движение. Преместването на един камък по дъската провокира ход от страна на противника. Беше открил, че същото се отнася и за играта на шпионаж, в която беше начинаещ, както много добре си даваше сметка.

Като се преструваше, че не е забелязал опашката, Николай пресече Чанан и се озова в стария дипломатически квартал, недалеч от някогашната сграда на руското консулство, която сега се заемаше от съветското посолство. С периферното си зрение огледа предната страна на сградата и лесно различи охраната, която седеше в руски автомобили.

Крачеше бързо, сякаш дипломатическият квартал, му беше омръзнал и искаше да продължи на запад към площад Тянанмън.

Обиколи огромното пространство, на което цареше строителен хаос (копоят му си вършеше добре работата — не го беше изгубил и не приближаваше прекалено), след което продължи на север към грамадните керемидени покриви на Забранения град.

Опашката му изостана и го предаде на втори човек, така че Николай вече знаеше, че следенето на Жилбер е приоритетна задача. Високият покрив на императорския дворец, който лесно се познаваше от стотиците фотографии, се издигаше пред него, а той търсеше подходящо място, където да убие Ворошенин и което да му осигури необходимото време, пространство и избор на път за бягство.

Беше се надявал, че стените на Забранения град могат да се окажат това място, но после си даде сметка, че районът ще бъде силно охраняван, след като Мао се беше настанил там и много от сградите се бяха превърнали в домове на висши държавни и партийни деятели.

Влезе в двореца, който сега беше музей, за да се стопли и да се покаже като истински турист. Помота се наоколо (ако човек изобщо можеше да се „мотае“ в този ужасно студен следобед) и напусна Забранения град. Забеляза, че се е сдобил с допълнителна опашка, зави на изток и мина по един красив мост над южната част на езерото Бейхай, което бе замръзнало, сковано от сребрист лед, а по бреговете му се издигаха бели върби.

Не беше добре да върви прекалено уверено, затова тръгна с походката на човек, който се е позагубил, но не се тревожи от това. Поспря на ъгъла на улица Сидан, преструвайки се, че обмисля маршрута си, след което „реши“ да завие на север. Опашките му се смениха — единият се забави, уж си оправяше шала, а другият побърза да го замести.

Това бе достатъчно на Николай да разгледа добре лицата им, без да бъде забелязан. Кръсти единия „Хрътката“, защото беше висок, слаб и ходеше бързо, а другия — Сяо Усмивката заради киселата му физиономия. Всъщност, помисли си Николай, никой нямаше да изгаря от щастие, ако го накарат да напусне хубавото топло фоайе и да се мотае из ледените улици.

Ускори крачка, за да види дали Хрътката ще се опита да не изостане или има друг, на когото да го предаде. Хрътката също закрачи по-бързо, макар че се погрижи да остане далеч зад Николай, докато минаваше през Южната порта в парка Бейхай.

Паркът е много хубав, помисли си Николай. Показваше най-доброто от азиатското ландшафтно изкуство. Беше построен около овала на езерото и алеите му се виеха между грациозни редици върби, безупречно подредени камъни и съвършено разположени павилиони. Всеки завой предлагаше нова гледка и като цяло паркът се доближаваше до постигането на онова трудно постижимо качество, което японците наричаха шибуми — ненатрапчива красота.

Всъщност, през зимата паркът наподобяваше знатна възрастна дама, слаба и същевременно прекрасна, която запазва достойнство дори пред лицето на студената смърт. Някой по-надарен в словото би могъл да напише поема за нея, помисли си Николай.

Вървейки на север покрай източния бряг на езерото, той стигна до мост, който водеше до остров. Прочете малката табелка, която упътваше към Нефритения остров, и стъпи на изящно извития мост.

Спря на най-високата част, за да погледа острова и да види дали Хрътката още го следи. Хрътката се оказа достатъчно съобразителен — мина покрай него и продължи към острова, без изобщо да го погледне. Умен ход, помисли си Николай. Предвидил е, че ще продължа към острова, но въпреки това си оставя възможност да се върне, ако си променя решението. Огледа се небрежно и видя Сяо Усмивката да се мотае в един павилион недалеч от началото на моста.

Обърна се и прекоси моста до Нефритения остров, над който се извисяваше висока бяла кула, издигната на малко възвишение в центъра, заобиколена от гъста горичка. Тясна пътека, оградена с дървета и храсти, водеше към кулата. Табелката обясняваше, че това е Бялата пагода (нищо изненадващо), построена през 1651 г. в чест на посещението на Далай лама.

Доста иронично, помисли си Николай, като се има предвид, че китайците наскоро бяха нахлули в Тибет.

Самата кула беше затворена. Николай се разходи около нея. С извитите си линии и допълнителните си кулички със златен будистки символ на върха, тя приличаше повече на тибетска, отколкото на китайска пагода.

Обиколи кулата и продължи по тясната лъкатушеща пътека през дърветата към южния бряг на Нефритения остров, откъдето по Моста на съвършената мъдрост се стигаше до основната част на парка. От моста забеляза малките кейове по брега на езерото. Явно в не толкова сурови времена човек е можел да се разходи с лодка в езерото.

Нефритеният остров е от възможните места, особено нощем, помисли си Николай, но щеше да му е проблем да подмами Ворошенин да дойде тук. Развил параноя от сталинските чистки, руснакът трудно можеше да бъде прилъган да отиде, където и да било, а ако наистина беше толкова добър шахматист, за какъвто го сочеха, бързо щеше да надуши клопката.

Все пак трябваше да има предвид това място, пък и най-малкото беше изпълнил заръката на Хейвърфорд да се покаже на агентите му при Бялата пагода.