Дон Уинслоу
Сатори (28)

28.

Николай коленичи над тоалетната и повърна мао-тай, водка, перно и по-голямата част от онова, което доскоро бе великолепна гощавка.

Точно както казват будистите, помисли си той между напъните — всичко се променя и в края на деня и най-изтънчената храна се превръща в отвратителна каша. Повърна отново, наплиска лицето си със студена вода и си изми зъбите.

Без да си прави труда да се съблече, той се просна по лице на леглото за няколко часа сън. Събуди се рано, малко преди изгрев, преоблече се и написа кратка кодирана бележка, която след разшифроване щеше да гласи: Опера „Дженгици“, четвъртък вечер. Нави тънкото листче на тръбичка и го прибра в левия джоб на сакото си.

Излезе на улицата точно когато хилавото слънце започна да се издига над града и направи няколко разтягащи упражнения, тогава се появи съненият и много кисел Сяо Усмивката, притиснал ръце към гърдите си, за да се стопли.

Николай започна сутрешния си крос.

Въздухът пареше дробовете му и вятърът щипеше лицето му, но упражнението му доставяше удоволствие и ускореният пулс бързо го стопли, докато тичаше на север към парка Бейхай. Работниците вече бяха излезли и почистваха навалелия през нощта сняг от тротоарите, а нощните чистачи на отходни ями се връщаха, след като бяха изнесли човешките отпадъци по полетата. По хутонгите на пазара Сидан търговци подреждаха сергиите си и палеха малки мангали, като от време на време спираха, за да стоплят ръцете си на огъня. Във въздуха се носеше миризма на въглища.

Николай продължи да тича, като си даваше сметка, че е оставил пуфтящата Усмивка далеч зад себе си. Нямаше особено значение — Хрътката скоро щеше да се включи в преследването и да го догони. Ускори темпото, като едва успя да избегне някаква черна замръзнала локвичка, запази равновесие и продължи напред, докато не стигна парка.

Дори през зимата ранобудните почитатели на тай чи бяха излезли и се движеха бавно и грациозно на фона на сребристото небе. Николай изведнъж изпита спокойна радост, че отново е в Китай. Продължи да бяга покрай брега, след което зави наляво по извития мост до Нефритения остров.

Спря на върха, опря длани върху покрития с керемиди парапет и разтвори крака. Погледна под ръката си и видя Хрътката да тича покрай езерото в негова посока. Закривайки ръката си с тяло, Николай бръкна в левия си джоб, извади бележката и я пъхна под една разхлабена керемида.

Довърши упражненията си за разтягане и отново продължи да тича, направи обиколка около Бялата пагода и се насочи надолу към Южната порта. Усмивката стоеше на южния мост, криейки цигарата си в облечените в ръкавици ръце. Николай изтича покрай него и продължи обратно към хотела.

Въздухът във фоайето му се стори горещ и застоял.

Качи се право в стаята си, успя да се сдобие с малко хладка вода и бързо се изкъпа. Направи си една-единствена чаша чай от водата в термоса, отново се облече и слезе в трапезарията, където получи още чай, баози и туршия. Наслади се на влажната, лепкава топлина на димящия геврек, докато си мислеше за „пратката“, която беше оставил на моста.

Беше почти уверен, че го е направил чисто, но трябваше да приеме и вероятността някой да го е видял. В такъв случай бележката вече беше в ръцете на тайната полиция и той скоро щеше да се озове отново в затворническа килия, стая за мъчения или и двете.

Не разчете нищо по лицето на Чен, когато придружителят му се появи на прага и дойде при него.

— Как сте тази сутрин? — попита той.

— Почти като нов — отвърна Николай. — А вие?

— Много добре — отговори Чен. — Полковник Ю би желал да се срещне с вас. Готови ли сте да тръгваме?

Николай беше готов.