Дон Уинслоу
Сатори (71)

71.

Николай полагаше усилия да не повърне.

Чен пищеше и пищеше, тялото му се гърчеше в оковите, докато Кан движеше телта напред-назад през тестисите му и през цялото време го съветваше как да пее по-добре.

— Хум ки — наставляваше го той, използвайки оперни термини. — „Разменен дъх“ — бавно вдишваш, бавно издишваш. А сега „откраднат дъх“ — рязко вдишване, моля, внезапно, свирепо. Точно така… браво…

Николай се насили да се съсредоточи върху собственото си дишане. Дълбоко през носа, силно надолу в корема, задържане, задържане, издишане… дълбоко през носа, силно надолу в корема, задържане, задържане, издишане… задържане, задържане, задържане и задържане дълбоко в корема, докато не го усетиш във всичките си мускули…

Настрои се към звуците на агонията на Чен.

— Признавам, признавам, признавам! — изкрещя Чен.

Кан обаче сякаш не го чу и продължи „Опъването на тетивата на лък дзингу“ докато Чен нададе писък, който едва ли можеше да се нарече човешки. Нямаше да спре докато Чен не демонстрира всички форми на устата на добър оперен певец — кайкоу, отворена уста; кичи, полуотворена уста; хоукоу, затворена уста; и накрая, куочун, стиснати устни.

Кан издърпа телта и главата на Чен клюмна. Тялото му се отпусна. Пот капеше от кожата му по бетонния под.

— Шпионин съм — изхлипа задавено той. — Участвах в заговора. Помагах му на всяка стъпка.

— Да изпрати оръжие на въстаниците в Юнан?

— Да.

— Да убие Председателя Мао?

— Да.

— Кой ти даваше заповеди? — попита Кан. — Генерал Пън ли?

— Да, генерал Пън.

Николай знаеше, че сега Чен щеше да каже всичко, да се съгласи с всичко, само и само Кан да не поднови мъчението.

А Кан беше разкрил още повече от стратегията си.

Запази спокойствие — чу гласа на Кишикава сама. — Запази мислите си бистри като езерце. Дишай и натрупвай своята ки.

Пън е целта, осъзна той, а ти си само верига камъни по пътя към тази цел.

Добре тогава.

Кан се обърна към него.

— А сега, господин Хел, е ваш ред.

Вдигна телта.