Дон Уинслоу
Сатори (51)

51.

Николай стана преди изгрев-слънце, изпълни десет пъти „Леопард в клетка“ и се облече за сутрешния си крос.

Напълно реалната вероятност това да е последната му сутрин правеше въздуха някак по-остър, подсилваше цветовете и издигаше ежедневните звуци на събуждащия се град до нивото на симфония. Ръмженето на камиона, подрънкването на велосипедния звънец, тракането на тиканата по калдъръма кофа за боклук — във всичко това имаше чиста, кристална красота, която Николай оценяваше за първи път.

Дърветата пък се превърнаха в спираща дъха свежа прелест, изкусна композиция от изящно балансирани сребристи, бели и черни тонове, които се сменяха със засилването на светлината. Ледът на езерото отразяваше образите им обратно към тях като приятел, разкриващ на приятел най-добрите му качества.

Утрото бе наистина великолепно, играчите на тай чи бяха наистина великолепни, самият Китай бе наистина великолепен и Николай осъзна с известна тъга, че всичко това ще му липсва, ако умре довечера — което бе напълно вероятно.

Но това е довечера, помисли си той. А сега е тази сутрин и смятам да се насладя на всеки миг от нея.

Докато тичаше по извития мост към Нефритения остров, зад него се появи друг бегач.

Това бе нещо ново и Николай се заслуша в стъпките на натрапника зад него. Сви ръце и се приготви за леопардова лапа, ако се наложи. Бегачът го настигаше, а Усмивката и Хрътката бяха на цели двайсетина метра зад тях.

— „Мечтата за западните покои“ — изпухтя бегачът.

— Какво за него?

— Мълчи и слушай.

Запъхтяно и на пресекулки бегачът му разказа най-общо сюжета на операта, след което каза:

— Към края шен и дан отново се намират…

И запя:

„Помогнах влюбените да се съберат

нищо, че търпях побои и обиди.

Луната изгрява в сребристо сияние,

аз съм щастливата Червена девица.“

— Ще последва много шум — гонгове, барабани, цимбали, после за кратко ще настъпи мрак…

— Да?

— Това е твоят момент.

Бегачът ускори и спринтира покрай Николай на острова, след което изчезна зад един завой. Николай продължи със старото си темпо и видя странна гледка.

По моста към него вървеше самотен монах.

Походката му бе необичайна, сякаш вървенето му причиняваше болка или е имал някакво странно нараняване, което продължаваше да го безпокои. Движеше се с малки деликатни стъпки подобно на старец, който се страхува, че мостът е хлъзгав от леда, но когато приближи се оказа, че всъщност не е чак толкова стар.

Очите му обаче бяха. Погледнаха право към Николай, сякаш търсеха нещо, и Николай позна, че тези очи са видели много, прекалено много неща, които никой човек не бива да бъде каран да вижда. Очи, пълни със знание, което никой човек не бива да бъде принуждаван да научава.

Николай спря.

— Сатори — тихо каза монахът.

— Какво?

— Сатори. Да виждаш нещата такива, каквито са в действителност.

Монахът се обърна и закуцука обратно към Нефритения остров.

Николай се поколеба, след което го последва.

— Какво не виждам?

— Капана — отвърна монахът. — И начина да се измъкнеш от него.

 

 

Зеленчуците бяха превъзходни, топлите гевреци бяха превъзходни, дори обикновеният чай бе ненадминат.

Трябвало е да „умирам“ по-често, помисли си Николай, щом опасността от неминуема смърт въздейства така на възприятията. Можеше само да гадае какво ли би било правенето на любов със Соланж днес. Човек би могъл да умре само от невъобразимото удоволствие.

Глупава мисъл, сгълча се той. Няма да умреш от удоволствие. Ще умреш в капан, освен ако не намериш изход от него. Но, подобно на всички капани, било то в го или в живота, изходът никога не е там, откъдето си влязъл в клопката.

Влезеш ли в капан, можеш да се измъкнеш само като минеш през него.

Чен пристигна, за да го отведе в Министерството на отбраната.

— Акробатите снощи бяха добри, а? — попита той, докато се настаняваше на масата. Закуската с Жилбер беше станала нещо обичайно за него.

— Великолепни. Благодаря, че ме заведохте.

— Жалко само, че онзи руснак се появи. — Чен се огледа, наведе се през масата и промърмори: — Да ви кажа ли нещо?

— Моля.

— Мразя тези мао-дзи копелета.

— И аз не съм им особен почитател.

Чен се усмихна, доволен от споделената тайна.

— Гевреците са добри.

— Страшно добри.

— Съжалявам, че скоро ще заминете — каза Чен и заби поглед в чинията си.

— Нима заминавам скоро?

— Утре.

— О.

— Трябва да вървим.

Денят вече бе ярък и слънчев. Беше дошъл топъл фронт — куртките се носеха разкопчани, шаловете висяха свободно около вратовете, хората повдигаха лица нагоре, за да уловят топлите слънчеви лъчи. Николай настоя да се отбият в Сидан и да си купят печени кестени.

— Днес сте весел — отбеляза Чен, докато дъвчеха.

— Обичам Китай.

Качиха се обратно в колата и потеглиха към Министерството на отбраната.

 

 

— Преводът е направен — каза полковник Ю.

— Разбира се.

Ю подаде на Николай пътните документи.

— Влакът ви за Чонкин заминава утре в девет сутринта. Моля, не закъснявайте. Трудно се намират билети.

— И какво ще правя, след като пристигна в Чонкин?

— Ще се свържат с вас.

Николай го погледна скептично. Всъщност изобщо не му пукаше, но трябваше да изиграе ролята си докрай.

— Трябваше да ми съобщите точното място.

— Боя се, че в момента това е невъзможно — каза Ю. — Не се безпокойте. Няма да ви измамим.

— До Чонкин има много път — отвърна Николай. — Не искам да попадна в някакъв инцидент. Или да се мотая из града, без да получа нито вест от вас.

— Давам ви думата си.

— А аз ви дадох парите си.

Ю се усмихна.

— Отново всичко опира до пари.

— Не ми е известно да сте отказали превода.

— Как ще прекарате последната си вечер в Пекин? — попита Ю.

— Ще ходя на опера.

— Имперска отживелица.

— Щом казвате. — Николай стана. — Ако стигна до Чонкин и не получа вест от вас в рамките на двайсет и четири часа, ще се свържа с Виет Мин и ще им обясня, че са били измамени от революционните им другари в Пекин.

— Другарю Жилбер, вие сте търговец на оръжие…

— Точно така.

— Което означава, че ще продадете тези оръжия на виетнамските ни другари.

— Да.

— За печалба.

— Такава е идеята, да.

Ю се намръщи. Разкъсван между откровеността и вежливостта, той най-сетне рече:

— Не разбирам как човек може да живее без идеали.

— Лесно е, стига да свикнеш — отвърна Николай.

— И не ви ли тормози мисълта, че тези оръжия могат да бъдат използвани срещу собствените ви сънародници? — попита младият офицер.

— Аз нямам родина — каза Николай и си даде сметка, че това е един от редките моменти, в които казва истината.

— Народът е моята родина — с отработено убеждение каза Ю.

Николай погледна младото му лице, озарено от идеализъм. Ако имаш късмет, помисли си той, може и да пораснеш.

Излезе от кабинета и напусна сградата.