Дон Уинслоу
Сатори (15)

15.

Соланж се върна.

Николай стана и й помогна да прибере покупките.

Хейвърфорд забеляза малката домашна сцена и това го разтревожи. Заради опита за убийство от предишната вечер бяха ускорили графика на Хел. Вече беше овладял френския диалект, научи всичко, което му бяха дали, за изумително кратко време и отново се беше върнал във форма. Време беше да се действа и Хейвърфорд не искаше агентът му да се откаже от мисията, защото е открил любовта. Но пък, помисли си той, кой мъж не би се влюбил в Соланж?

— Прекъснах ли нещо? — попита тя.

— Не — бързо отговори Николай. — Хейвърфорд просто намина да ми даде една папка за четене.

Наблегна на „четене“, за да подскаже на американеца, че не иска вече да бъде „инструктиран“ и че е в състояние и сам да смели информацията.

Хейвърфорд се усмихна. Между агента и онзи, който го ръководи винаги съществуваше борба за надмощие; това беше очаквано и дори се окуражаваше. Радваше се да види новопоявилата се агресивност на Хел — самоувереността бе добро качество за един агент. До известна степен. Мъдрият началник обаче трябваше да знае кога да преговаря, кога да се налага и кога да отстъпва.

— Тъкмо си тръгвах — каза той, докато ставаше от масата. — Както винаги, кроасаните бяха tres delicieux.

— Merci.

След като Хейвърфорд си тръгна, Соланж се обърна към Николай.

— Това притеснява ли те?

— Кое?

— Че съм била проститутка.

Въпросът го изненада.

— В Япония това е почитана професия.

— Но не и във Франция.

— Аз не съм французин — рече Николай. — В теб намирам единствено наслада, радост и чест.

Соланж го прегърна, целуна го леко по врата и тихо рече:

— Мисля, че започвам да се влюбвам в теб.

— И аз в теб.

Думите му го изненадаха колкото и самото чувство — нещо, което не беше изпитвал от години, което се беше заставял да не изпитва никога повече. Опитът му казваше, че всеки, когото обичаше, го напускаше — обикновено през портала на смъртта.

— Je t’aime; je t’aime; je t’aime.

— Je t’aime aussi — отвърна Николай, зарадван да чуе заветното „tu“. — Но какво ще правим сега?

— Нищо. — Тя въздъхна и той усети топлият й влажен дъх по кожата си. — Няма какво да правим, освен да се обичаме, докато се имаме един друг.

И отидоха в спалнята, за да направят точно това.

Тя още спеше, когато Николай стана, отиде в кухнята и намери кутия зелен чай, скрита в дъното на един от шкафовете. Докато водата завираше си помисли, че няма причина Мишел Жилбер да не е развил вкус към чудесния зелен чай през годините си в Хонконг.

Когато водата кипна, той я сипа в чайника, изчака една минута, излезе навън и я изля на земята. Повтори процеса, после сипа вода за трети път и я остави, спомняйки си старата китайска мъдрост относно приготвянето на чай: Отначало е вода, после — боклук, а на третия път е чай.

Изчака нетърпеливо, сипа чая в малка купичка и отпи. Чудесно, помисли си той. Освежава по начин, по който кафето никога не би могло, независимо колко е добро. Излезе с чая в градината, седна на една от каменните пейки и се заслуша в ромона на водата между камъните.

Снощи убих двама души тук, а сега от това няма нито следа, сякаш никога не се е случвало, помисли си той. И в известен смисъл наистина беше така — според будистите животът е просто сън, самсара от лъжливи възприятия, че сме нещо отделно от всяко друго живо същество или същност. Убивайки онези хора, аз самият умрях; чрез оцеляването ми те продължават да живеят в мен. Аз изпълних тяхната карма, а те моята. Същото ще бъде и с Ворошенин.

Кармичното последствие за руснака се беше забавило много.

Повече от трийсет години.

Запита се дали Ворошенин изобщо си спомня и ако си спомня, дали го е грижа. Най-вероятно не, реши Николай.

Дали изобщо ми се иска да се захвана с това?

Вярно, американците ми предлагат огромна сума пари, паспорт и свобода, но най-силно се изкушавам да събудя Соланж, да вземем някои неща и да избягаме на място, където няма да ни намерят.

Но къде можеше да бъде това място?

Нямаш паспорт, нямаш никакви документи, нямаш пари. Къде и колко дълго можеш да бягаш, ако не си в състояние да се измъкнеш от Япония? Къде можеха да се скрият двама кръглооки в това затворено и строго общество? И за колко време? За няколко седмици, в най-добрия случай. А после какво? Щом вече знаеш кой е мишената, американците щяха да те елиминират.

А също и Соланж.

Ще решат, че си споделил с нея, че си й разказал всичко. Макар обикновено да е вярно, че онова, което не знаеш, може да те убие, в объркания свят, в който съществувам сега, онова, което знаеш, може да те убие със същата лекота. Ако Соланж знаеше самоличността на мишената ми, тя щеше да бъде в сериозна опасност.

Ето докъде стигаме, помисли си той. Тя е заложник на действията ти.

Не мога да позволя още един любим човек да умре.

Не бих могъл да го понеса.

Но можеш ли да направиш всичко това? Да убиеш Ворошенин и все още да имаш бъдеще със Соланж? Нима искаше прекалено много от този свят?

Може би, помисли си той.

Но реши да опита.

Соланж се появи от спалнята и излезе в градината. Косата й беше очарователно разрошена, клепачите — натежали, бе все още сънена.

Николай сложи папката в скута си и я затвори.

— Тайни ли пазим? — попита тя. — Спокойно, не искам да знам.

Запали две цигари и му подаде едната.

— Изобщо не ме интересува какви мъжки интриги забърквате с Хейвърфорд. Накрая всичко се свежда до ядене, вино, секс и бебета. Това са единствените неща, от които се интересуват всички. Останалото? Глупави мъжки игри. Върви да си поиграеш. После се върни и ми направи бебе.

— Бих искал — отвърна Николай. — И то много.

— Добре. Отивам да приготвя вечерята.

Целуна го по челото и влезе вътре.

Николай отново зачете папката. Изобщо не го беше грижа за Ворошенин като човешко същество, стига наистина да е такова, но беше дълбоко заинтересуван от него като мишена. И затова трябваше да знае как работи умът му — какво обича, какво не харесва, какви са навиците му.

Освен склонността му към садизъм, този човек пиеше, най-вероятно прекалено много. Но всички руснаци пиеха. Николай се съмняваше, че това може да бъде уязвимо място.

Папката намекваше също, че харесва жени — за изненада на Николай. Можеше ли това да бъде вратичка към него? Може би, но „новият“ Пекин бе прочут с пуританските си нрави. Комунистите бяха затворили всички публични домове и повечето професионални проститутки бяха избягали с Гоминдана. Ако Ворошенин имаше любовници в града, щеше да ги крие добре. Това създаваше възможност, но също така означаваше, че мерките за сигурност са много сериозни.

Друго?

Ворошенин играеше шах (отново като повечето руснаци), но явно бе доста добър, както и можеше да се очаква. Обичаше изисканата храна, беше любител на добрите вина и през годините в Китай бе развил вкус към пекинската опера.

Това беше всичко.

Николай затвори папката.