Дон Уинслоу
Сатори (29)

29.

Монахът излезе със скръстени ръце от Бялата пагода.

По-рано, точно след изгрев, монахът, известен като Сюе Син беше медитирал в кулата, бе гледал през прозореца към моста и бе видял мъжа, облегнал се на парапета.

Сега вървеше бавно към моста. Бавно, защото не искаше да се набива на очи, но и защото краката му бяха странно извити и не можеше да се движи бързо.

Знаеше, че рискува живота си, знаеше, че има голяма вероятност някой от разхождащите се в парка, от играчите на тай чи, от уличните търговци и дори от останалите монаси да е полицейски шпионин, който дебне да види кой ще прибере посланието.

Тогава щеше да се случи едно от двете възможни неща. Или щяха да го арестуват незабавно, или щяха да изчакат и да го проследят с надеждата, че ще ги отведе до цялата клетка. Той обаче знаеше, че не може да позволи подобно нещо — беше достатъчно опитен да забележи следящите го и достатъчно умел, за да сложи край на живота със собствената си ръка, ако се стигнеше до това.

Сюе Син нямаше да позволи да го заловят.

Вече го бяха залавяли.

По време на мъченията беше научил онова, което никой човек не би трябвало да научава — звученето на собствените му писъци. А когато го връщаха в клетката, единствено милостта на съкилийника му го запазваше жив, даваше му надежда, когато искаше да умре, споделяше с него мизерните шепи ориз, които им даваха, колкото да не умрат от глад.

Сега, десет години по-късно, той все още куцаше.

Знаеше, че изобщо не биваше да е жив. Онези, които го бяха заловили, решиха да избият всички преди идването на японците, затова ги изкараха на едно поле до затвора, дадоха им подострени пръчки и ги накараха да изкопаят дълга траншея.

Когато общият гроб бе готов строиха ги пред него и Сюе Син с нетърпение очакваше куршума, който щеше да сложи край на този живот. Комендантът обаче обясни, че не си заслужавало да пилеят скъпите патрони за тях и затова ще бъдат съсечени и намушкани.

После започна — вихър от сребристи остриета и фонтани кръв. Сюе Син усети как пада назад в траншеята и се радваше на смъртта. Сякаш дни по-късно усети падащата отгоре му пръст и му се прииска да изкрещи, че е още жив, но преглътна страха и болката си заедно с пръстта.

Монасите дойдоха същата нощ.

Вървяха като призраци през мъглата и копаеха с ръце. В буквалния смисъл го извадиха от гроба. Седмици по-късно можеше да става, след още няколко седмици беше в състояние да ходи, ако това можеше да се нарече ходене. Всяка нощ сънуваше кошмари и се събуждаше в онзи гроб.

Сега Сюе Син мина покрай разхлабената керемида на моста, измъкна сръчно посланието и го скри в робата си. В другата си ръка стискаше тънък остър нож, който щеше да забие в корема си, ако дойдат за него или ако разбере, че някой го следи.

Но никой не го направи.

Излезе незабелязано от северната порта и се озова в един хутонг в северната част на централния район. Пет минути по-късно се намираше в задната стаичка на една малка къща, клекнал на мъждукащата светлина на малкия радиопредавател, в който прочете кодираното съобщение.

Излезе от къщата, рецитирайки „Ом мани падме хум“.

Скъпоценният камък е в лотоса.