Дон Уинслоу
Сатори (115)

115.

Николай седна пред бюрото срещу Антонучи.

— Харесва ли ви заведението ми? — попита корсиканецът.

— Да, много е добро.

В малкия кабинет отзад цареше изненадващ безпорядък. Николай беше очаквал по-спретната, по-делова атмосфера. Върху бюрото имаше купчини документи, писма, стари вестници и препълнени пепелници. Над него висеше лампа, чийто абажур беше изпоцапан от мъртви буболечки.

Един от гангстерите на Антонучи — висок, дебел мъж — се беше облегнал на стената и несъмнено нарочно се беше погрижил издутината под сакото му да личи. Антонучи запали отново пурата си, като я въртеше внимателно около пламъчето на запалката. Когато остана доволен от равномерното горене, отново насочи вниманието си към Николай.

— Вие сте млад човек. Амбициозен.

— Това проблем ли е?

Антонучи сви рамене.

— Може би да. Може би не.

Зачака отговор, но Николай разбираше, че всеки отговор на подобен широк начален гамбит може да бъде единствено грешка. Затова просто отпи от брендито си и зачака Антонучи да постави следващия камък.

— Амбицията е нещо хубаво у един млад мъж — каза той. — Стига да е достатъчно зрял, за да знае, че наред с амбицията би следвало да проявява и уважение.

— Младостта си мисли, че е измислила света — рече Николай. — А зрелостта уважава света, който намира. Не съм дошъл в Сайгон да го променям или да проявявам неуважение към традициите му, мосю Антонучи.

— Радвам се да го чуя — каза Антонучи. — Според традицията, никой не може да върти определен вид търговия в Сайгон без да прояви уважение към определени хора.

Значи Юнион Корс вече знае за сделката ми с бин суйен, помисли си Николай. Бай Виен ли им беше съобщил, или сънародникът им Сингави? Лично Николай би заложил на втория.

— Ако някои хора традиционно контролират, да кажем, търговията с оръжие — нека ги наречем „уважавани хора“, — то това е традиция, която един млад мъж със сигурност би пожелал да почете.

— Вие сте рядко мъдър за годините си.

— С извинение за прямотата — рече Николай, — какъв е традиционният процент тук?

— Доколкото знам, зависи от конкретния товар, който пристига или заминава — отвърна Антонучи. — Но, да кажем, три процента са традиционни. Поне така съм чувал.

— Три? — повдигна вежда Николай.

— Три.

Николай вдигна чашата си.

— Е, в такъв случай да пием за традицията.

— За традицията — повтори Антонучи. — Per tu amicu.

Николай пресуши чашата си и стана.

— Отнех прекалено много от времето ви. Благодаря, че се срещнахте с мен и ми предложихте мъдрия си съвет.

Антонучи кимна.

След като Николай си отиде, Антонучи се обърна към мутрата.

— Кажи на Ивет, че искам да я видя през следващата почивка.

Петнайсет минути по-късно саксофонистката влезе в кабинета.

— Заглеждаш се по непознати, а? — попита я Антонучи.

— Не! Просто се опитвам да бъда любезна с клиентите!

Антонучи си свали колана и го сгъна на две.