Дон Уинслоу
Сатори (7)

7.

Следващите няколко седмици минаха в приятно еднообразие.

Николай ставаше рано и отиваше в градината да медитира. Когато се връщаше, Соланж вече беше приготвила кафе с мляко и кроасан. Макар че му бе нужно известно време да свикне с идеята да яде хляб на закуска, постепенно започна да му харесва. След това започваха разговор, по време на който тя поправяше произношението му и го учеше на жаргон и разговорен език. Соланж бе строга учителка, което се харесваше на Николай.

Колкото до самата нея, Соланж съзнаваше, че и най-малката грешка, небрежен анахронизъм или залитане към неестествената скованост може да му струва живота. Затова му поставяше високи изисквания, настояваше за безупречни резултати, предизвикваше интелекта му и вродения му талант за езици. Той надхвърли очакванията й — гордостта му го правеше великолепен ученик.

Разговаряха и по време на обяда, след което Николай правеше обичайната си разходка в градината. Соланж знаеше, че той се нуждае от усамотяване и бе достатъчно тактична, за да отклонява любезните му покани да го придружи. Вместо това се оттегляше за кратка почивка, след което започваше приготовленията за вечеря. Когато той се връщаше, двамата разучаваха карти на Монпелие, снимки на определени кафенета, ресторанти и забележителности, които би трябвало да са познати на всеки местен. Соланж го препитваше за площад „Света Анна“, на кой пазар може да се намерят най-добрите праскови и къде човек може да си купи бутилка добро вино на приемлива цена.

След следобедните уроци Николай се прибираше в стаята си да почине, да почете и да се изкъпе — вземаше пословично гореща японска вана. Излизаше от почти врящата вода приятно освежен и се обличаше за вечеря, която бе винаги френска и всеки път превъзходна. После сядаха на кафе с коняк, разговаряха непринудено и понякога слушаха радио, след което Соланж се оттегляше в спалнята си.

Тогава Николай се преобличаше в ги и излизаше в градината за вечерния си ритуал. Отначало Соланж надничаше през щорите и го гледаше как изпълнява сложните ката — повтарящите се движения на бойните изкуства — на хода коросу, „гол/убивам“. Отначало й се струваше, че танцува, но след няколко вечери Соланж започна да разбира, че се бие с множество въображаеми врагове, които го приближават от всички страни, а движенията на „танца“ са всъщност защитни блокове, следвани от смъртоносни удари. Ако можеше да се нарече танц, това бе танц на смъртта.

Николай много се наслаждаваше на тези упражнения. Беше истинска радост да тренира в градината — това успокояваше ума и духа му, пък и инстинктът му подсказваше, че ще е нужно да освежи позабравените си умения, за да оцелее в мисията, чиято цел Хейвърфорд все още не му беше разкрил.

Затова се упражняваше упорито и с радост откри, че умът и тялото му се отзовават дори след годините относително бездействие (макар че беше правил хиляди лицеви опори и коремни преси в килията си) и че сложните и изкусни движения на хода коросу ката отново се връщат при него.

Беше започнал да изучава „гол/убивам“ през втората си година в Токио. Тази рядка разновидност на карате — което само по себе си означава „гола ръка“ — се преподаваше от един стар японски майстор на смъртоносното изкуство, който отначало отказа да разкрие на един западняк древните тайни. Николай обаче упорстваше, най-вече като коленичеше в болезнена поза в края на постелката и гледаше вечер след вечер, докато накрая учителят го повика и го напердаши здравата — пердах, който бе първият от многото му уроци.

В основата на хода коросу бе овладяването на ки, вътрешната жизнена сила, която идваше от правилното дишане. Именно ки, която течеше през тялото от слабините до всяка вена, мускул и нерв в тялото, даваше убийствената сила на ударите хода коросу, особено от близко разстояние.

Другият необходим елемент бе способността да успокояваш ума си, да го освободиш за находчивостта да намира смъртоносно оръжие сред най-обикновени предмети, които могат да ти се озоват подръка при внезапна и неочаквана атака.

Когато поднови упражненията си, първите няколко вечери бяха брутално тромави и щяха да бъдат ужасяващи, ако не беше намерил несръчността си за почти комична. Но бързината и силата скоро се върнаха и не след дълго успя да възстанови донякъде уменията и дори грацията си. Учителят го беше учил — понякога с помощта на бамбукова пръчка по гърба — да тренира напълно сериозно, да си представя враговете и как ги унищожава. И сега Николай правеше същото, докато се носеше из градината и повтаряше дългите ката десетки пъти. Когато свършваше, цялото му ги беше подгизнало от пот. После се изкъпваше бързо, строполяваше се в леглото и заспиваше почти моментално.

Бяха минали две седмици от престоя му в къщата, когато една сутрин Соланж го изненада.

— Днес е голям ден за теб, Николай.

— Това пък защо?

— Защото е денят на разбулването, така да се каже.

— На…

— Твоето, разбира се — рече тя. — На лицето ти.

Беше посещавал кабинета на доктора веднъж седмично и яката ирландска сестра сменяше превръзките му — при това не особено нежно. Тя обаче нарочно го държеше далеч от огледалото, докато шевовете не заздравеят, така че сега щеше да види за първи път реконструираното си лице.

Дори да беше нервен или неспокоен, не го показа. Реагира така, сякаш Соланж му бе казала, че отиват на фотоизложба или кино. Изглеждаше абсолютно безпристрастен. Ако бях на негово място, помисли си тя, щях да изпадна в пълен смут. А той го приема хладно като мартенско утро, спокойно като езерце в градина.

— Докторът каза, че аз мога да го направя — рече Соланж.

— Сега ли? — попита Николай.

— Ако искаш.

Николай сви рамене. Разбира се, щеше да е хубаво да се отърве от превръзките, но всъщност не проявяваше особено любопитство относно лицето си. Беше прекарал години наред сам в килията си, където нямаше никакво значение как изглежда човек — нямаше кой да реагира на външността му, ако не се броят надзирателите.

Но ето че внезапно изпита безпокойство, което го изненада и раздразни. Изведнъж видът му бе добил значение и осъзна, че причината е в нея.

Грижа ме е какво мисли, зачуди се Николай. Страхувам се как ще реагира, когато махне превръзките и се окаже, че още съм грозен. Изобщо не бе подозирал, че може да таи подобни чувства в себе си.

Направо невероятно, помисли си той.

— Готов съм — каза Николай.

Отидоха в банята. Тя го настани на един стол пред огледалото, застана зад него и внимателно свали бинтовете.

Беше прекрасен.

Няма друга дума, помисли си Соланж. Той е прекрасен мъж. Изумруденозелените му очи гледаха над високите, изпъкнали скули. Издължената му челюст бе силна, волевата брадичка — сладка, без в нея да има нищо женствено. И изглеждаше млад — много по-млад от своите двайсет и шест години, дори след всичко, през което бе минал.

— Браво, докторе — рече Соланж. — Доволен ли си?

Облекчен съм, помисли си той, когато видя усмивката й. Вярно, тя щеше да се усмихне престорено, независимо от резултата, но Николай изпитваше облекчение, че изкусните ръце на хирурга са спестили и на двамата това унижение.

— Май не мога да се позная — рече той.

— Много си красив.

— Така ли мислиш?

— Виж го само как си търси комплимента — рече Соланж. — Да, така мисля. Много си красив. Но сега ме караш да се чувствам ужасно стара.

— Ти си прекрасна и го знаеш.

— Но овехтявам — отвърна тя. — Може би трябва да посетя този доктор…