Дон Уинслоу
Сатори (36)

36.

— Вие сте голям… — Чен затърси думата на китайски, но се предаде и премина на френски. — … gourmand^[1].

Николай сви рамене.

— Аз съм французин.

Когато се беше върнал от срещата си с Ю, красивата служителка на рецепцията в хотела му бе дала ключа и го бе попитала дали да се нуждае от предложение за ресторант за вечерта.

— Ако обичате — отвърна Николай.

— Мога ли да ви предложа „Хон Бинлоу“ — попита тя.

Чен беше много поласкан, че Жилбер иска да посети реномирания стар ресторант и да опита характерната му мюсюлманска кухня. Едно от преимуществата на придружителя на чужденци беше възможността да се храни на места, които иначе не можеше да си позволи. А дори и да разполагаше с достатъчно пари, честите посещения на по-изисканите заведения можеха да му докарат обвинение в упадъчност.

Естествено, нямаше свинско, но пък това се компенсираше напълно достойно от агнето сукалче на дървени въглища, монголското задушено с картофи и най-вече от запечената змиорка.

Сервитьорите, които до един бяха от малцинството хуй, пристигнали от западните провинции преди поколения, носеха къси бели елеци, черни панталони и бели мюсюлмански кепета. Малкото жени в заведението, повечето роднини на съдържателите, бяха забулени или покриваха косите си със забрадки.

— Религиозни суеверия — почувства се длъжен да отбележи Чен, за да представи самия себе си като политически правоверен. — Вие сте католик, предполагам?

— По рождение — отвърна Николай.

Към средата на вечерята Николай се извини, че трябва да посети тоалетната. Сервитьорът едва го погледна, докато минаваше покрай кухнята и продължи по тесния коридор.

След като заключи след себе си, Николай се облекчи, за да задоволи евентуалните подслушвачи, след което пусна водата, за да измие ръцете си и да заглуши вдигането на капака на старото казанче. Съобщението, написано на цигарена хартия, беше залепено с дъвка от вътрешната страна на казанчето.

Николай разчете шифъра, запамети съдържанието и накъса хартията на малки парченца, хвърли ги в тоалетната и пусна водата.

— Добре ли сте? — попита го Чен, когато се върна на масата.

— Великолепно — отвърна Николай. — Защо?

— Разтревожих се да не би змиорката да е раздразнила стомаха ви — каза Чен.

— В моята част на Франция това е обичайно ястие — отвърна Николай.

— О!

Сервитьорът беше млад мъж, красавец, с високи скули и поразително сини очи. Ръката му леко трепереше, докато подаваше на Николай сметката.

— Всичко ли беше според очакванията ви, другарю?

— Всичко беше точно така, както ми разказаха. — Николай беше радостен, че Чен бързаше да обере остатъците от червения сос с геврека и не забеляза безпокойството на келнера.

— Толкова съм поласкан. Ще предам на готвача.

— Моля, бъдете така добри.

Колата и шофьорът ги чакаха отпред.

— Да се поразходим? — предложи Николай.

— Много е студено.

— Но ние сме добре подсилени — потупа корема си Николай. — Както отвътре, така и отвън.

Чен се съгласи, но не беше особено радостен. Колата и шофьорът бяха голяма привилегия, а сега чужденецът искаше да върви пеша като някакъв селяк. Но все пак трябваше да му се угажда — носеха се слухове, че току-що е сключил важна сделка с Министерството на отбраната.

Заслушан в скърцането на снега под подметките му, Николай мислено повтори инструкциите на Хейвърфорд.

Елиминирай обекта. Излез от операта, мини през пазара и влез в Храма на зелената истина. Екипът от мюсюлмани хуй, противници на комунистите, ще те чака там. Ще те откарат с камион до пристанището Цинхуандао, Където ще те поеме рибарска гемия и ще те откара до американска подводница в Жълто море. Късмет.

Наистина ми трябва късмет, помисли си Николай. Щеше да му е нужен безумен късмет само за да се измъкне от операта, какво остава за бягството по тесните улички до джамията. А и дали „екипът“ щеше да успее да го прекара през множеството пропускателни пунктове до Цинхуандао?

Едва ли.

Но нямаше особен смисъл да се мисли за малко вероятното.